— Коварна малка вещица! Как само ме нападна в гръб!

Той измъкна ножчето от рамото си, сграбчи я с другата си ръка за гърлото, притисна я към мачтата и я задържа със силното си коляно. Пръстите му напипаха с безпогрешна точност мястото, където лудо биеше пулсът й.

Луси бе допуснала грешка. Този мъж нямаше да я прати на небето, а лично щеше да я придружи до ада. Окървавеното острие в ръката му улови промъкнал се през мрака лунен лъч.

Нали казаха, че белязвал жертвите си със своя дяволски знак!

Уверена, че острието ей сега ще се забие в нежната й буза, тя все пак успя да преглътне страха си и се извърна.

Дуум я хвана за косата и обърна лицето й към своето. Гласът му се давеше.

— Знаете ли, всъщност би трябвало да ви…

Без предупреждение устата му завладя устните й. Езикът му нахлу в чистата й уста с целувка, тъмна и толкова силна, че коленете й омекнаха. Тя се вкопчи в ризата му и буквално увисна на него в безпомощната си капитулация. В съзнанието й остана само забраненият вкус на езика му, който опустошаваше устата й. Силният му мъжки аромат разшири ноздрите й, безмилостният натиск на коляното му между бедрата й запали огън в тялото й, от който я заболя. Тя усети тръпки по онези места, които досега се беше срамувала да назове. Топлата му кръв напои тънката материя на корсажа й.

Някъде от небето прозвуча безтелесен глас:

— „Аргонавт“ приближава, сър. Нямаме много време.

Дуум изпъшка болезнено и се откъсна от нея. Преди Луси да е осъзнала какво става, той дръпна ръцете й от ризата си и я избута към средата на палубата. Залитайки като пиян, той я последва с ножчето за писма в ръка.

Тя се отдръпна уплашено. Чувстваше се гола и загубена.

Дългата му коса се развяваше от вятъра. Сенките на такелажа нарязваха лицето му, изписвайки изкусителна решетка от действителност и илюзия.

— Искам да отнесете едно послание на баща си, мис Сноу. — Гласът на капитана надвика вятъра. — Кажете му следното: капитан Дуум се върна, за да се разплати с теб.

Той направи още една крачка към нея и Луси се отдръпна.

— Какво искате от мен? — извика тя и гласът й трепна от страх.

— Сигурно вече сте чували, че пиратите пускат пленниците си по гредата. — Тя кимна безмълвно. Гърбът й вече се докосваше до релинга на десния борд. Мъжът се наклони напред и лицето му се опря до нейното. — За съжаление не разполагам с подходяща греда.

Ножчето за писма падна на пода. Той я сграбчи за раменете, целуна я още веднаж — кратко и силно. После я вдигна и я хвърли през борда.

Дуум се отпусна на колене до релинга. След като момичето вече го нямаше, волята да се бори с болката го бе напуснала.

— Капитане! — извика Там от коша на мачтата. Той не притежаваше спокойствието на първия офицер и гласът му пресекна от вълнение. — Два кораба отляво в боен ред. Обкръжават ни!

Къде, по дяволите, беше Кевин? Нима продължаваше да спи в „Желязната дева“? Явно му трябваше време да си отспи след изстъпленията миналата нощ.

— Дръж позицията! — изрева той, без да откъсва поглед от тъмните водни маси.

Загубата на кръв сякаш бе изсмукала разума му. Не проумяваше, че рискуваше живота и свободата на екипажа си само за да се увери, че момичето може да плува. Хазартният играч в семейството беше всъщност Кевин.

— Капитане!

Дуум се направи, че не е чул умолителния вик на Там.

Момичето се движеше в кръг като ранена гълъбица. По дяволите, дали трябваше да скочи след нея? Тъкмо се надигна, за да изпълни намерението си, когато тя се ориентира в мрака и заплува със силни удари на ръцете към най-близкия кораб.

Дуум я проследи с присвити очи. Решителността й да се спаси и умелите движения прогониха и последните му съмнения, че тя наистина беше дъщеря на Лусиен Сноу.

Крясъците на Там бяха преминали в жални стенания от рода на „Дево Марио, помогни ни!“ Ала Дуум продължаваше да чака. В тази смешна бяла рокличка момичето се открояваше много добре в мрака и онези трябваше вече да го забележат.

— Човек зад борда! — чу се вик от мачтите на „Аргонавт“, който се извиси над воя на вятъра.

— Е, най-после — въздъхна облекчено пиратският капитан. — Хайде, момчета, да се махаме оттук!

Люковете в левия борд на шхуната се отвориха и изпуснаха бели кълба изкуствена мъгла. Гъстите изпарения скриха „Отмъщение“ от преследвачите му. Пиратите вдигнаха копринените черни платна и уловиха силния вятър отляво. Шхуната се плъзна безшумно към хоризонта като копринена панделка в косата на жена. Радостният вик на Там скоро възвести успеха на маневрата.

Един от придружителите на „Аргонавт“ даде оръдеен залп, но беше твърде далече, за да подеме преследването. А на борда на „Аргонавт“ си имаха по-важна работа, отколкото да гонят призраци. Трябваше да приберат на сигурно място ценния товар, който Дуум им беше подхвърлил пред носа.

Охкайки от изтощение, Дуум се завлече до входа към каютите и падна тежко върху купчина въжета. Затвори очи и си пожела да пропадне в дълбока черна дупка и да ближе раните си, колкото и да не приличаха на предишните. Защо беше преминал през пет години ад — само за да бъде пронизан с ножче за писма от една превъзбудена млада дама? Главата му олекна от загубата на кръв, той избухна в смях и се отпусна върху въжетата.

— По дяволите, капитане! Ще ви отведа при Пъдж да ви зашие. Или искате да си останете тук, за да ви изтече кръвта?

Като чу гласа на първия си офицер, Дуум успя да вдигна глава.

— Като свърша с теб, ще ти се иска да си ме оставил да ми изтече кръвта — изрева ядно той. — Що за пират си ти всъщност? Нито за миг не помислих, че не си я претърсил за оръжие.

Негърът клекна до него и огромните му ръце, учудващо меки за един толкова грамаден мъж, притиснаха към раната чиста памучна кърпа.

— Малката изглеждаше толкова безобидна… — Той помогна на Дуум да се изправи.

Капитанът погледна след бързо изчезващите светлини на „Аргонавт“. Беглият поглед в сивите очи, обградени от гъсти черни мигли, не искаше да го напусне.

Той притисна ръка към гърдите си.

— Лъжеш се, братко — проговори глухо той. — Малкото дяволче едва не ме улучи в сърцето.

4

— Този отвратителен негодник! — Адмиралът удари с юмрук по вестника, който лежеше разтворен на масата пред него, и Луси подскочи.

— Пак ли капитан Дуум? — прошепна тя и остави четката на ръба на съдчето с вода, за да скрие внезапното потреперване на ръцете си.

— Кой друг? Само чуй какво е извършил пак този престъпник! — Както винаги, когато се гневеше, адмиралът скочи и тръгна да ходи по салона, забравил за бастуна с месингова дръжка. — След като завладял кораба на Негово кралско величество „Лотарио“, безразсъдният капитан не само заграбил цялата плячка, ами и съблякъл униформите на екипажа — прочете той и смачка нещастния „Газет“ между пръстите си. — Наистина, безразсъдно смела постъпка! Е, може да е смел, но не е капитан! Той е пират! Шамар в лицето на всеки почтен моряк. Как онези жалки журналистчета смеят да го представят като блестящ герой!

Луси се усмихна зад статива си и си представи бастионите от моряшко достойнство, които трепереха във фланелените си долни гащи.

— Нали затова им плащат.

Адмиралът запрати вестника на пода.

— Мога да те уверя, че им плащат много повече, за да стоят мирни. Ако не им бях напълнил джобовете със злато, щяха да превърнат срещата ти с онзи бандит в романтична любовна история. И тогава край на доброто ти име!

Усмивката на Луси угасна. Баща й знаеше много добре, че тя беше същата като преди. Не стига, че очевидно я считаше за твърде глупава, за да разбере нетактичните въпроси, с които я засипа след щастливото й завръщане с патрулния кораб, ами и настоя собственият му лекар да я прегледа. Оттогава беше минал цял месец, но Луси все още трепереше при спомена за студените, безмилостни ръце.

Баща й явно реши, че тя се е уплашила.

— Нямаш причини за истерия, момиче! — изрева той и така я стресна, че тя изпусна четката. — Никога вече няма да паднеш в лапите на онзи негодник!

Луси изми четката, разбърка сините облачета в чистата вода и отново си припомни онова тъмно интермецо, което беше преживяла с капитан Дуум. Всъщност ръцете бяха единственото, което познаваше от него. Безогледни, нежни, подигравателни. Милващи тила й. Заровени в косата й, за да я подчинят изцяло на волята му.

Тя се изтръгна от мечтанията си и остави четката на статива.

— Не ме е страх от капитан Дуум, татко. Той се закле, че ще уреди сметките си с теб, не с мен.

Баща й изръмжа скептично.

— Ти го казваш.

Тя избегна погледа му и се зае да рисува белите пенести гребени на вълните, за да довърши поредния си морски етюд и да заслужи одобрението на адмирала. Не беше способна да крие нещо от него. Още като дете предпочиташе веднага да му се изповяда, когато беше направила някоя беля, вместо да изчака той да научи и да й се скара.

Но откраднатите мигове насаме с Дуум бяха заключени в най-тайното ъгълче на сърцето й. Никога не би заговорила за тях пред баща си, защото знаеше, че той ще заклейми държанието й като позорно.

Даже в този момент острият му поглед я пронизваше, сякаш престъпникът беше тя, а не Дуум.

— Сигурна ли си, че негодникът не ти е казал защо храни толкова лоши чувства към мен? Нима не е изрекъл нито едно обвинение? Не е ли стъпкал доброто ми име в калта?

Луси въздъхна, прибра статива си и примирено се подготви за поредния изнервящ разпит, при който трябваше да повтори всяка дума и всяка подробност, която си спомняше.

В този момент на прага се появи Смити и я спаси. Баща й презираше аристократичната традиция лакеите да се обличат в ливреи. Предпочиташе ги по военному скромни с къс син униформен жакет и колосан бял панталон до коленете.

На млади години Смити беше служил при адмирала като първи подофицер и дрехите му отиваха. Възрастта не му личеше. Тъмната коса беше пронизана от сребърни нишки, но иначе беше стегнат и напет като млад мъж.

Той събра токове и поздрави по моряшки.

— Някой си мистър Бенсън за вас, сър.

Адмиралът извади от джоба си компас и астролабиум, преди да намери верния си хронометър, затова не видя как Смити развеселено намигна на Луси, преди да се оттегли.

— Точно дванадесет — оповести тържествено адмиралът. — Отлично! Ако има нещо, което не понасям у адвокатите, това е неточността. Кандидатите сигурно също са тук.

— Какви кандидати? — учуди се Луси.

Този път баща й посегна триумфално към „Газет“, хвърли вестника в скута й и посочи с пръст отворената страница.

— Търси се — прочете Луси. — Почтен мъж с опит като охранител. Предпочита се военно образование. Всички въпроси да се отправят към Йеронимус Бенсън, ескуайър.

Преди да е поискала разяснения, в салона влезе мистър Йеронимус Бенсън и стисна протегнатата ръка на баща й.

— За мен е чест, адмирале. Не всеки ден имам късмета да се срещна с жива легенда.

— И аз така мисля — съгласи се снизходително адмиралът. Луси втренчи мрачен поглед във вестника, докато двамата мъже си разменяха любезности. Очевидно заплахата на Дуум беше стреснала баща й повече, отколкото признаваше. Никога досега не се беше случвало Лусиен Сноу да се крие зад друг човек.

Мистър Бенсън отказа предложеното шери и се настани във високото кресло, тапицирано с бургундско червено кадифе. После нервно приглади няколкото останали косъмчета по голия си, лъскав череп.

— Съдружникът ми цяла седмица разпитва кандидатите. Увери ме, че е подбрал само най-добрите.

Бързи крачки наближиха по галерията.

— Веднага се върнете, чувате ли ме, млади човече!

Луси изненадано отпусна вестника. Никога не бе чувала Смити да говори с такъв тон. Прекрасният му баритон звучеше винаги приглушено. Още повече се стресна, когато видя винаги сдържания иконом да завива зад ъгъла бежешком, докато обувките му с мъка се задържаха върху прясно полирания паркет. Той беше сграбчил за яката непознат млад мъж, който отчаяно се съпротивляваше.

Адмиралът рязко се изправи зад ниското си писалище. Мразеше шумове от всякакъв род, ако сам той не ги беше предизвикал.

Смити не посмя да погледне в леденостудените сини очи.

— Простете, сър. Момъкът се промуши покрай мен.

Адмиралът огледа презрително непокорния младок.

— Ако си дошъл да доставиш нещо, момко, трябваше да минеш през входа за слугите.

Пленникът на Смити отново се раздвижи, този път с такава сила, че икономът се видя принуден да го пусне, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си.

Младежът хвърли триумфален поглед към Смити и свали смачканата си шапка. Обсипаното му с лунички лице беше прясно измито, но Луси не пропусна да отбележи колко черен беше вратът му под новата риза.

— О, не, сър, още не съм ви слуга. Засега. Идвам за мястото.