— Значи не ви харесва? — попита тихо тя, наклони глава и отново огледа картината.

Той поклати глава. Луси въздъхна и зачака следващите му думи да излекуват нараненото й его.

— Отвратителна е!

Луси трепна, но не се защити, защото не намери думи, с които можеше да отвърне на удара му. Той се наведе над рамото й и посочи картината.

— Вижте, техниката ви е добра. Уловили сте светлината, повечето от цветовете ви са живи и истински. — Гласът до ухото й беше мек и дълбок. Топлият му дъх раздвижи косъмчетата по слепоочието й. — Но в тази картина няма и следа от живот. Нито унция страст.

Неспособна да устои на изкусителния тембър на гласа му, Луси отправи поглед към профила му, чиито линии бяха посребрени от луната. Капризната й светлина бе направила кехлибарените очи смарагдовозелени. Ако можеше да го нарисува в този момент, той никога вече нямаше да нарече картините й лишени от страст.

Размахвайки ръце, Жерар нарисува картина, по-жива от всичко, което създаваха водата и цветовете.

— На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.

Тя спря да диша. Името й излезе от устните му като музика.

— В битка, която бушува от началото на вечността, светлината побеждава мрака. Да видиш слънцето, което се подава от хоризонта в цялото си златно великолепие — това е като призив за молитва. Повик да паднеш на колене, да захвърлиш цинизма и да повярваш, че нашият корумпиран свят може да се пречисти от ударите на вълните в пясъка.

Луси не смееше да диша. Отдавна се беше примирила, че не е достойна за любов. Но сега в гърлото й заседна пареща буца от желание и ревност, че един мъж можеше да обича нещо с такава сила, с каквато Клермон обичаше морето. Беше се надявала, че охранителят й ще направи самотата й по-поносима, но той я направи още по-страшна, защото й придаде ясни очертания.

Пред прозореца на библиотеката се появиха фенерите на каретата и заблещукаха между дърветата, докато превозното средство се изкачваше по извитата алея към входа. Никога неизпитваната ревност уплаши Луси повече от завръщането на баща й. Тя се изтръгна със сила от магията на Клермон и бързо събра боите и четките си, свали картината от статива и я нави на руло.

— За човек, който страда от морска болест, вие притежавате учудваща поетична привързаност към морето, мистър Клермон.

Мъжът скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е съвсем нормално, мис Сноу. Според мен всички хора са привлечени най-силно от онова, което най-много ги плаши.

Устата му се усмихваше подигравателно, но Луси беше свикнала с това. Ала мрачното предизвикателство в погледа му я накара да избяга от библиотеката без статив и да се скрие в тихия оазис на спалнята си.



На следващата вечер Жерар установи с дълбоко разочарование, че трябваше да придружи мис Сноу на празненството в дома на лейди Кавендиш. Докато я чакаше във фоайето, той следеше дъждовните капки, които се стичаха по оловните стъкла на прозорците. Меланхоличният тропот на дъжда събуди в гърдите му желание да изпуши една пура. Слугите бяха запалили камините в салона и библиотеката, но във фоайето остро се усещаше студът на наближаващата зима.

Или поне Жерар я усещаше. Дните ставаха по-къси, нощите — все по-дълги. Бързо падащият мрак го изнервяше — много му се искаше да е далече от Англия, преди да е дошла зимата. На сигурно място, където винаги е топло, където дъждът раззеленява дърветата, вместо да ги разсъблича с неумолимите си пръсти.

Леките й стъпки го върнаха в студената реалност. Той се обърна и проследи как Луси слизаше по стълбата. Ако не го бе задържала така коварно, сигурно отдавна щеше да е на път. Но веднага щом я видя, тялото му се стопли.

Тази вечер по изключение не беше облечена в бял муселин, а в кремава коприна, толкова прозрачна, че през грациозните гънки на полата се провиждаха розовочервените чорапи. Широк ешарп със златен филигран пристягаше талията и подчертаваше меките извивки на фигурата й. Косата й беше навита на красив кок в гръцки стил и изкусно разрошена, сякаш от ръка на любовник. Жерар ядно се прокле, защото му се дощя той да е правил тази прическа. Класическата рокля подхождаше съвършено на стройната фигура. Тя се спусна по стълбата, сякаш се носеше във въздуха — като Персефона, излязла от подземното царство с плодовете на пролетта в ръцете си в копринени ръкавици.

Жерар не можа да устои. Когато Луси застана пред него, той поднесе ръката й към устните си, целуна дланта и остави устните си малко по-дълго върху ароматната смес от дантела и кожа.

Очите им се срещнаха — нейните разширени от учудване, неговите присвити от напрежение. Ако бяха на друго място, в друго време, ако той беше друг мъж…

Колко ли абсурдно изглеждаха в този миг! Тя в изискана вечерна дреха, той в зле ушития си сюртук и с шапка, излязла от мода още преди няколко сезона. Той пусна рязко ръката й.

Смити се появи от нищото и загърна раменете на Луси с кашмирена стола. Лицето на Жерар помрачня още повече. Наметката беше твърде тънка, за да я пази от студа и вятъра.

— А татко? — попита Луси.

— Боя се, че времето се отразява зле на раната му, мис Луси — обясни Смити. — Няма да дойде с вас. Помоли да предадете на лейди Кавендиш най-сърдечните му поздрави.

Жерар бързо отведе Луси до затоплената карета. Хранеше подозрението, че внезапното неразположение на адмирала има нещо общо с вестите за последните геройства на капитан Дуум във водите на любимия му Корнуол. И „Обзървър“, и „Таймс“ бяха писали за това на първите си страници.

Дъждът трополеше по покрива на каретата, умело управлявана от Фен. Центърът на града беше много оживен. Приятното друсане направи мълчанието помежду им още по-неловко. Студът бързо заличи както тираничните наклонности на Луси, така и онази бегла близост, която бяха преживели в библиотеката. Тя се взираше навън през прозорчето на каретата и замисленият й профил се очертаваше ясно на светлината от фенера. Сигурно размишлява колко практично може да бъде капризното здраве на любимия й баща, каза си безсърдечно Жерар. Или мечтае за капитан Дуум, все още влюбена по детски в един фантом.

Объркването му нарастваше с всяко завъртане на четирите колела. Щом като беше решил да наеме охранител на капризната си дъщеря, адмиралът трябваше да избере някой по-изискан. Или дори да й намери съпруг. Тази вечер библиотеката в Йона щеше да остане пуста, а през това време Жерар щеше да се мотае из помещенията за слугите и да проклина съдбата, отдалечила го от къщата, в която беше скрито търсеното от него решение.

Каретата спря рязко и двамата политнаха напред. На прозорчето се показа един от слугите.

— Стана злополука. Един файтон се преобърна.

Жерар тъкмо щеше да даде команда, когато изисканото гласче на Луси го изпревари.

— Кажете на Фен да обърне и да мине по обиколния път, по който минават и другите карета.

Жерар се облегна назад. Трябваше да помни мястото си. Нали беше само един наемник.

Старият кочияш загуби доста време, докато се измъкне от бъркотията, но все пак след няколко минути вече пътуваха след огромна карета с величествен герб — орел с широко разперени криле.

Оставиха зад себе си широките, добре павирани улици, осветени от големи фенери, и се понесоха по непозната тясна уличка. Непозната само на Луси, защото Жерар познаваше всеки разбит камък, всяка порутена къщурка, всяко мръсно ъгълче. Отвратителната воня на реката не се беше променила от времето на детството му. Тя събуди мъчителен спомен за момчето, което някога бе израснало тук и от което не беше останало нищо. Дори името му.

Един благородник с перверзно чувство за хумор беше кръстил квартала „Градината“. Очевидно аристократичният му нос никога не беше усещал адската воня на гнила риба и евтин джин, миризмата на преливаща канализация и отдавнашна бедност. Реката беше пулсиращата вена, която поддържаше квартала жив, макар че никога нямаха достатъчно вода за пиене и за миене. Чудно ли беше тогава, че чистата кожа на Луси, ухаеща на сапун и лимони, беше така неустоимо привлекателна за Жерар?

Улицата беше пълна с хора, които като че ли не забелязваха дъжда. Повечето от тях и без това нямаха убежище. Просяци, уличници и търговци тичаха след блестящите карета, сякаш се надяваха на щастлив обрат на съдбата. Гласовете им проникваха през тънките стъкла на каретата. Покрай стъклата прелитаха измършавели лица.

— Дайте един шилинг на бедния сакат!

— Елате, мистър, да пием по едно! Няма да съжалявате. Името ми е Ейнджъл и наистина ще ви покажа небето.

— Котешко! Кой иска прясно котешко?

Жерар трескаво претърсваше лицето на Луси за следа от вълнение, без да разбира защо беше толкова важно да види реакцията й на човешката мизерия. Ала тя се взираше право напред и нежното й лице беше студено и безжизнено като на гръцките статуи, на които приличаше. Студено като парчето мрамор, което смееше да нарича свое сърце. Безмерно разочарование сви сърцето му. Той се извърна към прозореца, изпитвайки облекчение, че повече няма да вижда равнодушието й.

Аристократичната карета вече беше далече пред тях. Явно пътниците нямаха търпение да излязат от жалкия бедняшки квартал. Кочияшът безмилостно шибаше великолепните бели коне и огромното превозно средство се носеше с бясна скорост към ъгъла на улицата.

Жерар видя как главата на Луси се стрелна рязко към прозореца, чу ужасеното й изохкване. Сега и той видя окъсаното дете, изскочило от страничната уличка с разперени ръце, сякаш искаше да улови част от блясъка на минаващите карета. Само след секунда каретата го помете от пътя си и запрати безжизненото му телце към близката стена. Без да намали ход нито за секунди, кочияшът изплющя с камшика си и гербът изчезна зад завоя.

Жерар изрева на Фен да спре, но Луси вече беше скочила от отворената вратичка и беше излязла навън под леещия се дъжд.

10

Жерар скочи след нея. Тя бе коленичила на улицата и детето беше в скута й.

Като чу стъпките му, тя вдигна лице към него. По бледите й бузи течаха сълзи и се смесваха с дъжда Гласът й пресекваше от болка и гняв.

— Слепи ли са? Трябваше да го видят! А даже не спряха! За бога, те дори не намалиха скоростта!

— Сигурно ги е страх, че някой ще им отнеме най-добрите места на вечерята — отговори мрачно Жерар и коленичи до нея в уличната кал, за да провери дали сърцето на детето бие и да прегледа тънките му крайници.

Усетило ръцете му, малкото момиченце се раздвижи. Очичките му светнаха, огромни върху мършавото личице. Когато се обърна към Луси, гласчето му прозвуча страхопочтително.

— Мъртва ли съм, мис? Вие ангел ли сте?

Луси се засмя — радостна мелодия от тонове, която улучи Жерар право в сърцето. Никога преди това не я бе чувал да се смее.

— Не, милинка, боя се, че не съм ангел. Баща ми с удоволствие би го потвърдил.

Жерар приглади къдриците от мръсното личице на детето.

— Госпожичката има само няколко драскотини и сини петна, това е всичко.

Жената, която се втурна насреща им, беше отрупана с евтини украшения — един от типичните белези на уличницата заедно с разкопчания корсаж и босите крака. Очевидно бе изоставила поредния любовник, обзета от дива паника, но все пак беше намерила време да забоде шапчицата си. Жерар не се изненада. Имаше достатъчно опит с будещата съчувствие решителност на онези, които вече нямаха нищо освен гордостта си. Надупчената от молци шапка веднага увисна под дъжда.

Жената изтръгна треперещото дете от прегръдката на Луси.

— Веднага свалете мръсните си ръце от детето ми! — изкрещя тя.

Малкото момиче увисна на врата на майка си като бяла маймунка, но възхитеният му поглед не се откъсваше от лицето на Луси.

Луси се надигна и стисна замърсената си вечерна чантичка.

— Явно няма нищо счупено, мадам. Смятаме, че се отърва леко.

— Да не мислите, че ме интересува мнението на такива като вас! — изкрещя жената.

Жерар неволно затаи дъх, очаквайки Луси да се скара на непознатата, че е оставила детето си самичко на улицата в това време. Ала Луси реагира с такова спокойно достойнство, че жената побесня и изригна поток от мръсни ругатни.

Жерар не можеше да стои и да гледа, докато Луси слушаше укори, които съвсем не бяха предназначени за нея. Когато жената млъкна, за да си поеме дъх, той й препречи пътя.

— Прощавайте, мадам, но вие преценявате неправилно ситуацията. Не каретата на мис Сноу блъсна дъщеричката ми. Мис Сноу просто имаше добрината да спре, за да се осведоми за състоянието на детето.

Нещо в тона му накара жената да отстъпи крачка назад. Мокрото перо на шапката й се прекърши и скри едното й око.

— Какво значение има кой я е блъснал? Вие всички сте еднакви. Егоистични копелета, ето какви сте.

Луси бръкна в чантичката си и преди Жерар да е успял да я спре, тикна в ръцете на жената няколко банкноти.