Мъжете се смееха и пееха винаги когато имаха желание да се повеселят. Докато подреждаха платната, често си почиваха, за да пийнат по глътка ром или да изтанцуват някой танц. Бяха откровени един към друг, пускаха вицове, организираха дори честен бой с юмруци, когато станеше необходимо. Но никой не забравяше, че ако си позволи да извади оръжие, ще получи традиционните четиридесет удара с камшик.

Луси беше възхитена от начина, по който мъжете се отнасяха към нея.

Пълен салон с безупречни лондонски джентълмени нямаше да се държи към нея с по-голямо уважение. Някои, като Пъдж например, бяха по-скоро плахи. Други бяха смели като Там и се стремяха да завоюват благоволението й. Даже убиецът Фидж със силен тик на лицето сведе чорлавата си глава и почтително целуна ръката й, когато му я представиха един слънчев следобед.

— Велики боже — пошепна тя на Там, когато любезният убиец на тъща си се отдалечи, за да намаже с восък рулото корабни въжета, — сигурно знаят кой е баща ми и с какво име се ползва. Ако с мен се случи нещо, последствията ще бъдат ужасни.

Там изпухтя презрително.

— Не по-страшни, отколкото да ти разпорят носа. Точно с това ни заплаши капитанът, ако някой посмее да досажда на жена му.

„Жената на капитана“. Луси усети странни тръпки.

— Но аз не съм… — Тя се поколеба. Може би беше по-добре да поддържа тази лъжа. Може би Жерар я беше измислил само за да държи хората си настрана от нея.

Но защо моряците бяха повярвали в това абсурдно обяснение? Капитанът явно се стараеше да я избягва, което на борда на една тримачтова шхуна съвсем не беше лесна работа.

Докато живееха в Йона, Луси можеше да спусне завесите и да се спаси от любопитните погледи на Жерар. Тук я обземаше детинското, но много по-задоволяващо желание да му изплези език, докато я наблюдаваше през далекогледа, или да изпробва безсрамния жест, на който я бе научил Дигби, един от посивелите канонири. Не беше съвсем сигурна какво означаваше знакът с високо вдигнат среден пръст, но Жерар сигурно знаеше.

Оказа се права.

— Ако знаеш как го искам — промърмори той с меланхолична усмивка и отпусна далекогледа. Той изобщо не му беше необходим. Всяка подробност от крехката й фигура беше запечатана в паметта му с безпощадна яснота.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, слънцето беше избелило косата й. Светлият й тен беше станал прасковен, а лицето й беше загубило затвореността, така характерна за живота в Йона. Той не знаеше какво й беше помогнало повече — свежият, солен морски въздух или освобождаването от потискащото присъствие на адмирала.

За пореден път Жерар се запита кое го беше накарало да й разреши тази свобода. Беше я затворил в каютата, за да не му е непрекъснато пред очите. А сега трябваше да ограничава собствената си свобода на движение, за да не я среща на всяка крачка.

Тя беше наистина навсякъде: двете плитки се навеждаха над платното, докато Пъдж й обясняваше някой сложен бод; мъжете седяха около нея като деца около майка си, докато тя им четеше от романите на Дефо; по залез слънце се качваше на носа и наблюдаваше замислено облаците, докато пламтящата слънчева топка потъваше в синьозеленото море.

Проклетата малка мис Сноу беше завладяла сърцата на моряците му със смайваща лекота. Той съзнаваше, че мъжете жадуваха за женска компания, все едно каква, а той беше единственият, който трябваше да се лиши от нея. Естествената й красота го възхищаваше като морето. Звънкият й смях го мъчеше все по-силно и много скоро започна да съжалява за великодушието си толкова горчиво, че се уплаши.

Знаеше, че разполагаше с едно място, където духът му се успокояваше. Когато скочи от фокмачтата и се запъти към трюма, той не забеляза дребната фигурка, която надникна иззад гангшпила и предпазливо тръгна след него.



Луси тичаше на пръсти през сенчестия трюм. Промъкна се до обкованата в желязо врата и си спомни последния си безславен опит да разкрие тайната на мистериозното помещение. Преди пет минути Жерар беше изчезнал зад вратата, а след още пет минути тя събра смелост да го последва.

Защо трябваше да се страхува? Той изрично й беше разрешил да се движи свободно из целия кораб. Следователно нямаше да й се скара, че беше дошла тук. Или все пак?

Тя притисна ухо към вратата. Изпита облекчение, когато не чу викове от болка или отчаяна молба за милост. Чу обаче гласове, мъжки гласове, и то сърдити. Дебелият дъб приглушаваше думите на Жерар и отчетливо артикулиращия глас, който му отговаряше. Луси смръщи чело. Това не беше нито басът на Аполон, нито ирландският акцент на Там или плахият шепот на Пъдж. Тя напрегна слух и успя да чуе няколко откъса от разгорещения диалог.

— Ти сам си си виновен… — каза Жерар, — иначе тя щеше да спи в собственото си легло… само заради твоята недискретност…

Луси зяпна смаяно. Доколкото знаеше, тя беше единствената „тя“ в кръг от десет хиляди морски мили.

Въодушевлението й от факта, че Жерар говореше за нея, й позволи да чуе пълния отговор на непознатия мъж в килията.

— А, така ли! Като че ли е сама в леглото! Доколкото си спомням, в добрите си дни ти се справяше с по няколко благородни дами наведнъж.

Отговорът на Жерар съдържаше няколко непознати думи, но те прозвучаха толкова цинично, че Луси запуши уши. Главният канонир Дигби също употребяваше цинизми, сякаш му бяха майчиният език, но досега не беше чула от устата му такива изрази.

Непознатият мъж явно се развесели от невъзможното предложение. Ето какво успя да разбере още Луси:

— … заради мен самия ли ме затвори тук, или за да защитиш нея?

Бързи крачки се запътиха към вратата и Луси се стрелна като светкавица към най-близкия ъгъл. Сви се в сянката и проследи появата на Жерар. Странно, но той изобщо не изглеждаше ядосан. Може би аз съм единствената, която го докарва до желание да извърши убийство, каза си унило тя.

Когато той заключи вратата на стаята за мъчения и скри ключа в джоба си, въодушевлението й угасна. След като той изчезна, тя седя дълго в мрака, опитвайки се да свикне с факта, че не беше единствената пленница на борда на „Отмъщение“.



Късно вечерта Луси лежеше сама на задната палуба. Купчина стари платна й служеше за възглавница, а огромното, обсипано със звезди небе й беше завивка. Адмиралът я беше научил да мисли в черно и бяло и тя едва сега навлизаше в непознатата земя на сивите тонове, неспособна да направи разлика между сянка и твърда субстанция и да стигне до решението на загадката, която се наричаше Жерар Клермон. Или капитан Дуум.

Той ли беше мъжът, който й се закле, че ще пази живота й повече от своя? Мъжът, който я закриляше — нежен, търпелив и необуздан? Или беше мъжът, който мислеше единствено за отмъщение, циничен и избухлив? За първи път в живота й обърканото сърце преценяваше възможността тези двама съвсем различни мъже да са една и съща личност.

Моряците очевидно уважаваха и двете страни на характера му и искрено обичаха капитана си. Той поддържаше дисциплината на борда с желязна ръка и остроумие, но рядко орязваше свободите, които те толкова ценяха. Докато ужасяващата репутация на адмирала се крепеше върху броя на белезите от камшик по гърбовете на нещастния му екипаж. А заплахите на Жерар в случай че някой наруши законите на „Отмъщение“, бяха само заплахи. Моряците го уважаваха твърде много, за да прекрачат границите на търпението му. Те ценяха похвалата му повече, отколкото се бояха от наказанието, което можеше да им наложи.

Тези мъже не даряваха лесно лоялността си. Ала през последните дни Луси беше установила, че всеки мъж на борда беше готов да жертва живота си при първия сигнал на капитана.

Очевидно тя беше единствената, която знаеше, че той никога не би поискал от тях такава жертва.

„Луси, знаете ли какво означава за един капитан да преживее собствения си екипаж?“

Беше й омръзнало да си блъска главата за настоящето, затова затвори очи и се понесе през мъглата на спомените. Жерар издуха облак дим в лицето й, докато очите му святкаха подозрително иззад очилата на Пъдж. Малкото му пръстче избърса канеления прах от долната й устна. Ръката му притисна собственически гърба й, докато я водеше уверено във вихъра на валса.

Луси беше толкова замаяна от образите в съзнанието си, че изобщо не се изненада, когато Жерар се наведе над нея. Жаждата й за този мъж беше толкова силна, че ръката й се вдигна сама и очерта контура на скулите му.

Тя примигна и се загуби в мъглата на конфузията. Сън, наистина сън. Този тук беше друг Жерар. Времето и загубата на илюзиите не бяха в състояние да му сторят нищо. Блестящите му очи не бяха засенчени от цинизъм. Май собственото й чувство за вина беше създало тази невероятна фигура. Това беше Жерар, какъвто можеше да бъде, ако не беше коварството на баща й.

Тя нямаше нито волята, нито силата да му се противопостави, когато чувствено извитата му уста се сведе върху нейната. Устните й с готовност се отвориха за целувката му, омайваща, сладка, предизвикателна.

И напълно фалшива.

Той я целуваше с майсторството на артист, употребил безброй часове да усъвършенства техниката си, но на целувката му липсваше трудно поддаващата се на определение подправка на зрелостта. Той беше като мекия пролетен дъжд, който падаше върху английските морави, не като дивия, опасен буреносен морски вятър, и остави Луси с някакво странно усещане на безразличие.

Тя отвори ужасено очи, когато до ухото й прозвуча сух, добре познат глас.

— Естествено, аз имах намерение един ден да ви представя на брат си, мис Сноу, но както виждам, вие вече сте се запознали.

24

Луси смаяно местеше поглед между двамата мъже.

Жерар се беше облегнал на релинга и напрегнатите мускули на скръстените му ръце изобличаваха в лъжа небрежната поза. Другият мъж беше наведен над нея, на лицето му грееше безсрамна усмивка, а на лявата буза се виждаше дяволска трапчинка.

Обзета от ужас, Луси го удари по рамото с юмрук.

— Махнете се от мен, негоднико! Как смеете да си позволявате такива волности!

— Не прибързвайте, Луси — укори я меко Жерар. — По вида ви личеше, че изпитвахте удоволствие.

— Да, но само защото си помислих… — Луси захапа долната си устна. Онова, което щяха да изрекат предателските й устни, беше много по-страшно, отколкото да целува непознат. Нямаше да увеличи дразнещото самодоволство на Жерар, като признае, че целувката беше предназначена за него.

Слава богу, брат му бързо се отдели от изтегнатото й тяло. Луси седна, събра колене и напразно се опита да оправи разрешената си коса.

— Поемам цялата вина върху себе си, скъпи братко — изрече великодушно младият мъж. — Никога не съм могъл да устоя на красиво момиче на лунна светлина.

Жерар се намръщи заплашително.

— Ти никога не си устоявал на хубавите момичета, все едно на каква светлина. Трябва ли да ти напомням, че тази специална красавица може да те идентифицира като временен заместник на капитан Дуум? Как мислиш, защо те затворих в камерата за мъчения?

— Знаеш не по-зле от мен, че все още не са измислили ключалка, която да не мога да отворя. Ако беше така, и до днес щеше да си в Санто Доминго.

— А ти щеше да си застрелян от някой ревнив съпруг — усмихна се сухо Жерар.

Очевидно двамата имаха богат опит в подобни караници. Луси местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да свикне с новото положение.

Както бяха застанали един до друг пред нея, различията помежду им бяха очевидни. Жерар беше по-мускулест от брат си, който й напомни за игриво младо куче. Косата му беше по-светла от тази на Жерар, а очите по-скоро зелени, отколкото кафяви. Ако се съдеше по липсващите бръчици около тях, той беше с десетина години по-млад от брат си.

— Той има ли си име? — попита Луси, възползвала се от една пауза в разговора.

Жерар веднага насочи унищожителния си сарказъм срещу нея.

— Защо не го попитахте, преди да се хвърлите щастливо в обятията му?

Преди да е успяла да отговори, младежът притисна топлите си устни към ръката й.

— Позволете… името ми е Кевин… — Той се поколеба и хвърли изпитателен поглед към брат си.

— Дуум? — помогна му сухо Луси.

— Клермон! — изграчи Жерар.

— Кевин Клермон, скъпа моя, ваш верен слуга!

Ако не подозираше, че той се представя с подобна пламенност на всяка срещната жена, Луси щеше да се почувства поласкана. Застаналият зад него Жерар изрецитира напевно неизбежния й отговор:

— Моите приятели ми казват Луси, но вие можете да ме наричате мис Сноу…

Тя се обърна към младия Клермон и го дари със завладяваща усмивка.

— Луси.

Над рамото на Кевин Жерар й хвърли поглед, който можеше да пререже диамант.

Кевин се обърна нацупено към брат си.

— Много непочтено от твоя страна да докараш на борда такава красавица, след като в Дувър беше достатъчно жесток да изхвърлиш от кораба моята малка артистка.