— Тя не беше артистка, а проститутка — поправи го сърдито Жерар. — Нима сериозно си повярвал, че ще я сметна за твой стюард?

Луси се надигна и любопитно огледа червеникаворусата плитка на Кевин.

— Странно, но аз ви познавам отнякъде, сър.

Жерар изпухтя презрително.

— Точно така. Докато аз живеех тихо и кротко в Йона, вие изрязвахте от вестника съобщенията за абсурдните му номера. Имах късмет, че корабът ми беше останал невредим, за да се върна на него.

— Капитан Дуум! — извика Луси като малкия Гилиън. — Вие сте маскираният мъж от бала с маски у лорд Хауъл. Онзи с ужасния костюм.

Кевин притисна ръка към сърцето си.

— Думите ви ме засегнаха дълбоко, благородна лейди. А аз се считах за неотразим…

— Моят малък брат никога не е умеел да се въздържа. Идеята да построи на кораба ми напълно обзаведена камера за мъчения е също негова.

Преди да е успяла да реагира, Кевин я хвана под ръка и я издърпа настрана.

— Гостоприемството пък е една от слабите страни на моя голям брат. Както чух, той ви занемарява просто скандално. — Кевин хвърли укорителен поглед към капитана. — Мъжете, които твърде бързо са оставили зад себе си удоволствията на младостта, трудно разбират колко бързо доскучава на нас, младите.

Жерар отвори уста, но бързо я затвори и разтегна устни в кисела усмивка.

— Моля да ме извините, мис Сноу, но аз също изпитвам скука в старческата си сенилност. Най-добре е да ви оставя… — Той впи поглед в устните на Луси, все още влажни от целувките на брат му, но бързо го отмести. — Най-добре да ви оставя да се забавлявате по детски. — Той изпъна рамене и изчезна в мрака.

Луси отблъсна Кевин и понечи да тръгне след Жерар.

— Пуснете ме! Аз трябва да…

— О, не — пошепна Кевин. — Той толкова дълго време не ме приемаше сериозно, че накрая аз престанах постоянно да тичам подире му. И без това моряците го обожават достатъчно силно. Ние двамата с вас ще му покажем друго отношение.

Учудена от това разкритие, Луси престана да се дърпа. Тя погледна в блестящите зелени очи и изведнъж разбра, че беше намерила отдавна желания приятел. Досега не беше съзнавала колко много се нуждаеше от приятел.



Наблюдателницата на фокмачтата вече не беше сигурно убежище за Жерар Клермон. Беше достатъчно мъчително да наблюдава Луси, докато се разхождаше сама из кораба, но да я гледа в компанията на брат си — това го тласкаше към ужасна мъка. Да види двете руси глави толкова близо една до друга да обсъждат разпалено нещо неизвестно, да чува безгрижния им смях, който надвикваше вятъра — сякаш двамата се смееха на нещо, което само те разбираха… Положението ставаше непоносимо.

Никога не беше съзнавал по-болезнено, че е навършил тридесет и една години, никога не беше съжалявал по-горчиво за изгубеното време. Не загубено, припомняше си постоянно той, откраднато време.

През тези години тромавото малко братче, което обожаваше Жерар, се беше освободило от бебешката закръгленост и беше развило всичките си дяволски таланти. Кевин пропиля всички пари, които Жерар съвестно беше оставял настрана за образованието му. Пиеше, играеше хазарт, движеше се в компанията на най-богатите и най-скандалните лондонски лъвове. С непогрешимия си усет към числата и перфектната си памет за карти той успя да си присвои няколко значителни богатства и търпеливо изчака, докато един от пияниците на игралната маса му разкри истината за изчезването на големия му брат.

След три години бурен живот благосклонната фортуна го срещна с Лусиен Сноу. Проницателният Кевин много скоро разбра каква беше връзката между брат му и хвалбите на адмирала, че е лишил някой си капитан Дуум от незаконната му плячка.

Най-голямото желание на Кевин беше веднага да предизвика Сноу на дуел, но знаеше, че ако заподозреше за готвещия се опит за бягство, адмиралът щеше да употреби цялото си влияние да премести Жерар в друг затвор или да накара да го убият. Затова просто се сбогува, прибра спечеленото злато и се отправи към Санто Доминго, за да намери затворника.

Жерар помнеше смътно първите дни след освобождаването си. Помнеше меките, но неумолими ръце на Кевин, които непрестанно наливаха вода в гърлото му, помнеше гласа на Кевин, толкова добре познат, но много по-дълбок и зрял. Кевин буквално беше принудил жалката човешка развалина, каквато представляваше брат му, да оцелее, докато накрая в сърцето му се събуди онази жажда за отмъщение, която му вдъхна сили за нов живот.

Затова му беше двойно по-трудно да слезе на задната палуба и да завари там Луси, която тъкмо даваше прием с Кевин като принц до креслото си.

След осем Фенерите угасваха, но забулената в мъгла луна потапяше палубата в сребърна светлина. Луси седеше в кръга на мъжете, от двете й страни бяха Кевин и Там.

Жерар се приближи с гъвкавата грация, така характерна за него, и спря в сянката зад веселия кръжец. Не стига, че в Лондон беше изключен от живота на Луси, ами и тук, на борда на собствения си кораб, беше в същото непоносимо положение. Така му се искаше да я сграбчи за глупавите плитки, да я завлече в каютата си и да й покаже по недвусмислен начин кой е господарят.

— Ето, Луси — рече Там и й подаде нащърбена кана. — Опитайте ромовата микстура. Така ще имате повече късмет в хвърлянето на зарове.

Луси послушно отпи глътка. Като видяха гримасата й, Фидж и Дигби избухнаха в смях.

— Велики боже, Там, какво имаше в това питие? Мухоморка?

Там започна да брои съставките на пръстите си.

— Джин. Шери. Ром. Подправки…

— Забрави суровите яйца, Там — отбеляза съвестно Пъдж. Луси се закашля и закри устата си с ръка.

— Те със сигурност няма да ми помогнат в играта на зарове — отбеляза сърдито тя. Когато смехът заглъхна, Кевин се наведе към нея и тикна заровете в ръката й.

— Голямата печалба е два пъти шестица. Дай ми една целувка, за да имаш късмет в хвърлянето, мила.

Жерар стисна ръце в юмруци. Не смеейки да диша, той се запита какво щеше да направи, ако чувствените устни на Кевин се докоснеха до устата на Луси, и изпита страх от отговора. През тези двадесет и две години никога не беше вдигал ръка срещу брат си, но сега беше готов да го стисне за врата и да го удуши.

Той издиша облекчено, когато Луси развеселено целуна собствената си десница. Но дори този невинен жест накара кръвта в слабините му да закипи.

Решен да не се крие повече в сянката, той излезе напред.

— Ти направи от нашата заложница истинско домашно кученце, Кевин. Чувал съм и за други кораби, в които държали дресирани кучета за талисмани. Или даже прасенца. Но никога не бях чувал за адмиралска дъщеря.

Неочакваната атака завари Луси напълно неподготвена. Пръстите й се вледениха и тя изпусна заровете. Несръчността й бе възнаградена с две шестици и след кратка, учудена пауза мъжете избухнаха в одобрителни викове.

Ала бавното, подигравателно ръкопляскане на капитана ги накара веднага да замълчат. В последно време настроенията му се меняха непредвидимо.

— Не мога да разбера дали имахте дяволски късмет, или сте наследили таланта на пристрастения си баща?

Нервите на Луси и без това бяха опънати до скъсване, но коварното нападение я изправи на крака.

Там посегна към колана си и хвана дръжката на пистолета, Пъдж се отдръпна назад, бузата на Фидж затрепери силно, а Дигби започна да ругае под носа си. Кевин се взираше в заровете, сякаш можеше да прочете по тях бъдещето си.

— Не мога да разбера откъде взехте наглостта да обвинявате баща ми, че е картоиграч, капитане — започна Луси и заби показалеца си в гърдите му. — А вие какво си мислите, че вършите? Не е ли рисковано да плавате в кръг и да чакате някой от корабите на негово величество да ви намери? Не е ли рисковано да се сражавате с кораби, които имат повече оръдия, много повече моряци на борда и блестящи стратези, които вие никога няма да достигнете? Вие сте пристрастен играч, не баща ми. Само че вие играете на живот и смърт! Използвате тези мъже като зарове! Излагате на риск живота и бъдещето на екипажа си и изобщо не ви е грижа какво ще стане с вашите моряци, стига накрая вие да спечелите.

Жерар не каза нито дума, само я гледаше втренчено. Недосегаемостта му беше по-непоносима от всеки гневен изблик. След цяла вечност той проговори:

— Май е по-добре да си вземем прасенце.

Мъжете се отдалечиха един след друг, избягвайки да погледнат към Луси. Тя се обърна с парещи очи към Кевин, очаквайки, че поне той ще одобри речта й, но прочете в лицето му само укор. Това я накара да се свие на столчето си и примирено да сведе глава. Проклета да е, ако сега започне да плаче. Достатъчно сълзи беше проляла заради Жерар Клермон, сигурно щяха да напълнят цяло море.

Укорът на Кевин прозвуча любезно, но затова пък много по-болезнено:

— Нямам нищо против да го ругаеш, защото е отчаян инат. Можеш спокойно да го проклинаш, че преследва неотстъпно успеха, все едно какво ще му струва. Но никога не оспорвай авторитета му пред събрания екипаж, никога.

Луси подсмръкна и се намрази заради пресекващия глас, натежал от сълзи.

— Трябваше да знам, че ще го защитиш. Този негодник ти е брат.

— Освен това е единственият баща, който някога съм имал. Той ме е извадил на този свят, той е погребал майка ни, след като със собствената си ръка е прерязал пъпната ми връв. И вместо да ме остави на улицата и да се наеме на някой кораб, първо ми намерил един възрастен капитан с бездетна жена, която ме отгледа като собствено дете. Семейството нямаше много пари, но имах уютен дом в провинцията — много повече, отколкото щях да имам в Лондон. Той можеше просто да ме остави там и никога вече да не ме потърси, но не го направи. Отсъстваше по много месеци, но при всяко завръщане носеше на малкия си брат някакъв екзотичен подарък. Докато един ден не се върна.

Луси извърна лице, но Кевин мина от другата й страна и клекна пред нея, решен да я накара да разбере.

— Бащата на Жерар бил достатъчно великодушен, за да се ожени за майка ни. Скоро след това излязъл в морето и изчезнал. Мама останала сама и излязла на улицата. Баща ми е един от многото мъже, които са я купували за по няколко пенита. Аз съм незаконно дете, Луси, но Жерар винаги е споделял името си с мен, колкото и пъти да го е сменял.

Луси вдигна глава и мекият бриз изсуши сълзите й.

— Ти си щастливец, Кевин. Защото той никога няма да сподели с мен каквото и да било, камо ли името си.



Луси прекара безсънна нощ и чак на следващата сутрин събра сили да се извини на Жерар. Той стоеше като мрачна статуя на носа и се взираше към морето, като че беше в състояние да привлече кралските военни кораби само със силата на волята си.

Луси се присъедини към самотната му вахта.

— Може би той няма да дойде — изрече тихо тя. — Никога ли не сте си помисляли, че той се е зарадвал да се отърве от мен?

Той й хвърли саркастичен поглед.

— Напротив. Повтарям си го всеки час.

Преди да е намерила думи за отговор, той изчезна безшумно в трюма.

Луси не беше единствената, която трябваше да изпита на гърба си острия език на капитана. Мрачното му настроение ставаше все по-непоносимо и обгърна „Отмъщение“ в непроницаем облак, много по-страшен от черните платна, които закриваха слънцето. Жерар Клермон беше известен с хладнокръвието и умереността си. Сега обаче ревеше заповедите си като ирландско вълчо куче. Екипажът се стараеше да му угажда във всичко, защото никой не понасяше хапливите му забележки.

Когато видимо облекченият Аполон най-после оповести, че капитанът се е оттеглил в каютата си, за да прегледа корабните дневници, Луси предложи да се поразвлекат, като рисуват карикатури. Тя нареди на Кевин да се наведе пред нея, за да може да рисува на гърба му, и тъкмо довършваше портрета на въодушевения платнар, когато листът бе изтръгнат от ръката й.

Луси не посмя да вдигна глава, нито да се залови за мускулестия гръб на Кевин. Сърцето й биеше до пръсване. Над присъстващите се разпростря смъртоносна тишина, каквато се възцарява над морето преди първия залп на оръдията. След малко Луси се изправи и видя, че Жерар беше вдигнал портрета към светлината. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от гняв, но все пак се стараеше да не размаже рисунката.

— Приликата е поразителна, не намираш ли, Пъдж? — попита любезно той.

Платнарят нервно тропна с крак.

— Д-да, сър.

— Ако го окачат на стената на килията ти в Нюгейт, ще можеш да си го гледаш цял живот.

Той подаде листа на Пъдж и се обърна към Там. Момъкът тъкмо се опитваше да напъха своя портрет в колана си, но Жерар го извади оттам и го разгледа със смръщено чело.

— Според мен е прекалила с луничките — отбеляза замислено той. — Би било жалко, ако това създаде проблеми на властите с идентификацията ти.

Той вдигна глава и огледа хората си един по един. Не погледна само Луси, но това не облекчи мъката й.