— На разсъмване — проговори решително той. — На разсъмване ще отида при тях и ще им предам изискванията ни.

Кевин и Аполон протестираха в един глас, но Дигби надвика и двамата. Канонирът и без това говореше високо — навик от няколкото десетилетия, които беше прекарал в опити да надвиква грохота на оръдията, за да дава заповеди.

— Проклятие, капитане! Ох, извинявайте, не исках да ви обидя. Но това е най-страшната глупост, която човек може да си представи. — Дигби почеса оплешивялата си глава с почернели от барута пръсти. — Аз със сигурност не съм гений, сър, но както виждам нещата, вие сте не по-малко важен за онова копеле Сноу от младата мис. Ако ви вземе за заложник, какво ще правим ние? Ще седим и ще си чешем задниците?

— Той е прав — подкрепи го Кевин. — В никакъв случай не бива да ходиш сам.

Жерар погледна в загриженото му лице и разбра, че Кевин не беше единственият му брат на борда на „Отмъщение“.

— Това е моя работа. Не желая да участвате в тази акция. И без това ви въвлякох твърде дълбоко в личното си отмъщение.

— Нека да отида аз, сър — помоли Аполон. — Нали съм заместник командир.

Дигби избълва поредното впечатляващо проклятие, блъсна африканския великан настрана и се изстъпи пред Жерар в целия си впечатляващ ръст.

— Аз съм на шейсет и пет години, капитане, и съм канонир от дванадесетата си година. Цял живот съм прекарал под палубата с барута и гюллетата. Как мислите, имал ли съм случаи да си спечеля малко слава?

Жерар го погледна в очите, сияещи от младежка жажда за приключения, и кимна признателно. Скръсти ръце на гърба и попита церемониално:

— Значи желаете да отидете на „Аргонавт“ като доброволец, мистър Дигби?

— Тъй вярно, сър.

— Е, добре. На разсъмване ви очаквам на палубата.

Дигби се засмя доволно, разкривайки почернелите си зъби. Фидж и Там го потупаха одобрително по гърба. Жерар се върна при релинга и се опита да се отърси от злокобното си предчувствие. Един след друг моряците се присъединиха към мълчаливата вахта и мислите на всички бяха заети с един и същ въпрос.

Имаше ли някъде на небето или на земята откуп с по-голяма стойност от горещо обичаната жена на капитана?



През това време Луси страдаше самотно в капитанската каюта. Тя буквално тичаше от единия до другия край на просторното помещение и шумът на елегантната копринена рокля отекваше подигравателно в ушите й. Корабът беше хвърлил котва и лениво се поклащаше върху вълните. Тя непрестанно ускоряваше крачка. Понякога спираше и затискаше ушите си, макар да знаеше, че не може да спре безмилостния хронометър, който цъкаше в главата й. Пясъкът в часовника отново се сипеше, а тя стоеше пред него съвсем мъничка, неспособна да се освободи от задушаващия дъжд от стъкло и пясък.

Посред бягството си към никъде тя спря и се вкопчи в облегалките на най-близкия стол. Косите й бяха разрошени, сякаш за да покажат какъв хаос цареше в главата й. Такива ли бяха чувствата на адмирала към майка й? Тази ли бъркотия от факти и емоции я бе тласнала към отчаяние? Може би привидната истерия на Ан-Мари Сноу не беше нищо друго освен неспособността й да приведе обективното знание в съзвучие с повика на сърцето си?

Луси издуха един кичур от очите си и се опита да погледне на положението си с част от старата логика. Адмиралът я излъга, Жерар също. Всъщност трябваше да й бъде все едно, че двамата са решили да се избият взаимно.

Защо тогава не можеше да престане да ги обича! Тя се залови по-здраво за стола, за да не падне. Въпреки цялата си перфидност адмиралът й беше баща. И дори най-страшната измама не можеше да заличи цял един живот, изпълнен с обожание.

А Жерар? О, Жерар, изплака сърцето й. Представата, че би могло да му се случи нещо, предизвика такава болка, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите й.

Тя се изправи решително. На каквото и да я беше учил адмиралът, тя не беше безпомощна срещу коварните игрички на мъжете. Жерар я беше научил, че жените разполагат със собствени оръжия, които нямат нищо общо с пистолети и корабни оръдия. Нежност. Очарование. Прошка.

Тя можеше да сложи край на смъртоносната игра, още преди да е започнала. Преди един от двамата мъже, които обичаше, да бъде ранен или дори убит. Щеше да се хвърли между тях и да ги спре. Любовта й беше достатъчно силна, за да преодолее омразата на Жерар. Нежността й щеше да укроти гнева му и да му позволи да изживее жаждата си за отмъщение върху невинното й тяло.

Тя приглади косата си с треперещи ръце, разтърси полите си и се подготви да дари капитана на „Отмъщение“ със своята невинност и със своята любов.

Сърцето й биеше с такава сила, че заглушаваше тропота на боси крака по палубата над главата й, докато тичаше към малката каюта на Жерар. Макар че трепереше цялата, тя не съжаляваше за импулсивното си решение. Инстинктивно усещаше, че Жерар ще оцени по достойнство скъпоценния дар, който му предлагаше, и ще й се отблагодари. Дар, който досега беше готова да направи само на съпруга си.

В сърцето й се промъкна тихо съжаление, не заради неизвестния съпруг, а защото Жерар не можеше да бъде този съпруг. Той никога нямаше да сложи пръстен на тръпнещата й ръка. Никога нямаше да я дари с тъмноруси бебета с огнен темперамент и склонност да правят бели. Тя изтри сърдито сълзите от очите си. Може би така беше по-добре. С такива диви хлапета дори непоколебимият Смити щеше да си има много работа.

От полуотворената врата на дневната каюта в коридора падаше светлина. Луси спря колебливо на прага. Дълбокият, мелодичен глас на Жерар беше също така хипнотизиращ като при първата им среща. Оттам, където стоеше, тя не можеше да го види, виждаше само Аполон, наведен над масата. Перото в ръката му скърцаше равномерно по пергамента, запълвайки паузите, които правеше Жерар.

Капитанът диктуваше и ходеше напред-назад из каютата. Винаги правеше така. Сянката му прекоси койката в ъгъла и Луси разбра къде спеше, откакто й бе отстъпил просторната си каюта. Малкото помещение приличаше по-скоро на килия и тя изпита срам. Как ли понасяше теснотията… Сигурно ден и нощ оставяше фенера запален.

Ала съчувствието й бе разколебано, когато чу следващите му думи, произнесени с рязък, едва ли не груб глас:

— … твърде добре знам как се играят дяволските ви игри, адмирал Сноу. До тази нощ скъпоценната ви дъщеря остана невредима, но ако не изпълните условията ми до залез слънце на следващия ден, тя ще бъде опозорена.

Луси ужасено затисна устата си, за да не изпищи. Значи невинността й не е била нищо друго, освен обект на преговори — най-големият коз в една смъртоносна игра!

Жерар се запъти към вратата, търкайки замислено брадичката си. Луси беше неспособна да откъсне поглед от него. Отново изпита възхищение от грацията на хищническото му тяло, от чувствените устни. Трябваше да си заповяда да не мисли повече за него, но не можеше.

— Какво ще си помисли за вас изисканото лондонско общество… — продължи той и всяка жестока дума беше като нож в сърцето на Луси, — … когато се разкрие, че сте позволили на единствената си дъщеря да влезе в леглото на скандалния капитан Дуум?

Най-страшните й опасения станаха истина. Жерар беше готов да вземе насила онова, която тя искаше да му даде доброволно и от любов. Отново затисна устата си, но този път закъсня и не можа да заглуши ужасения си вик.

Жерар се обърна като ужилен. Двамата се погледнаха в очите. В погледа му се отразиха учудване, съжаление и накрая безумен страх, приличен на нейния. Но той не опита да се защити.

Луси изхълца задавено, събра полите си и избяга. Инстинктът й подсказваше, че той няма да я последва.

26

Слънцето все още не беше зарозовило хоризонта, когато Жерар се озова пред каютата на Луси. Странно, но в мислите си той отдавна вече я наричаше така. Как ли щеше да се върне в това обичано убежище, когато тя отново заживееше сигурния си, подреден живот в Лондон? Та нали завивката щеше да запази уханието на лимон и образът й да го преследва в неспокойните му сънища?

Той потърка уморено брадата си и отново втренчи поглед във вратата. Беше прекарал безсънна нощ на палубата, загледан в блещукащите светлинки на „Аргонавт“, но виждаше само болката в очите на Луси и отново и отново чуваше задавения й вик.

Докато диктуваше на Аполон грозните си заплахи, той знаеше много добре, че никога няма да ги изпълни. Адмиралът беше загрижен за доброто на единствената си дъщеря много по-малко, отколкото Луси беше готова да признае. Ала безукорното му име беше от огромна важност за него и той в никакъв случай нямаше да го опетни, като допусне скандалното падение на дъщеря си.

Жерар беше наясно, че изисканото общество с перверзното си лицемерие щеше да прокълне Луси. Щяха да я обвинят във вродена слабост на характера, която неизбежно е подтикнала дивия пират да я опозори. От незапомнени времена главната обвиняема беше Ева, защото безгръбначният Адам й бе позволил да му даде ябълката.

Само след няколко часа Луси щеше да бъде на сигурно място на борда на „Аргонавт“ и да се притиска до гордо изпъчената гръд на баща си. Горчива, неочаквана болка се впи в сърцето му, но той я прогони със същата самодисциплина, която му бе давала сили да не полудее през петте години затворничество.

В този случай той нямаше избор. Колкото и да се беше променила след отвличането си, нежната, крехка Луси никога нямаше да свикне с живота на пиратския кораб. Признанието на Сноу и разрешителното щяха да го освободят от престъпленията на миналото, но не и от греховете на настоящето. Не можеше да предложи на Луси нищо друго освен живот с човек извън закона, вечно заплашен от секирата на палача.

Той почука още веднъж на вратата и докато чакаше, погледна разкаяно книгата в ръката си. В тази ситуация не би го спасил даже букет рози или кутия бонбони, увита в блестяща хартия. Луси не беше от жените, които се впечатляваха от повърхностни жестове.

Когато никой не отговори на почукването му, той открехна безшумно вратата и влезе на пръсти. Вътре цареше злокобна тишина. Както очакваше, леглото беше празно, завивката строго опъната, сякаш младата дама беше станала много рано или изобщо не си беше лягала.

Луси стоеше до прозорчето, облечена отново в износените дрехи на Там, сплела копринените си коси на две строги плитки. Тя се взираше неотстъпно в неподвижния призрак на „Аргонавт“. Великолепната рокля беше скрита в гардероба. Не бе останала нито следа от възхитителната жена, която миналата нощ го беше посрещнала с искрена сърдечност. Жерар изпита горчива болка от голямата загуба.

Той се покашля, осъзнал, че задачата му е много по-трудна, отколкото си представяше.

— Налага се да те заключа в каютата. Заради собствената ти сигурност.

Все едно че говореше на статуя. Или на ледена скулптура. Обзет от ирационален гняв, той хвърли дневника на майка й на масата с преднамерена грубост.

— Реших, че това ще ти помогне да убиеш времето. Намерих го в кутията на баща ти. — Той помълча малко и добави: — Не съм го чел. — Макар да знаеше, че тя няма да му повярва.

Ледената й неподвижност не се промени. Жерар избяга по-далече от ледения полъх, а на вратата подигравателно отдаде чест на скования й гръб.

— Желая ви добър ден, мис Сноу.

Тъкмо когато щеше да затвори вратата, тихият й шепот го спря:

— И аз ви желая добър ден, капитане.

Когато спусна резето, за да направи Луси отново своя пленница, той се помоли пламенно адмиралът да повярва в блъфа му, както вече беше повярвала дъщерята.

Дълго след като Жерар си отиде, Луси стоя неподвижно до прозорчето. Потънала в мрака на болката, тя проследи как утринният здрач опъна ярките си платна над хоризонта и изпита омраза към изгрева на слънцето заради красотата му.

„На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.“

Топлината в тези думи събуди спомени, които трябваше да бъдат погребани.

— Лицемер! — промърмори сърдито тя.

Ако морето беше катедрала, тогава Жерар беше твърдо решен да я пожертва върху олтара й.

Предателското й сърце направи огромен скок, когато в морето излезе лодка. Не, Жерар не беше толкова глупав, че да отнесе сам проклетото послание.

Сърцето й се успокои. При всеки ритмичен удар на веслата новородените слънчеви лъчи се отразяваха върху голия череп на Дигби. По едно време старият канонир се обърна, за да махне на изпращачите от „Отмъщение“, и се сбогува с беззъба усмивка. Луси беше готова да се разкрещи подире му. Тънките му ръце тласкаха напред тромавата лодка с учудваща скорост през наситеносинята вода — право към „Аргонавт“. Една чайка затанцува над главата му и Луси изведнъж разбра, че сушата не беше толкова далече.

Когато малката лодка мина по дългата страна на „Аргонавт“ и бе погълната от сянката на могъщия военен кораб, Луси потрепери и обърна гръб на прозорчето.