— Двайсет, най-много двайсет и пет.

— Екипаж?

— Малко повече от сто.

Кевин се смъкна от удобното си леговище, сякаш някой бе поднесъл запален Фенер към излъсканите му ботуши.

— Нито дума повече, сладурче! Не подстрекавай този луд човек. Не разбираш ли какво възнамерява?

Като видя измъчения поглед на Жерар, Луси веднага разбра какво беше замислил. И какво щеше да му струва безумно дръзкото начинание.

Тя се хвана здраво за парапета и погледна отчаяно към разиграващата се битка, даже от това разстояние се виждаше, че „Кураж“ беше ударен смъртоносно. Беше въпрос само на минути, докато французите го вземат на абордаж. Те щяха да плячкосат товара, след което фрегатата щеше да потъне безследно в леденото море.

„Всеки човек е господар на съдбата си.“

Собствените й думи я преследваха. Това беше може би последният шанс на Жерар да осъществи мечтата си и да служи на страната и краля си. Мечта, от която е бил принуден да се откаже, защото един корумпиран мъж беше станал жертва на собствената си алчност.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че не е в състояние да го отклони от поетия курс, и нямаше да се унижи пред него, като направи опит да го разубеди. Ако беше взел решение да мине спокойно покрай „Кураж“ и да пренебрегне кораб в беда, значи не беше човекът, когото тя обичаше.

Гордият блясък в очите й беше предупреждение за Кевин, който изруга ядно и отново изчезна в такелажа.

Луси събра пети и отдаде чест като най-добрия моряк.

— Барутната мишка Сноу е готова да се яви отново на служба, капитане.



Обгърнат в призрачно мълчание, пиратският кораб излезе от мъглата. Копринените платна се развяваха като гарваново черните криле на ангела на отмъщението. В ясната нощ над пустата му палуба се издигаха призрачни изпарения. Грациозният такелаж блестеше на лунната светлина като смъртоносна паяжина.

Когато корабът се насочи неумолимо към тях, няколко ужасени французи се хвърлиха през борда, защото предпочетоха сигурната смърт пред неизвестния ужас.

По-късно суеверните френски моряци щяха да разкажат на своя скептичен, но впечатлен първи консул, че насреща им излязъл не само един кораб, а цяла флотилия от призрачни шхуни, изскочили от ада, защото сатаната бил разгневен на Наполеон Бонапарт, решил да завладее онова, което било само негово — целият свят.

Ужасяващата скорост, с която приближаваше призрачният кораб, и хаосът, който предизвика, дадоха допълнителна храна на спекулациите.

Английската плячка моментално бе забравена и двата френски кораба се формираха за бързо бягство с надеждата да избегнат неизбежното. Уловени във водовъртежа на собствения си страх, те се понесоха по вълните, ала безмилостният черен кораб се вряза помежду им и отмина така бързо и безшумно, че изчезна от ужасените погледи на моряците, преди поне един канонир да е дал изстрел.

Едно закъсняло гюлле натроши мачтата на другия френски кораб и разкъса платната. Двата френски кораба се сблъскаха и призрачната тишина бе разкъсана от трясък на чупещо се дърво.

Преди призрачният кораб да се покаже за втори път, двата платнохода успяха да се разделят и полетяха с най-голямата възможна скорост обратно към Франция, без да хвърлят нито един поглед назад. Никой не се поинтересува какви вреди бе причинило внезапното им бягство.

Английските моряци на борда на бързо потъващия „Кураж“, които вече се бяха примирили със смъртта, проследиха новото приближаване на призрачния кораб със смесени чувства. Носът на кораба потопи мъжете в дълбока сянка. Последва мрачно скърцане, като че портите на небето се бяха отворили, за да пропуснат разкаялите се грешници.

Моряците от „Кураж“ стояха до колене в ледената вода, която се процеждаше отвсякъде, и се питаха дали ще имат късмета да живеят достатъчно дълго, за да разкажат някога на внуците си за невероятната намеса на „Отмъщение“. Дали появата на пиратската шхуна означаваше спасение или окончателна гибел за уморените им души?

Вместо отговор някъде отвисоко се спусна плетена стълба и падна върху главите на мъжете. Те посегнаха благодарно към въжетата и побързаха да се спасят от потъващия кораб. Сега не беше време да се питат дали отиваха при добрия бог, или щяха да се изправят пред ангела на отмъщението.



— Все още не мога да повярвам, че го направи? Ти си обезумял! — шепнеше ужасено Кевин.

— Като че имах друг избор — изсъска в отговор Жерар, изправен на капитанския мостик, за да следи как бледите, мокри до кости мъже се тълпяха на палубата, където ги очакваше мълчаливият му екипаж.

— След като рискувахме всичко, за да ги спасим от французите, би било проява на лоши маниери да ги оставим да се удавят. Или може би не?

Кевин недоволно вдигна рамене, но Жерар знаеше, че брат му не беше и наполовина толкова кръвожаден, колкото се представяше. Той просто не беше на себе си от тревога. За него, за Жерар.

Ала когато Луси излезе от трюма, Жерар също загуби самообладание. Изрично й беше забранил да слиза на долната оръдейна палуба, защото се страхуваше, че ще се наложи да си послужат с оръдията. Но ако се съдеше по черното петно на носа и виновното й изражение, тя бе пренебрегнала заповедта му и беше прекарала времето си в подреждане на гюллета и бъчвички с барут.

Той се запъти към нея, за да я предпази от любопитните погледи на новите пасажери, но един ликуващ вик го спря на половината път.

— Луси! Луси, момичето ми, ти ли си това?

Загрижеността му отвори отново раната в душата й и тя избухна в плач. Хауъл кихна силно няколко пъти, отблъсна услужливите ръце и се втурна през палубата към Луси.

Тя стоеше като вкаменена. Едва откъснала се от шума на оръдейната палуба, и се озова в добре познатата, но абсолютно мокра прегръдка на лорд Хауъл. Той я поздрави с такава сърдечност, като че беше собствената му дъщеря. Нежността му отвори отново раната в душата.

— Я какво приключение си преживяла! Не е лошо, малката, никак не е лошо. Бедният ти баща едва не полудя от мъка. За малко да го изправят пред военен съд, задето се измъкна тайно с кораб от кралската военна флота, без да изчака позволението на Негово величество. Естествено нашият крал прояви великодушие, нали и той има деца, особено когато Лусиен се върна съкрушен и отчаян, че не е могъл да те освободи.

Съкрушен, ами, помисли си цинично Луси. Сигурно с пяна на устата, защото е беснеел от гняв.

Не й се наложи да формулира подходящ отговор, защото лорд Хауъл насочи цялото си внимание към предната палуба. Изненадата беше толкова силна, че челюстта му увисна, а очите му се разшириха.

— Клермон? Вие ли сте това, момчето ми? А аз си мислех, че след отвличането на Луси ви е било срам да се покажете пред хората и сте избягали. Велики боже, нямах представа, че Лусиен ви е изпратил да спасите дъщеря му! Виждам, че сте свършили чудесна работа. Истински герой, така да се каже!

Луси спря да диша и затвори очи от страх да не се издаде. В сърцето й нахлу нова надежда. Много добре знаеше, че адмиралът не беше разкрил идентичността на Жерар, за да запази в тайна собствените си злодеяния.

— Моля те, мили боже, моля те — зашепна тихичко тя, докато Жерар слизаше от предната палуба. — Моля те, накарай го да се смири.

И той го направи — но как! Мина през палубата с такава небрежна елегантност, че устата й пресъхна от копнеж.

— Спестете ми хвалебствените химни, сър — проговори спокойно той. — Жерар Клермон вероятно щеше да се впечатли от доброто ви мнение за него, но аз ви уверявам, че капитан Дуум изобщо не се интересува какво говорят хората.

31

Луси затисна устата си с две ръце, за да не изпищи.

За чест на лорд Хауъл трябва да кажем, че беше искрено смаян и никак не се зарадва на факта, че бе уловил такава невероятна плячка.

— Нима твърдите, че Жерар Клермон и капитан Дуум са едно и също лице?

Кевин скочи като невестулка от фокмачтата.

— Глупости! Той е само един жалък лъжец! Аз съм капитан Дуум!

Без да се обърне, Жерар замахна с юмрук и удари брат си в лицето. Кевин се просна на дъските като поразен от гръм.

— Аз съм капитан Дуум — повтори без капка разкаяние Жерар. — Той е в безсъзнание.

Луси се втурна към него и той въздъхна примирено, знаейки, че не може да се справи с нея по същия начин като с Кевин. Ако видеше отчаянието на лицето й, лорд Хауъл щеше да нареди да оковат във вериги и двамата. Затова я сграбчи за раменете, като представи сцената така, сякаш я бе взел за заложник. Извади пистолета от джоба на панталона си и го опря в слепоочието й.

— Ако не искаш да танцуваме следващия валс под бесилката, трябва да бъдем убедителни — пошепна в ухото й той.

За Луси не беше проблем да бъде убедителна. Тя не беше на себе си. Жерар беше същият тиран като баща й, който си беше присвоил правото да решава бъдещето й, без да я попита какво мисли.

— Защо си призна, идиот такъв! — изсъска вбесено тя, докато се опитваше да се освободи от грубата му прегръдка.

— Той е умна глава — отговори Жерар през здраво стиснати зъби и изохка, когато токът й болезнено улучи стъпалото му. — Нямаше да мине много време и щеше да открие истината. Чуй ме, по дяволите! Нямаме много време. Щом пристигнем в Лондон, ще идеш веднага при Смити.

— А вие, сър, ще се запътите право към ада — отговори гневно тя.

Връщането й към учтивото „сър“ не предвещаваше нищо добро. Жерар се побоя, че в гнева си тя щеше да обвини и себе си, и я смушка силно с пистолета.

Вцепенена от шока, Луси все пак успя да се запита дали пък не е решил да я застреля, защото беше смачкала пръстите на краката му. Потискайки истеричното си хихикане, тя се учуди на перверзното щастие, което изпитваше в топлата му прегръдка, докато той държеше живота й в безогледните си ръце.

През това време на борда заплашваше да се възцари анархия. Моряците и офицерите от „Кураж“ извадиха сабите си, защото не можеха да си послужат с мокрите пистолети. А пък пиратите бяха бесни от гняв, че някой се бе осмелил да застраши живота на капитана им. Аполон застана между двата лагера и внушителният му ръст веднага оказа необходимото въздействие. Екипажът на „Отмъщение“ беше по-малоброен, но това съвсем не означаваше, че ще се предаде без борба.

Авторитетният глас на Жерар накара всички да замълчат.

— Поставям само едно условие, лорд Хауъл, и веднага ще се предам.

Лордът погледна загрижено към Луси.

— И кое е то, сър?

— Изисквам геройската, безкористна акция, при която моят екипаж се притече на помощ на „Кураж“, да бъде оценена по достойнство и всички, ама наистина всички, да бъдат помилвани.

Лорд Хауъл кимна тържествено.

— Веднага ще нанеса искането ви в корабния дневник и ще запиша, че съм напълно съгласен с условието ви. Но какво ще кажете за себе си, синко? Няма ли да помолите за милост? За по-лека присъда? За милостива смърт чрез разстрел? Или поне за обещание да не излагат трупа ви на обществено поругание?

Жерар усещаше всяко потреперване на Луси и сърцето му се свиваше от болка. Лорд Хауъл не можеше да му даде единственото, от което се нуждаеше в този момент — време. Време да застане пред някой божи служител и да се закълне, че ще обича тази жена до края на живота си. Време да види как детето им расте в стройното й тяло. Време да лудува с внучетата си в есенната шума. И най-важното — време да обясни на Луси, че му е омръзнало да бяга. И че без нея няма да отиде никъде.

— Ще ви кажа какво искам, сър. Искам да се отърва от това разглезено зверче. — Той я блъсна силно към лорд Хауъл, надявайки се тази последна грубост да я излекува от натрапчивите й идеи. Тя падна на колене точно пред бащиния си приятел, събра непокорната си коса и когато се обърна към Жерар, в очите й светеше неразбиране. И безкрайна болка. За да завърши грозното си дело, той изкрещя с цялото презрение, на което беше способен:

— Няма откуп на земята, който да ме обезщети за нещастието, че доведох жена като вас на кораба си!

Лорд Хауъл помогна на Луси да се изправи и се обърна учтиво към капитан Дуум:

— Боя се, че този кораб вече не е ваш, сър. Заловете го!

Луси проследи със замиращо от болка сърце как екипажът на „Отмъщение“ бе обезоръжен и отведен на кърмата, където трябваше да ги разпитат. Съпроводен от двама едри матроси, Жерар изчезна в мрака на трюма.

Лорд Хауъл отново притисна Луси до гърдите си.

— Вече няма от какво да се страхуваш, детето ми. Негодникът ще бъде окован във вериги и много скоро ще се озове в затвора, където му е мястото. — Като видя, че младата дама трепери — от студ, както си помисли, — той я поведе към капитанската каюта. — Не можеш да си представиш колко щастлив ще бъде баща ти, като те види отново.

Луси извърна лице, за да скрие отмъстителния блясък в очите си.

— Аз също, сър. Аз също.