Жерар я погледна унищожително. Наистина смяташе да я държи под око. Но щеше да й го каже по-късно. Когато останеха насаме.

Тя не му остави друг избор, освен да ги последва по склона към къщата. Силви бъбреше непрекъснато. Минаха покрай лудуващите деца и спряха пред одеялото, опънато върху лошо подрязаната морава. В средата седеше дебело бебе и се оглеждаше спокойно като охранен Буда.

Мъж в униформа и небрежно облечена дама им махнаха весело от беседката в подножието на хълма. Жерар предположи, че това са родителите на забележителната детска банда.

— Мама предложи да закусим навън, защото времето е меко — обясни Силви, докато пълнеше порцелановите чашки с ароматен чай. Количката беше натоварена с всякакви вкусотии.

Тя напълни една чиния и я подаде на Луси. Девойката огледа с неприкрито желание бърканите яйца, шунката и прясно опечените хлебчета с мармалад. После хвърли бърз поглед към сребърното часовниче, което висеше на корсажа й. Жерар реши, че е време да се намеси, и взе чинията от ръката й.

— Вижте какво, мис Сноу — заговори строго той. — Знаете, че можете да се храните едва в единадесет и половина. Какво ще каже адмиралът, ако ви види?

Точно както беше очаквал, Луси грабна чинията от ръцете му. Сивите очи засвяткаха сърдито.

— Не забравяйте къде ви е мястото, сър. Моите навици на хранене не ви засягат.

Силви ги зяпна с отворена уста и Жерар се запита дали пък Луси за първи път не беше показала зъбките си пред друг човек. Очевидно тя се осмеляваше да ги покаже само когато баща й не беше наблизо. Силви явно хареса гледката, защото очите й заблестяха. Жерар изпита неволно уважение към момичето, което на пръв поглед изглеждаше толкова повърхностно.

Докато домакинята пълнеше чинията на Жерар, Луси се настани на одеялото и свали ръкавиците си. После бързо се зае с шунката, сякаш се безпокоеше, че отново ще й я вземат. Жерар също посвети вниманието си на вкусното ядене, забравил отдавна сухото парче сладкиш.

— Ние сме дванадесет. — Силви изостави изцяло светската учтивост. — Аз съм най-голямата, а Гилигън е най-малкият. Мама винаги казва, че всеки път, преди да излезе в морето, татко й оставял по едно бебе, за да го помни.

Докато Силви посвещаваше непознатия в историята на семейството си, Луси неволно се запита какво ли щеше да каже адмиралът, ако я видеше да яде шунката с пръсти. И то в десет часа сутринта!

Силви тъжно поклати глава.

— Досега Гилигън не е произнесъл нито една думичка. Но ние предполагаме, че е като Кристофър, който започна да говори едва на четири годинки.

Сигурно защото през цялото това време не е успял да вземе думата, помисли си безсърдечно Луси. В присъствието на Силви нямаше никакво значение дали някой искаше да каже нещо умно и интересно, защото тя владееше целия разговор. От Луси се очакваше само да кима или мърмори одобрително.

Модните къдрички на приятелката й се полюшваха изкусително, докато описваше как Филип се изтърколил по стълбата на мансардата и всички присъстващи занемели от ужас. Луси не смееше да каже на никого, но си представяше майка си точно като Силви Хауъл. Непрекъснато в добро настроение. Весела. Свободна. Малко лекомислена. И красива. Замайващо красива.

Тя хвърли бърз поглед към Жерар, убедена, че вече е напълно омагьосан от Силви. Но той беше зает да храни спаниелите с шунка, а бебето с парченца хляб и внимаваше да не обърка на кого какво дава.

Луси изведнъж го видя с нови очи. Очите на Силви. За разлика от повечето мъже неумолимата слънчева светлина само подчертаваше достойнствата му. Тя акцентираше ситните бръчици в ъгълчетата на очите и топлеше не по модата загорялата кожа до медноцветен бронзов тон. Трудно й беше да каже на колко години е, но очевидно прекарваше голяма част от времето си навън.

Лицето му беше наистина завладяващо: широки скули, тънки, съвършено изписани вежди. Лице, което можеше да бъде наречено младежко, ако времето и жизненият опит не го бяха белязали. Тя не искаше да си признае, че именно тези белези дразнеха любопитството й. Неустоимият хумор в кафявите очи. Ироничната линия около устата. Постоянно й се струваше, че той ей сега ще се усмихне, като че е чул прекрасен виц, убягнал от вниманието на другите.

Когато той поднесе чаша с вода към изразителните си устни, Луси великодушно реши, че охранителят и може да бъде сметнат за красив мъж.

— Махни се оттук, жалък негодник! Иначе ще набуча главата ти на реята, или да не се казвам капитан Дуум!

Клермон се задави, изля водата и намокри и спаниелите, и малкия Гилиън. Две момчета изскочиха от крепостта, която бяха издигнали от купове есенна шума, и започнаха да се бият с клони, които трябваше да представляват абордажни ножове.

— Прощавайте — прошепна съкрушено той и подсуши главичката на бебето с носната си кърпичка. — Така ме уплашиха…

Силви махна с усмивка.

— Играят си на капитан Дуум. Любимата им игра, откакто Луси преживя онова вълнуващо приключение. — Тя стреснато вдигна ръка към устата си. — О, мила! Съвсем забравих, че трябваше да го пазя в тайна. Защото адмиралът се доверил на татко, той пък го разказал на мама, тя се довери на мен, а пък аз… Господи, каква съм глупачка!

Луси кимна спокойно.

— За щастие мистър Клермон не е шпионин на „Таймс“, Силви. Освен това е осведомен за случилото се. Нали татко го ангажира тъкмо заради това.

Очите на Силви засвяткаха възхитено.

— Кой би помислил, че Луси може да бъде толкова смела? Тя се е държала много по-добре от онези жалки глупачки в „Замъка Ракен“ от мистър Еджуърт! — Тя измъкна скакалеца от ръчичките на Гилиън, преди да го е лапнал, и хвърли дяволит поглед към приятелката си. — Подозирам, че нашата Луси се е влюбила в пиратския капитан. Всеки път, когато се спомене името му, лицето й пламва.

— Не е вярно! — възпротиви се Луси, усещайки как руменината залива бузите й. Съзнаваше, че Клермон я гледа втренчено, затова сведе глава с надеждата косата й да скрие издайническото лице.

Без да се разкайва ни най-малко за нетактичността си, Силви грабна бебето и отиде да го сложи в леглото — и да донесе нов екземпляр от мемоарите на баща си. Луси и охранителят й останаха сами.

Опасенията на младата дама не се потвърдиха. Клермон извади от джоба си пура и я пъхна между устните си, по които нямаше и следа от усмивка. Очите зад стъклата на очилата се опънаха в тесни цепки, докато наблюдаваше двубоя между братчетата на Силви. Слънцето вече не топлеше, както преди, температурата сякаш изведнъж падна с няколко градуса.

Луси имаше чувството, че придружителят й кипи от гняв. Нека си пуши, реши великодушно тя и се обгърна в ледено мълчание. Нямаше да му достави удоволствието да протестира. Живееше вече деветнадесет години с адмирала и имаше богат опит в понасянето на наказващо равнодушие.

Без да помоли за разрешение, както изискваше приличието, той запали тънката си пура, пое дълбоко дима и издуха няколко безупречни кръгчета.

Никога няма да приема мъж, който така открито се отдава на чувствени, безбожни удоволствия, помисли си Луси. Може би именно затова съумяваше да я извади така лесно от равновесие. Всичко, което вършеше, изглеждаше така, сякаш го правеше за пръв и последен път. Тя се покашля дискретно.

Изведнъж пред носа й се появи носна кърпичка и се развя като пиратски флаг.

Луси погледна гневно провокиращо безупречното парче плат. В гърдите й се появи ново чувство, чуждо и екзотично. И много опасно. Сладък, пламтящ гняв прогони бездейната й меланхолия с необичайна буйност.

Години наред тя беше позволявала на баща си да я отблъсква, да я наказва със същото равнодушно пренебрежение, с което се отнасяше и към подчинените си. Тъй като се боеше до смърт от гнева му и заедно с това силно копнееше за обичта му, тя се бе научила да остава невидима и понякога се боеше наистина да не изчезне.

Подигравателното безразличие на мистър Клермон имаше обратен ефект. То събуди непокорния й дух, съживи я. В сърцето й лумна огън, който събуди гнева.

Тя се престори, че не забелязва кърпичката. Ако този тип искаше да предизвика реакция, можеше да я чака още дълго.

Кърпичката изчезна. Следващият облак дим се насочи право към нея и я удари в носа.

— Мистър Клермон! — Името бе произнесено в изблик на гняв. Тя скочи от одеялото и размаха ръкавиците си. — Още от самото начало разбрах, че деловата ни връзка е пълна глупост! Ние с вас не си подхождаме в нито едно отношение, нито по темперамент, камо ли пък по морални принципи.

Мъжът се подпря на лакът и я огледа безцеремонно. В ъгълчетата на устата му отново се появиха онези безсрамни гънки.

— Тогава имам късмет, че адмиралът ме назначи да ви пазя, а не да се оженя за вас.

Луси шумно пое въздух. Този нагъл тип й отнемаше дори свободата да диша нормално. На шията й се появиха ситни капчици пот, но тя не се стресна от тази съвсем не дамска реакция.

— Не аз, а адмиралът има смъртен враг в лицето на капитан Дуум, сър. Не виждам нито една причина, поради която трябва да плащам за греховете му. — Тя нахлузи ръкавиците си. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си и ви уверявам, че при първия удобен случай ще уведомя баща си за своето решение.

Тя закрачи величествено към каретата, но много скоро се спъна в полата си и развали цялото впечатление от сцената, която бе изиграла. Милата Луси, каза си снизходително Жерар. Наистина ли си въобразяваше, че може да се отърве от него? Наистина ли вярваше, че може да се грижи сама за себе си и да се откаже от услугите на непознатия от простолюдието с недодялани маниери?

Той стъпка пурата си с ток и челото му се набръчка. Нямаше да позволи на тази разглезена адмиралска дъщеря да осуети плановете му, като предизвика уволнението му. Тя не му оставяше избор. За да запази мястото си, трябваше да покаже на високомерната млада дама, че тя се нуждаеше именно от човек като него.

7

На следващата сутрин в 6.00 ч. Смити атакува портиерската къщичка много по-шумно и недискретно от предишния ден. Чукането не престана, докато Жерар не се принуди да стане от леглото. Той се уви в завивката, отиде, препъвайки се, до вратата, отвори я с трясък и изгледа укорно иконома изпод нападалите по лицето му разбъркани кичури.

Смити отговори на погледа му с подлудяващо спокойствие. Жерар беше готов да се закълне, че икономът е осведомен за всички подробности около излета до Лондон, който Жерар бе предприел през нощта, след като Луси бе угасила светлината в стаята си. Смити със сигурност знаеше броя на канчетата ейл, които бе обърнал в кръчмата в Уайтчапъл, и че се беше върнал в леглото си едва на разсъмване с мрачната увереност, че мис Сноу много скоро ще го помоли да продължи да защитава живота и добродетелта й, както досега.

— Адмирал Сноу поддържа поканата си за закуска с него и мис Сноу.

Покана? По дяволите! Това си беше чиста заповед и Жерар веднага го разбра. Проклет да е адмиралът, който си позволяваше да го измъква от леглото преди десет сутринта!

— За мен е дяволско удоволствие — изръмжа в отговор той и затръшна вратата под носа на невъзмутимия иконом.



Луси и баща й седяха един срещу друг на дългата маса в трапезарията, разделени от блестящата й дъбова повърхност. Пред адмирала бяха наредени няколко вестника, единственият признак на безредие в иначе безупречното помещение. Разкошната му бяла грива стърчеше над разгърнатия „Таймс“. Адмиралът беше суетен единствено по отношение на косата си. Даже когато на мода бяха перуките, той упорито отказваше да ги носи.

Луси се покашля и сложи в чая си малко прясна сметана. Баща й изглеждаше царствено в тъмносиния вълнен халат с блестящи месингови копчета и златни ширити. През всичките деветнадесет години от живота си Луси нито веднъж не го беше виждала без униформа. В негово присъствие винаги се чувстваше дребна и нищожна — високото звание и авторитетът му буквално я притискаха към земята. Тя потропа нервно с връхчето на обувката си, учудена, че все пак стигаше до пода.

Луси очакваше този миг, откакто се върнаха от посещението при лорд Хауъл. Ала й беше достатъчно да погледне баща си и както обикновено езикът й се скова от онази смесица от възхищение и чувство за вина, че беше разочаровала очакванията му. Чувстваше се виновна, защото беше длъжна да се бори с наследените от майка си недостатъци, за да заслужи уважението му. Чувстваше се виновна, защото беше родена от жената, имала глупостта да направи този необикновен мъж за смях пред хората.

Той винаги я караше да се чувства като петгодишното момиченце, което, уловено за ръката на Смити, стоеше на кея, докато баща й слизаше от кораба си след поредното героично приключение. Тълпата ликуваше и Луси много искаше да извика: „Това е моят татко!“ Но никога не бе посмяла да го стори. Тя пое дълбоко въздух.

— Татко, трябва да обсъдя с теб много важен въпрос.