Той не знае всичко — каза лудата. — Не те познаваше.

Призрачната жена тръсна ръце и хилавото й тяло, натежало от камъните залитна, и отново, и отново, докато се сля с черната водна повърхност. Езерото я погълна като жадна уста.

Куин скочи. Какво друго можеше да стори. Тялото й се подготви за шока от студената вода, която изпълни дробовете й.

Последва светкавица и тътен, може би гръм, а може би нещо живо и ненаситно. Стоеше на колене върху черен кръг, в средата на който от земята се издигаше камък, подобен на жертвеник. Около нея пълзяха пламъци, издигаха се високо и преминаваха през нея, но тя не усещаше топлината им.

Сред пламъците видя два силуета, бял и черен, вкопчени един в друг като яростни животни. С ужасяващ грохот земята се разтвори и подобно ненаситна паст погълна всичко.

От гърлото й се изтръгна писък, когато бездната зейна още, за да погълне и нея. Драскайки с нокти се довлече до камъка и с мъка успя да обвие ръце около него.

Той се разпадна на три еднакви части и я тласна назад, към жадната паст.

Събуди се, сгушена в пухкавото легло и увити около краката чаршафи, докато се мъчеше да сграбчи едната от таблите, сякаш от това зависеше животът й.

Дъхът й бе като астматична кашлица, а сърцето й биеше толкова бързо и силно, че й се зави свят.

„Сън, просто сън“, напомни си тя, но не успя да се самоубеди — все още не напълно — че няма нужда да се притиска към таблата.

Вкопчена в нея, потърка буза в дървото и остана със затворени очи, докато треперенето постепенно отшумя.

— Страхотен поход — промърмори тя.

Свещения камък. Там се бе озовала в края на съня си, сигурна беше. Позна го от снимките, които бе виждала. Нищо чудно, че имаше кошмарни сънища за него и за гората. И езерото… Не беше ли попаднала на нещо при проучванията си, свързано с жена, която се удавила в езерото? Бе наречено на нея. Хестърс Понд. Не, Хестърс Пул.

Нямаше смисъл, поне според логиката на съня.

Да, страхотен поход, не изгаряше от желание да го изживее отново.

Погледна малкия си будилник и видя, че светещите му стрелки показват три и двадесет. Три сутринта, помисли си тя, време на пълен мрак, най-ужасният час за будуване. Трябваше да заспи отново, като разумна жена. Щеше да приглади леглото, да пийне студена вода и отново да се предаде на съня.

Бяха й се събрали твърде много разтърсващи изживявания за един ден.

Стана от леглото, приведе чаршафите и завивката в някакво подобие на ред и тръгна към банята за чаша вода.

Писъкът раздра съзнанието й като свирепи нокти, но нищо не се изтръгна от пресъхналото й гърло.

Момчето се хилеше зловещо отвъд тъмния прозорец. Лицето и дланите му бяха притиснати към стъклото на сантиметри от нея. Видя езика му да се плъзга по острите бели зъби, а искрящо червените очи изглеждаха бездънни и ненаситни като зиналата пропаст, която се бе опитала да я погълне в съня й.

Коленете й се подкосиха, но изпита страх, че ако се строполи на земята, то ще разбие стъклото и ще влезе да впие зъби в гърлото й като побесняло куче.

Вместо това тя повдигна ръка в древния знак за прогонване на зли сили и прошепна:

— Махай се оттук. Стой далеч от мен.

То избухна в смях. До нея достигнаха ужасяващи звуци и раменете му се затресоха от задоволство. После се оттласна от стъклото в бавно, зловещо салто и остана миг да виси над спящата улица. После… сякаш се смали, постепенно се превърна в малка черна точка и изчезна.

Куин се втурна към прозореца и дръпна щората, за да скрие всеки сантиметър от стъклото. И най-сетне седна на пода, опряла гръб на стената и разтреперана.

Щом реши, че има сили да стане, използва стената като опора и забърза към другите прозорци. Когато всички щори бяха спуснати, останала без дъх, тя си каза, че не бива да се чувства като затворена в кутия.

Наля си вода — имаше нужда от нея — и изпи две пълни чаши. Малко по-спокойна, втренчи поглед в закритите прозорци.

— Майната ти, малко копеле!

Взе лаптопа си и отново зае мястото си на пода — просто се чувстваше по-защитена под нивото на перваза. Започна да записва всяка подробност, която помнеше от съня и създанието, притиснало лице към тъмното стъкло в нощта.



Когато се събуди, светлината бе рязка жълта линия между сенките на кремавите щори. А батерията на лаптопа й се оказа изтощена докрай.

Залитайки, се изправи. „Глупаво е, разбира се“, каза си тя, докато се опитваше да разсее непоносимата скованост. Глупаво бе да не изключи лаптопа и да не пропълзи обратно в голямото, удобно легло. Но бе забравила за първото, а дори не можеше да мисли за второто.

Сега отново сложи компютъра на бюрото и го включи за презареждане на батериите. С известна предпазливост — все пак първия път бе видяла момчето посред бял ден — пристъпи към първия прозорец и повдигна щората.

Слънцето грееше ярко от лазурносиньо небе. По тротоарите, сенниците и покривите проблясваше бял снежен килим.

Забеляза няколко търговци пъргаво да ринат снега от тротоари, площадки и стъпала. По почистената улица пъплеха коли. Може би училищата бяха отменили занятия заради снега.

Дали малкият бе в училището за демони днес?

Куин реши да отпусне схванатото си тяло, като полежи дълго в примамливата вана. После щеше да закуси в „При мамчето“ и да придума някого да й разкаже най-пикантните подробности от легендите за Хокинс Холоу.

Шеста глава

Разрязвайки малката купчина пред себе си на бара, Кал я видя да влиза. Носеше високи ботуши с тънък ток, избелели дънки и пурпурночервена бейзболна шапка, нахлупена върху косите й.

Бе увила около врата си пъстър шал, който й придаде още по-весел вид, когато разкопча палтото. Под него бе облечена с пуловер в цвят на зрели боровинки.

Имаше нещо в нея, което би се откроило и привлякло вниманието му дори в невзрачно кафяво.

Видя как очите й огледаха масите в закусвалнята и реши, че преценява къде да седне, кого да заговори. „Вече работи“, заключи той. Може би никога не преставаше. Бе сигурен, въпреки краткото им познанство, че умът й не знае покой.

Куин го забеляза и се устреми към него с неповторимата си лъчезарна усмивка. Кал се почувства като хлапак, избран да играе в отбора измежду всички деца, размахващи ръце и крещящи: „Мен! Мен! Избери мен!“.

— Добро утро, Кейлъб.

— Добро утро, Куин. Искаш ли нещо за закуска?

— С удоволствие. — Тя се наведе над чинията му и драматично вдъхна от аромата на палачинките с много масло и сироп. — Сигурно са божествени.

— Най-добрите в града. — Той набоде голяма хапка на вилицата си и й я подаде. — Ще ги опиташ ли?

— Никога не се задоволявам с опитване. Това е болест. — Куин се настани на табуретка, завъртя се и чаровно се усмихна на барманката, докато развиваше шала си.

— Добро утро. Кафе, ако обичате. Имате ли нещо пълнозърнесто и някакъв плод?

— Да, имаме зърнена закуска и мога да ви нарежа няколко банана към нея.

— Идеално. — Тя протегна ръка над бара. — Аз съм Куин.

— Писателката от Филаделфия? — Барманката кимна и здраво стисна ръката й. — Мег Стенли. Внимавай с този тук, Куин — каза Мег и смушка Кал. — Някои от тези тихи типове са доста потайни.

— Някои от нас, устатите, са доста бързи.

Това накара Мег да се засмее, докато наливаше кафето й.

— Бързите крака са голямо предимство. Ще ви донеса закуската.

— Как е възможно — недоумяваше Кал — човек доброволно да избере рядка каша за закуска?

— Когато свикнеш с вкуса, започва да ти харесва. Аз все още свиквам. Но доколкото се познавам, ако продължа да идвам тук за закуска, накрая ще се предам на изкушението да опитам палачинките. Има ли в града фитнес център, спортна зала или някой здравеняк, който дава уредите си под наем?

— Има малък фитнес клуб в сутерена на общината. Влиза се с членска карта, но мога да те уредя и без нея.

— Наистина ли? Полезно е човек да те познава, Кал.

— Няма спор. Искаш ли да промениш поръчката си? Възползвай се от златната възможност, а после ще се качиш на бягащата пътечка.

— Не днес, но благодаря. — След като подслади кафето си, Куин хвана чашата с две ръце и отпивайки, го изгледа през леката струйка пара. — Сега, когато сме на втора среща…

— Ще ми припомниш ли кога беше първата?

— Ти ме почерпи с пица и бира и ме заведе на боулинг. В моя речник това спада към определението за среща. Сега ме черпиш и закуска.

— Зърнена закуска и банани. Обичам евтините срещи.

— Кой не ги обича? Но щом сме на среща… — Куин отпи още глътка, докато той се смееше. — Искам да споделя с теб едно преживяване.

Тя отмести поглед, когато Мег й донесе бяла порцеланова купа, пълна със зърнени фигурки и бананови резени.

— Предположих, че ще искаш нискомаслено мляко.

— Съобразително и правилно, благодаря.

— Да ви донеса ли нещо друго?

— Това ни е достатъчно засега, Мег — отвърна Кал. — Благодаря.

— Само свирнете.

— Преживяването — подкани я Кал, докато Мег пристъпваше покрай бара.

— Имах странен сън.

Обзе го вътрешно напрежение, още преди Куин да започне разказа си и с тих глас да му опише всяка подробност от съня си.

— Знаех, че е сън — заяви тя. — Винаги зная, още докато сънувам. Обикновено сънищата ме зареждат с енергия, дори най-страшните. Защото нещата не се случват наистина. Наяве няма да ми поникне втора глава, за да споря със себе си, нито пък ще скоча от самолет с червени балони. Но това… не беше никак приятно. Не просто сънувах, че ми е студено например. Усещах истински студ. Не просто сънувах, че се търкалям по земята. Тази сутрин открих синини, които нямах, когато си легнах. Пресни синини на хълбока. Как може човек да пострада в съня си, ако е просто сън?

„Може, помисли си Кал, щом е в Хокинс Холоу.“

— Да не би да си паднала от леглото, Куин?

— Не, не съм паднала. — В гласа й прозвуча нотка на раздразнение. — Събудих се, прегърнала таблата, сякаш е отдавна загубен любим. И това беше точно преди да видя отново проклетото малко копеле с червените очи.

— Къде?

Куин замълча, за да хапне лъжица от зърнената закуска. Не бе сигурен дали се намръщи заради вкуса, или заради собствените й мисли.

— Чел ли си „Съдбата на Салем“ на Кинг? Разбира се. Малък град с вампири. Страхотна книга. Помниш ли онази сцена с малките момчета, братя. Единият е бил нападнат на горска пътека и превърнат във вампир. Една нощ идва да навести брат си. Няма нищо по-страховито от дете вампир. Почти. Малкото вампирче сякаш виси зад прозореца. Просто стои във въздуха и драска по стъклото. Беше същото. Хлапакът се притискаше към стъклото, а ще изтъкна, че съм на втория етаж. После направи грациозно задно салто и се изпари.

Кал сложи ръка върху нейната, усети, че е студена, и леко я разтри, за да я стопли.

— Имаш номерата на домашния и мобилния ми телефон, Куин. Защо не се обади?

Тя хапна още малко, а после се усмихна на Мег и повдигна чашата си за още кафе.

— Прекарахме вечерта заедно, Кал, но в три и половина през нощта не бих се обадила на мъж, с когото просто съм поиграла боулинг, за да му разказвам сънища. Бродила съм през мочурища в Луизиана, по следите на призрак на вуду кралица… не си мисли, че не зная как звучи това. Веднъж пренощувах сама в къща в Мейн, за която се говореше, че е обитавана от духове. Интервюирала съм човек, за когото твърдяха, че е обладан от най-малко тринадесет демона. Бях и при семейство върколаци в Талахасе. Но това хлапе…

— Ти не вярваш във върколаци и вампири, Куин.