Тя се завъртя на табуретката, за да бъде с лице към него.

— Съзнанието ми е отворено като денонощен бар, а предвид обстоятелствата, и твоето би трябвало да бъде. Но не, не мисля, че това същество е вампир. Видях го посред бял ден все пак. Не е и човек, което не го прави по-малко реално. Свързано е със Свещения камък. Свързано е с онова, което се случва тук на всеки седем години. Подранило е, нали?

„Да, помисли си той, умът й не престава да работи и е остър като бръснач.“

— Тук не е най-подходящото място за задълбочаване.

— Тогава кажи къде.

— Обещах да те заведа до камъка утре и ще удържа на думата си. Там ще поговорим повече. Днес не мога! — каза той, предвидил реакцията й. — Графикът ми е претоварен, а и утре е по-добре. Казват, че днес и утре ще бъде слънчево и ще се затопли. — Кал се облегна на хълбок и извади портфейла си. — Повечето сняг ще се стопи. — Погледна надолу към ботушите й, докато слагаше на бара банкноти за двете сметки. — Ако нямаш по-подходящи обувки за туризъм, най-добре си купи. Няма да изминеш и километър с тези.

— Ще се изненадаш колко мога да измина.

— Не съм сигурен. До утре, ако не се видим по-рано.

Куин се намръщи след него, докато излизаше, а Мег забърсваше плота с парцала си.

— Потаен. Права беше за това.

— Познавам го отпреди да се роди.

Куин се засмя и се подпря с лакът на бара, докато вяло разбъркваше останалата част от закуската. Очевидно един страшен сън и леко раздразнение след разговор с мъж на сутринта бяха по-ефективна диета от всякакво броене на калории. Мег изглеждаше приятна жена със закръглена фигура под кафявия панталон и памучна риза с ръкави, навити до лактите. Косите й бяха ситно накъдрени като на пудел и приличаха на кафяв облак около благото й лице с дълбоки бръчки. В бадемовите й очи имаше искра, която подсказа на Куин, че ще бъде разговорлива.

— Е, Мег, какво друго знаеш? Кажи ми нещо за Свещения камък.

— Пълни глупости, ако питаш мен.

— Така ли?

— Хората просто стават малко… — завъртя пръст до ухото си тя — … от време на време. Пийват по повечко и откачат. Нощ след нощ. Мълвата е добре дошла за бизнеса, ако ме разбираш. Привлича доста туристи. Разпитват, снимат, купуват сувенири.

— Ти никога ли не си имала странни преживявания?

— Виждала съм хора, които обикновено са трезвомислещи, да се държат като идиоти, а други, които таят злоба, още повече да се озлобяват за известно време. — Сви рамене. — Хората са такива, каквито са, но понякога се разкриват по-явно.

— Мисля, че си права.

— Ако искаш повече, трябва да отскочиш до библиотеката. Има книги за града, за историята му и какво ли не още. А Сали Кийфейфър…

— Боулинг маниачката?

Мег тихо се засмя.

— Обожава боулинга. Тя е директор на библиотеката. Ще те залее с информация, ако й зададеш въпрос. Обича да говори и няма тема, по която да не може да философства, докато ти се прииска да залепиш с тиксо устата й.

— Ще отида. Да ти се намира тиксо?

Мег отново избухна в смях и поклати глава.

— Ако искаш да разговаряш с някого, от когото да узнаеш нещо смислено, обърни се към госпожа Абът. Ръководеше старата библиотека, а сега прекарва почти цялото си време в новата.

Жената взе банкнотите, които бе оставил Кал, и отиде да долее чашите в другия край на барплота.



Кал тръгна направо към офиса си. Чакаше го обичайната сутрешна документация, телефонни обаждания, имейли. Имаше и уговорени срещи с баща си и собственика на игралните автомати, преди центърът да отвори за следобедните състезания.

Спомни си за огъня на главната улица предишната вечер. Като се добавеха и двете видения на Куин — която бе аутсайдер — определено създанието, което тормозеше града, този път бе започнало с номерата си твърде рано.

Сънят й също го обезпокои. Подробностите — мястото и всичко видяно там, му бяха добре познати. Този толкова ярък сън за езерото и камъка, както и синините, според него означаваха, че е свързана по особен начин.

Далечна кръвна връзка не бе изключена, трябваше да може да провери това. Но той имаше роднини, а никой, освен най-близките му, не бе споделял за някакво въздействие, дори през Седемте.

Докато минаваше през залата за боулинг, махна на Бил Търнър, който лъскаше пистите. Дрезгавото бръмчене на голямата грубовата машина отекваше в пустата сграда.

Когато влезе в офиса си, най-напред провери електронната поща и въздъхна с облекчение, щом видя, че има съобщение от Гейдж.

„Прага. Имам малко работа за довършване. Трябва да се върна в САЩ след около две седмици. Не правете по-големи глупости от обичайните без мен.“

Нямаше поздрав, нямаше подпис. Напълно в стила на Гейдж, помисли си Кал. Засега трябваше да се задоволи с това.

Той написа в отговор:

„Обади ми се веднага щом стъпиш на американска земя. Бурята вече се надига. Винаги те чакаме, преди да предприемем някоя глупост, защото ти си специалистът в тази област.“

След като натисна „Изпрати“, написа друго кратко съобщение, до Фокс.

„Трябва да поговорим. У дома, в шест. Имам бира. Доноси нещо за хапване, но не пица.“

Това бе единственото, което можеше да направи засега, защото животът просто трябваше да продължи.



Куин се върна в хотела, за да вземе лаптопа си. Щом щеше да ходи в библиотеката, можеше и да поработи там няколко часа. Когато реши, че е прегледала повечето, ако не и всички книги, съхранявани в градската библиотека, може би тази госпожа Абът щеше да се окаже ценен източник.

Кейлъб Хокинс явно нямаше да проговори до следващия ден.

Влизайки във фоайето на хотела, видя пъргавата администраторка на рецепцията — казваше се Манди, спомни си Куин след кратко ровене във файловете на паметта си — и брюнетка, която се регистрираше, седнала на стол с изящна форма.

Набитото й око веднага прецени възрастта на брюнетката, между двадесет и пет и тридесет години, и забеляза, че изглежда уморена от пътуване, но това не загрозяваше доста симпатичното й лице. Дънките и черния пуловер стояха чудесно на атлетичното й тяло. В краката й стояха струпани куфар, лаптоп в калъф, малък сак, може би с козметични и други женски принадлежности, и страхотна дамска чанта от лъскава червена кожа.

След кратък миг на завист Куин се усмихна.

— Добре дошли отново, госпожице Блек — обърна се към нея Манди. — Ако имате нужда от нещо, почакайте само минута.

— Всичко е наред, благодаря.

Тръгна към стълбите и докато се качваше, чу Манди любезно да казва:

— Регистрирана сте, госпожице Дарнел. Само ще се обадя на Хари да ви помогне с багажа.

По навик Куин започна да се опитва да отгатне нещо за госпожица Дарнел с разкошната червена чанта. Може би се бе отбила тук на път за Ню Йорк. Не, твърде странно място за почивка по пътя и твърде рано за настаняване за нощувка.

Ако гостуваше на приятели или роднини, защо просто не бе отседнала при тях? Но самата тя имаше няколко такива, при които за нищо на света не би спала.

Може би пътуваше по работа, предположи Куин, докато влизаше в стаята си.

Е, ако „Дамата с кожената чанта, която с удоволствие бих откраднала“ останеше повече от няколко часа, щеше да разбере коя е, откъде е и защо е тук. Все пак в това Куин бе най-добра.

Затвори лаптопа си, добави резервен бележник и моливи, в случай че има късмет. Изрови телефона си и го нагласи на вибрация. Малко неща я дразнеха повече от звъна на мобилни телефони в библиотека и театър.

Пъхна в чантата си карта на областта, в случай че реши да я опознае.

Напълно въоръжена, потегли с колата си към другия край на града и библиотеката на Хокинс Холоу.

От собствени проучвания Куин знаеше, че старата каменна сграда на главната улица, някогашна библиотека, сега приютява общината и фитнес клуба, който възнамеряваше да посети. Новата бе построена в началото на века на кокетното възвишение в южния край. Също бе каменна, макар Куин да подозираше, че това е само облицовка върху бетон или нещо подобно, а не истински камъни. Беше двуетажна, с къси крила от двете страни и издаден напред вход. Би нарекла стила атрактивно старомоден. Навярно местното историческо дружество бе водило голяма борба.

Докато спираше на паркинга отстрани, с възхищение огледа скамейките и дърветата и си представи колко приятни кътчета за четене има през подходящия сезон.

Миришеше на библиотека. На книги, малко прах и тишина.

Видя обява с ярки букви за „Час на приказките“ в детския отдел в десет и тридесет.

Продължи навътре. Компютри, дълги маси, няколко души, които оглеждаха рафтовете, двама старци, прелистващи вестници. Чуваше се тихо бръмчене на копирна машина и приглушеният звън на телефоните на информацията.

Напомни си, че трябва да се съсредоточи, защото ако тръгнеше да обикаля из залите, щеше да попадне в плен на магията, която вярваше, че притежават всички библиотеки, и се отправи към информацията. Почти шепнешком, както бе прието да се говори в библиотека или църква, поздрави кльощавия служител.

— Добро утро. Търся книги за местната история.

— На втория етаж, в западното крило. Стълбите са вляво, а асансьорът — в дъното. Нещо конкретно ли търсите?

— Благодаря, но просто ще поровя. Госпожа Абът тук ли е днес?

— Госпожа Абът е в пенсия, но идва почти всеки ден около единадесет. Като доброволна сътрудничка.

— Отново благодаря.

Куин се качи по стълбите. Бяха извити на красива спирала, като в „Отнесени от вихъра“. Мислено сложи капаци на очите си, за да не се изкушава от купчините книги в читалните, преди да стигне до отдела за литература с местна тематика.

Беше нещо повече от зала или отдел, по-скоро мини библиотека. Удобни меки кресла, маси, лампи с кехлибарени полилеи, дори столчета за крака. И беше по-голяма от очакванията й.

Но трябваше да има предвид, че в и около Холоу се водили битки по време на Революцията и Гражданската война.

Посветените на тези периоди книги бяха подредени в отделни секции, както и тези за областта, щата и града.

Освен това имаше внушителна секция за местни автори.

Първо надникна в нея и се оказа, че е попаднала на съкровище. Откри десетки заглавия, на които не се бе натъкнала при предварителните си проучвания. Бяха публикувани в ограничен тираж от малки местни издателства.

Заглавия като „Кошмарите на Холоу“ и „Холоу, цялата истина“ я накараха да затрепери от вълнение. Включи лаптопа си, извади бележника, диктофона и взе пет книги. В този миг забеляза дискретната бронзова табела:

„Библиотеката на Хокинс Холоу горещо благодари за щедростта на семейство Франклин и Мейбъл Хокинс“

Франклин и Мейбъл. Със сигурност от рода на Кал. Струваше й се логично те да са били щедрите дарители дали средства за обзавеждането на тази зала. Точно на тази зала.

Настани се до масата, избра напосоки една от книгите и зачете.

Бе изписала няколко страници от бележника си с имена, дати, разкази за събития и безброй версии, когато усети аромат на лавандула и бебешка пудра.

Вдигна поглед и видя елегантна възрастна дама с консервативни черни обувки, скръстила ръце над талията на лилавия си костюм. Оредяващите й коси приличаха на снежна топка, а стъклата на очилата с прозрачни рамки бяха толкова дебели, че Куин се запита как малкият нос и ушите й издържат тежестта им.

На шията си носеше перлена огърлица, а на ръката — златна венчална халка. Имаше часовник с кожена каишка и огромен циферблат, който изглеждаше практичен като обувките с платформи.

— Аз съм Естел Абът — заговори тя с дрезгав глас. — Младият Денис каза, че сте питали за мен.