— Случваше се с мен, но не бях аз. Имах дълга коса и фигурата ми изглеждаше различна. Бях с дълга нощница. Зная, защото… то я повдигна нагоре. Докосваше ме. Беше студено, толкова студено. Не можех да изпищя, не можех да се боря, дори когато ме изнасили. Беше вътре в мен, но не виждах нищо. Не можех да се движа. Усещах всичко това, сякаш се случва наяве, и не можех да го спра.

Осъзна, че от очите й текат сълзи, едва когато Фокс й подаде салфетка.

— Благодаря. Когато всичко свърши, когато то изчезна, в главата ми заговори глас. Този път само един глас, който ме успокои, стопли ме и ме избави от болката. Този глас каза: „Хокинс Холоу“.

— Лейла, беше ли изнасилена? — тихо заговори Фокс. — Когато се събуди, имаше ли следи от изнасилване?

— Не. — Тя стисна устни и остана с поглед, прикован в лицето му. Очите му бяха златистокафяви и изпълнени със съчувствие. — Събудих се в своето легло и намерих сили да отида… да проверя. Нямаше нищо. Причиняваше ми болка, така че би трябвало да има рани, белези, но нямаше нищо. Беше рано тази сутрин, малко преди четири сутринта, и не преставах да мисля за Хокинс Холоу. Затова събрах багажа си и хванах такси до летището, за да наема кола. Така се озовах тук. Никога не съм идвала. — Замълча и погледна Куин, после Кал. — Не помнех да съм чувала за Хокинс Холоу, но знаех по кой път да тръгна. Знаех как да стигна до града и да намеря хотела. Регистрирах се тази сутрин, отидох в стаята си и спах като труп почти до шест часа. Когато влязох в ресторанта и видях онова същество, си помислих, че все още спя и отново сънувам.

— Истинско чудо е, че не побягна — отбеляза Куин.

Лейла я погледна отегчено.

— Накъде?

— Имаш право. — Куин потърка рамото й, докато говореше. — Мисля, че ни е нужна всяка информация, до която можем да се доберем, от всеки възможен източник. От сега нататък предлагам всеки от нас да споделя с другите всичко, което е открил. Колкото и да не ти харесва — кимна тя към Кал, — мисля, че ще трябва да свикнеш.

— Ти участваш в това от няколко дни. Ние с Фокс живеем с него от години. Като част от него. Не бързай да си слагаш капитанска значка, Русокоске.

— Тези двадесет и една години ви дават известно предимство. Но доколкото виждам, през тях не сте успели да го спрете и дори да го идентифицирате. Така че по-спокойно.

— Днес си досаждала на деветдесет и седем годишната ми прабаба с въпроси.

— О, стига. Твоята забележителна и очарователна деветдесет и седем годишна прабаба дойде при мен, докато се ровех в книги в библиотеката, и седна да си поговорим по своя воля. Не съм й досаждала. Вродената ми наблюдателност ми подсказва, че не си наследил тесногръдието си от нея.

— Деца, деца… — Фокс повдигна ръка. — Безспорно положението е напрегнато, но всички сме или ще бъдем от една и съща страна. Престанете. Кал, Куин изтъкна важен аргумент и трябва да го вземем под внимание. От друга страна, Куин, ти си прекарала два дни в Холоу, Лейла — още по-малко. Трябва да проявите търпение и да приемете факта, че някои аспекти от информацията са деликатни и ще ни трябва време, за да достигнем до тях. Дори ако започнем с това, което е потвърдено или документирано…

— Какъв си ти, адвокат? — попита Лейла.

— Да.

— Личи си — промърмори тя под носа си.

— Нека просто оставим нещата да улегнат — предложи Кал. — Да си дадем една нощ време за размисъл. Обещах да те заведа до Свещения камък утре — и ще го направя. Да видим какво ще стане.

— Прието.

— Вие двете ще бъдете ли спокойни в хотела? Можете да останете тук, ако се боите да се върнете.

Фактът, че го е предложил, отново накара Куин да настръхне.

— Не сме хленчещи страхливки, нали, Лейла?

— Преди няколко дни не бих казала, че съм такава. Сега вече не съм толкова сигурна. Но ще се върна в хотела. — Всъщност нямаше търпение да пропълзи в онова голямо, меко легло и да се завие презглава. — Спах по-добре, отколкото от седмица насам, и това е нещо.

Куин реши да изчака, докато пристигнат в хотела, и тогава посъветва Лейла да спусне всички щори и да остави запалена някоя лампа.

Осма глава

На сутринта Куин долепи ухо до вратата на Лейла. Щом чу приглушения звук на шоу „Тудей“, отчетливо почука.

— Аз съм, Куин — каза тя, в случай че Лейла все още е неспокойна.

Жената й отвори, носеше сладко долнище на пижама на лилави и бели райета и лилав потник. Бузите й бяха зачервени, а ясният поглед на зелените й очи издаде, че отдавна е будна.

— След малко тръгвам към Кал. Имаш ли нещо против да вляза за минута?

— Не. — Лейла й стори път. — Чудя се какво да правя днес.

— Можеш да дойдеш с мен, ако желаеш.

— В гората? Не съм съвсем готова за това, благодаря. Знаеш ли… — Лейла угаси телевизора, преди да се отпусне на стола. — Мислех си за онова, което каза снощи — че не сме страхливки. Никога не съм била страхлива, но докато лежах сгушена под завивките при спуснати щори и врата, затисната с този тъп стол, си помислих, че никога не съм преживявала подобно изпитание. Имах съвсем нормален живот.

— Ти дойде тук и все още не си си тръгнала. Това ме кара да мисля, че определено не си от страхливите. Как спа?

— Добре. Откакто влязох тук, всичко е наред. Никакви сънища, никакви разтърсващи нощни посещения. Сега, разбира се, се питам защо.

— И аз не сънувах нищо. — Куин огледа стаята. Леглото на Лейла бе с леко извита форма и завивки в бледозелено и кремаво. — Можем да предположим, че твоята стая тук е защитена зона, но не се знае, защото моята не е, а е само през две врати. Вероятно просто е решило да си даде една нощ почивка. Да възстанови част от изразходваната енергия.

— Интересна мисъл.

— Имаш моя номер, на Кал и на Фокс. И ние имаме твоя. Можем да… поддържаме връзка. Исках да ти кажи за гостилницата отсреща, защото едва ли ще поискаш да се храниш в ресторанта на хотела. Предлагат чудесна закуска.

— Реших да си поръчам нещо от румсървис и да прегледам някоя от книгите, които ми даде снощи. Не стават за четиво преди заспиване.

— Умно. Добре. Ако ти се прииска да излезеш, хубаво градче е. Има няколко чудесни магазина, малък музей, който все още не съм успяла да разгледам, така че не мога да ти кажа дали си струва, и, разбира се, „Боул-а-Рама“.

На устните на Лейла се появи лека усмивка.

— Боулинг клуб?

— Държи го семейството на Кал. Интересно, че това е най-предпочитаното заведение в града. Е, ще те заведа, когато се върна.

— Добре. Куин… — добави Лейла, когато тя се отправи към вратата, — страхливка или не, не съм сигурна дали щях да остана тук, ако не бях срещнала теб.

— Зная как се чувстваш. Ще се видим после.



Когато Куин се изкачи по алеята, Кал я чакаше. Излезе и тръгна надолу по стъпалата, следван от кучето, докато тя слизаше от колата си. Огледа я, започвайки от обувките й. Здрави, удобни туристически боти, леко издраскани, избелели дънки, дебело сигнално червено яке и шал на разноцветни райета, в тон с прилепналата шапка на главата й. Смешна шапка, която на нея изглеждаше невероятно секси.

Във всеки случай бе очевидно, че знае какво да облече за зимен поход през гората.

— В изряден вид ли съм, сержант?

— Да. — Той измина останалите стъпала. — Като за начало ще кажа, че снощи бях малко объркан. Все още не съм изяснил напълно каква е твоята връзка, а сега се появява и още един човек, който е въвлечен, още едно неизвестно. Когато живееш с това толкова дълго, част от теб свиква, а друга става все по-неспокойна. Особено през седмата година. Затова — моите извинения, ако смяташ, че ти ги дължа.

— Добре. Просто реагира твърде остро. Е, вече няма за какво да се сърдя или мърморя. Държа да ти кажа едно. Пристигнах тук само с идеята за книга, работа, която обожавам до такава степен, че някои биха го нарекли мания. Но нещата станаха по-лични. Разбирам твоята раздразнителност заради навлизането ми в територия, която смяташ за своя, но аз нося нещо важно. Опит и обективност. И смелост. Притежавам впечатляваща смелост.

— Вече забелязах.

— Е, ще направим ли това, за което се уговорихме?

— Да.

Куин разроши козината на кучето, което се търкаше в нея.

— Лъмп е дошъл да ни изпрати на нашето приключение?

— Ще дойде с нас. Обича разходките в гората, когато е в настроение. Ако му омръзне, просто ще легне някъде да поспи, докато реши да се прибере у дома.

— Струва ми се разумно. — Тя взе малката раница, качи я на гърба си и извади диктофона. Бе закачен за джоба й с малка скоба. — Искам да запиша впечатленията си и каквото имаш да ми кажеш. Нещо против?

— Не. — Доста бе размишлявал през нощта. — Нямам нищо против.

— Тогава тръгваме, когато си готов, Тонто7.

— Пътеката ще е разкаляна — предупреди я той, щом закрачиха към гората. — Затова ще ни трябват два часа, може би малко повече, за да стигнем до откритата местност.

— Няма закъде да бързам.

Кал вдигна поглед към небето.

— Ще има, ако времето се развали или се забавим до след залез.

Куин включи диктофона с надеждата резервните касети и батерии да й стигнат.

— Защо?

— Преди години тази част от гората беше любимо място на туристи и ловци. Вече не е така. Хората започнаха да се губят или да се връщат изплашени. Някои твърдяха, че са чули нещо, което помислили за мечка или вълк. Тук няма вълци, а рядко се случва някоя мечка да слезе толкова ниско от планината. Деца, главно тийнейджъри, често се промъкваха да поплуват в Хестърс Пул през лятото или да се натискат. Вече никой не смее. Говореше се, че в езерото витае дух, беше нещо като местна легенда. Сега хората не желаят да чуват за това.

— Вярваш ли, че има дух?

— Зная, че в него има нещо. Видях го с очите си. Ще ти разкажа, когато стигнем там. Няма смисъл да избързваме.

— Добре. По този път ли дойдохте тримата на рождения си ден преди двадесет и една години?

— Дойдохме от изток — посочи той. — Най-близката пътека до града. Оттук разстоянието е по-кратко, но трябваше да преминем с колелата си през целия град. Нямаше нищо… необичайно, преди да стигнем до езерото.

— Ходили ли сте отново тримата заедно оттогава?

— Да, неведнъж. — Кал хвърли поглед към нея. — Мога да те уверя, че връщането всеки път, когато наближат Седемте, не е преживяване, което очаквам с нетърпение.

— Седемте?

— Така наричаме онази седмица през юли.

— Разкажи ми повече за нещата, които се случват през Седемте.

Време бе да стори точно това. Да го сподели откровено с някого, който иска да узнае и може би е част от отговора.

— Хората в Холоу стават зли, агресивни и дори убийци. Вършат неща, които иначе никога не биха извършили. Унищожават обществена собственост, пребиват съседите си, причиняват пожари. И по-лошо…

— Убийства, самоубийства.

— Да. Когато седмицата отмине, нямат ясни спомени. Сякаш гледаш как някой излиза от състояние на транс или продължително боледуване. Някои от тях вече не са същите. Едни напускат града. Други ремонтират магазините или къщите си и просто продължават напред. Не всички се повлияват и не по един и същ начин. Най-доброто обяснение според мен е, че настъпва масова психоза, която всеки път става по-силна.

— А полицията?

Кал се наведе по навик и взе пръчка. Нямаше смисъл да я хвърля и да очаква Лъмп да я донесе, щеше да бъде смущаващо и за двамата, затова направо му я подаде, за да я носи в уста.

— Последния път шериф беше Ларсън. Добър човек, съученик на баща ми. Бяха приятели. На третата нощ се заключил в кабинета си. Мисля, че той или поне част от него е знаела какво се случва с него и не е искал да рискува, като се прибере у дома при съпругата и децата си. Един от заместниците, на име Уейн Хоубейкър, племенник на секретарката на Фокс, го потърсил, защото имал нужда от помощ. Чул Ларсън да плаче в кабинета си. Не могъл да го убеди да излезе. Преди да успее да разбие вратата, Ларсън се застрелял. Сега Уейн е шеф на полицията. Също добър човек.