Той се замисли.

— Искат да им гостувам за вечеря скоро, така че можеш да дойдеш, ако желаеш.

— Домашно приготвена гозба от мамчето? Там съм. Как гледа тя на всичко това?

— Трудно е за тях. Но никога в живота ми не са ме разочаровали.

— Късметлия си, Кал.

Жената се отклони от пътеката и заобиколи къпиновите храсти по друга, по-тясна и неотъпкана. Лъмп пристъпваше напред, сякаш знаеше къде отиват. Кал зърна проблясващата повърхност на езерото и по гърба му пробягна тръпка. Както всеки път.

Все още се чуваха гласове на птици и Лъмп, по-скоро случайно, отколкото преднамерено, подплаши заек, който притича през пътеката към отсрещния гъсталак. Слънчевата светлина струеше между голите клони до килима шума на земята и обсипваше кафеникавата вода на Хестърс Пул с матов блясък.

— През деня изглежда различно — отбеляза Куин. — Далеч не е толкова зловещо. Но само ако бях много млада и премаляла от жега, бих се поплискала в него.

— Ние бяхме и двете. Фокс влезе пръв. Не за първи път плувахме тук, но никога не ми беше харесвало. Кой знае какво се спотайваше под водата? Винаги очаквах костеливата ръка на Хестър да ме сграбчи за глезена и да ме повлече надолу. И тогава се случи.

Куин рязко повдигна вежди и когато той не продължи, седна на един камък.

— Слушам.

— Фокс се закачаше с мен. Плувах по-добре от него, но прибягваше до подли хитрости. Гейдж беше пълна скръб като плувец, но и той влезе. Помислих, че отново Фокс се опитва да ме потопи, но този път беше тя. Видях я, когато потънах. Косите й не бяха остригани, както си я видяла ти. Помня, че се развяваха назад. Не изглеждаше като призрак, а като жена. Момиче — поправи се той. — Когато пораснах, осъзнах, че е била съвсем млада. Веднага излязох и накарах Фокс и Гейдж да излязат. Не бяха видели нищо.

— Но ти повярваха.

— Приятелите си вярват.

— Плувал ли си тук отново след това?

— Два пъти. Но никога вече не я видях.

Куин даде шепа микс на Лъмп, който не бе придирчив като стопанина си.

— Сега е твърде студено, за да опитам, но дойде ли юни, бих искала да се потопя и да видя какво ще стане. — Тя захрупа от микса, докато се оглеждаше наоколо. Хубаво място, въпреки всичко. Диво, но живописно. Страхотно място за момчешки лудории. — Наклони глава. — Е, всичките си гаджета ли водиш тук?

— Ти си първата.

— Така ли? Не са проявявали интерес или ти не си искал да ти задават въпроси?

— И двете.

— Значи аз нарушавам стереотипа, което е едно от любимите ми хобита. — Куин се загледа във водата. — Била е толкова тъжна и толкова отчаяна, щом е решила, че няма друг изход за нея. Лудостта също е фактор, но мисля, че мъката и отчаянието са я подтикнали да посегне на живота си. Това чувствах в съня, това чувствам и сега, докато седя тук. Ужасна, непоносима мъка. По-ужасна от страха, когато то я изнасили.

Потръпна и се изправи.

— Продължаваме ли? Твърде тежко е да стоя тук. Твърде тежко.

„Ще бъде още по-тежко“, помисли си той. Щом вече го усещаше или разбираше, щеше да стане още по-тежко. Поведе я за ръка обратно към пътеката. В този участък бе достатъчно широка, за да вървят един до друг, и той не пусна ръката й. Сякаш просто бяха на зимна разходка в гората.

— Кажи ми нещо изненадващо за себе си. Нещо, което никога не бих предположила.

Спътникът й наклони глава.

— А защо ти не ми кажеш нещо за себе си, което не бих предположил?

— Не е нужно да е някаква мрачна тайна. — Куин го побутна с хълбок. — Просто нещо неочаквано.

— Печелил съм състезания по лека атлетика.

Куин поклати глава.

— Впечатляващо, но не изненадващо. Бих могла да се досетя. Имаш доста дълги крака.

— Добре, добре. — Кал помисли. — Отгледах тиква, която счупи областния рекорд за тегло.

— Най-тежката тиква в историята на областта?

— Беше с няколко грама по-малко от щатския рекорд. Документирано е.

— Е, това наистина е изненадващо. Надявах се да чуя нещо по-пикантно, но признавам, не бих предположила, че държиш областния рекорд за най-тлъста тиква.

— А ти?

— За съжаление никога не съм отглеждала тикви, с каквато и да е големина и тегло.

— Изненадай ме.

— Мога да ходя на ръце. Бих ти го демонстрирала, но теренът не е подходящ. Не би предположил това, нали?

— Права си. Но ще настоявам за демонстрация по-късно. Все пак аз имам документ за тиквата.

— Напълно честно.

Тя поддържаше непринудения, шеговит и малко глуповат разговор и го разсмиваше. Не си спомняше дали се е смял на тази пътека след онзи съдбоносен поход с приятелите си. Но сега му се струваше съвсем естествено, докато слънчевите лъчи проникваха между клоните и звучаха птичи песни.

Преди да чуе ръмженето.

И тя го бе чула. Не му хрумна друга причина гласът й внезапно да секне и пръстите й да притиснат ръката му като клещи.

— Кал…

— Да, чувам. Почти стигнахме. Понякога издава звуци, понякога приема образ. — „Не и по това време на годината обаче“, помисли си той, докато посягаше към джоба на якето си. Но сега очевидно всичко бе различно. — Само стой плътно до мен.

— Повярвай ми, аз… — Куин отново замълча, когато го видя да изважда голям ловджийски нож с назъбено острие. — Добре, добре. Ето това е нещо неочаквано за теб. Че носиш със себе си „Дънди Крокодила“.

— Не идвам тук невъоръжен.

Тя овлажни устни.

— И може би знаеш как да си служиш с него при необходимост.

Мъжът я стрелна с поглед.

— Може би. Ще продължим ли, или искаш да се върнем обратно?

— Няма да си тръгна с подвита опашка.

Кал чуваше шумоленето му в храстите, чуваше плъзгането му в калта. Дебнеше ги. Не вярваше, че би имал по-голяма полза от ножа, отколкото от няколко груби думи, ако създанието реши да стори нещо, но се чувстваше малко по-уверен, държейки го в ръката си.

— Лъмп не го чува — промърмори Куин и кимна към кучето, което влачеше крака по пътеката няколко метра напред. — Дори той не може да е толкова муден. Ако го беше чул и подушил, щеше да даде признаци на тревога. Значи не е реално. — Бавно си пое дъх. — Просто сплашване.

— За него определено не е.

Когато създанието нададе вой, Кал здраво стисна ръката й и я задърпа между дърветата към черния кръг, където Свещеният камък стърчеше от размекнатата пръст.

— Признавам, че след всичко чуто досега очаквах да прилича на централния камък в Стоунхендж. — Куин се отдалечи от него и закрачи около камъка. — Но все пак в него има нещо удивително, като се вгледа човек. Формата му напомня за маса или олтар. Толкова е равен и гладък отгоре. — Задържа ръката си върху него. — Топъл е — добави тя. — Необичайно топъл за камък в гората през февруари.

Кал сложи ръката си до нейната.

— Понякога е студен. — Той прибра ножа обратно в калъфа. — Няма повод за безпокойство, щом е топъл. Поне засега. — Повдигна ръкава и погледна белега на китката си. — Поне засега — повтори той. Без да мисли, премести ръката си върху нейната. — Стига да…

— Затопля се! Усещаш ли? Усещаш ли това?

Куин се раздвижи и понечи да сложи и другата си ръка върху камъка. Той скочи, както бе готов да скочи през онази стена от огън. Като обезумял. Сграбчи раменете й, завъртя я и я притисна с гръб към камъка. После утоли внезапната, отчаяна жажда, впивайки устни в нейните.

За миг беше друг човек, тя също, и мигът бе изпълнен с мъка и отчаяние. Вкусът й, кожата й, ударите на сърцето й.

После отново бе себе си и усещаше как устните й се затоплят, както камъкът под ръцете им. Нейното тяло тръпнеше до неговото и нейните ръце го притискаха.

Искаше още, искаше да я повали върху каменната маса, да я закрие с тялото си и да се почувства обгърнат от нея.

„Не аз, смътно си помисли той, не изцяло аз.“ Това го накара да се отдръпне, да намери сили да се отдели от нея.

Въздухът затрепери за миг.

— Съжалявам — едва промълви той. — Не напълно, но…

— Изненадан си. — Гласът й бе пресипнал. — Аз също. Безспорно беше неочаквано. Замая ме — прошепна тя. — Не че се сърдя за нещо. Не бяхме ние, а после бяхме. — Куин още веднъж си пое дъх. — Наречи ме мръсница, но и в двата момента ми хареса. — Гледайки го в очите, отново докосна камъка. — Искаш ли да опитаме още веднъж?

— Все пак съм мъж, така че да, по дяволите. Но не мисля, че би било разумно и особено безопасно. Освен това, не ми харесва някой или нещо да въздейства върху хормоните ми. Следващия път, когато те целуна, ще бъдем само ти и аз.

— Добре. Връзки — кимна тя. — По-склонна съм от всякога да приема теорията за връзките. Може да са кръвни, а може би от прераждания. Струва си да се проучи.

После се отдръпна от камъка и от него.

— Е, вече никакъв допир тук и сега. Да се залавяме с това, за което дойдохме.

— Добре ли си?

— Раздвижи кръвта ми, признавам. Но нищо лошо, нищо страшно. — Тя извади бутилката вода и този път отпи голяма глътка. — Желаех те, и в двата момента.

Сниши бутилката и срещна спокойния поглед на сивите му очи. Току-що бе наквасила гърлото си, а изведнъж то отново пресъхна.

— Зная. Не зная само дали това ще бъде проблем.

— Ще бъде. Но няма да ме е грижа.

Сърцето й се преобърна.

— А… може би тук не е мястото за…

— Не е. — Кал направи крачка напред, но не я докосна. Въпреки това кожата й пламна. — Ще има друго място.

— Добре. — Куин прочисти гърлото си. — На работа.

Тя направи още една обиколка, а Кал я гледаше. Беше я накарал да стане малко неспокойна. Нямаше нищо против. Всъщност смяташе го за точка в своя полза. Може би нещо го бе подтикнало да я целуне така, но знаеше, че то няма власт над него. Знаеше какво изпитва още от мига, в който бе слязла от колата си на алеята пред дома му.

Чиста и първична страст. Кейлъб Хокинс към Куин Блек.

— В онази нощ сте си устроили лагер тук. — Очевидно приела на доверие думите му, че няма опасност, Куин спокойно прекоси кръга. — Доколкото познавам и разбирам десетгодишните момчета, хапвали сте вредна храна, разменяли сте шеги и може би сте си разказвали истории за призраци.

— Донякъде. Освен това пихме бира, която Гейдж беше отмъкнал от баща си, и разглеждахме списания с голи снимки.

— Разбира се, макар че смятах тези занимания за по-присъщи на дванадесетгодишните.

— Бързо се развивахме. — Кал си заповяда да престане да мисли за нея и да се върне назад в миналото. — Запалихме огън. Радиото гърмеше. Беше приятна нощ, гореща, но не потискащо задушна. И беше нашата нощ. Мислехме си, че е и нашето място. Свещена земя.

— Както каза прабаба ти.

— Трябваше да има някакъв ритуал. — Изчака, докато тя се обърна към него. — Написахме думи, които съчинихме. Изрекохме клетва, точно в полунощ. Със скаутския ми нож срязахме китките си. Заклехме се и смесихме кръвта си. За да станем кръвни братя. И тогава адът изригна.

— Какво стана?

— Не зная точно. Никой от нас не може да си спомни ясно. Стана нещо като експлозия. Светлината беше ослепителна и някаква сила ме тласна назад. Полетях във въздуха. Отекнаха писъци, не зная дали издавани от мен, Фокс, Гейдж или нещо друго. Пламъците се издигнаха право нагоре и сякаш всичко наоколо гореше, но не пострадахме. Нещо изскочи навън, нахлу в мен. Болка, помня болката. После се надигна някаква тъмна маса и с нея — ужасен студ. След миг всичко изчезна и останахме сами и уплашени върху изпепелената земя.

„Десетгодишен, помисли си тя. Все още дете.“