— Как се измъкнахте оттук?

— На сутринта се върнахме почти както бяхме дошли. С малки промени. Когато излязох на тази поляна, бях на девет години. Носех очила. Бях късоглед.

Веждите й подскочиха.

— Беше?

— Два диоптъра на лявото око и два и половина на дясното. Върнах се на десет, с отлично зрение. Никой от тримата нямаше никакви белези, когато си тръгнахме, а Гейдж беше дошъл с ужасни рани. От онази нощ никой от нас не е боледувал. Ако получим контузия, минава от само себе си.

На лицето й нямаше съмнение, само интерес и известно удивление. Изведнъж осъзна, че тя е единственият човек извън семейството му, който знае. Който вярва.

— Получили сте нещо като имунитет.

— Може да се нарече така.

— Усещаш ли болка?

— Да, по дяволите. Върнах се с идеално зрение, не рентгеново. И при заздравяване болката е убийствена, но за кратко. Виждам неща, които са се случили в миналото, както преди, на пътеката. Не през цялото време, не всеки път, но виждам минали събития.

— Ясновидство.

— Да, но за миналото. Видях случилото се тук на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора.

— Какво е станало тук, Кал?

— Демонът е бил прикован под камъка. И ние с Фокс и Гейдж освободихме проклетото копеле.

Куин пристъпи към него. Искаше да го докосне, да разсее тази тревога от лицето му, но се боеше.

— Дори и да сте го направили, нямате вина.

— Вината и отговорността не са много различни неща.

Прав бе, по дяволите. Тя сложи ръце на лицето му, дори когато потръпна. После леко докосна устните му със своите.

— Нормално е. Носиш отговорност, защото според мен си направил избора да я поемеш. Останал си тук, когато много други мъже биха заминали, ако не и избягали надалеч. Казвам ти, има начин това нещо да бъде върнато обратно там, откъдето е дошло. И бих сторила всичко възможно да ти помогна за това. — Отвори раницата си. — Ще направя снимки, измервания, бележки и ще ти задам доста неудобни въпроси.

Беше го разтърсила. С докосване, с думи, с вярата си. Искаше да я притегли към себе си, да я прегърне, просто да я задържи в прегръдката си. „Нормално“, бе казала тя, и сега, докато я гледаше, Кал копнееше за блаженството на нормалния живот.

„Тук не е мястото“, напомни си той и се отдръпна назад.

— Имаш един час. Ще тръгнем обратно след час. Няма да замръкнем в гората.

— Нямам възражения.

„Този път“, помисли си тя и се зае с работата си.

Девета глава

Куин прекара доста време в обикаляне, водене на подробни записки, снимане с малкия дигитален фотоапарат и мърморене под носа си.

Кал не виждаше особена полза от всичко това, но щом тя бе така погълната, той седна под едно дърво до хъркащия Лъмп и я остави да работи на спокойствие.

Вече нямаше нито вой, нито усещане, че нещо се спотайва наблизо и ги дебне. Може би демонът си бе намерил друго занимание. А може би просто се бе отдалечил. Чакаше.

Е, би трябвало и той да прави същото. Нямаше нищо против да почака, особено при тази приятна гледка.

Интересно бе да наблюдава движенията й. Пъргави, енергични в една минута, бавни и несигурни в следващата. Сякаш не можеше да реши как да подходи.

— Носили ли сте частици за анализ? — попита тя. — От самия камък? В научна лаборатория?

— Да. Остъргахме малко прах като тийнейджъри и я занесохме на учителя по геология в гимназията. Варовик. Обикновен варовик. И — продължи Кал, предвидил следващия й въпрос — взехме друга проба няколко години по-късно, която Гейдж занесе в лаборатория в Ню Йорк. Същият резултат.

— Добре. Нещо против и аз да взема проба и да я изпратя в лаборатория, с която съм работила, за още едно потвърждение?

— Заповядай.

Посегна към ножа си, но тя вече изваждаше швейцарско джобно ножче. Би трябвало да се досети, че има нещо подобно. Все пак се усмихна.

Повечето жени, които познаваше, биха носили в джоба си червило, но не биха се сетили за ножче. Можеше да се обзаложи, че Куин е взела и двете.

Загледа се в ръцете й, докато остъргваше прах от камъка в найлонов плик, който бе извадила от раницата си. Три пръстена блестяха върху палеца и още два пръстена на дясната й ръка, отразявайки слънчевите лъчи при движение.

Отблясъците станаха по-ярки и заслепиха очите му.

Светлината се промени, стана нежна като в лятно утро, а въздухът се затопли и натежа от влажност. Листата напъпиха, разтвориха се и дърветата се покриха с гъста зеленина, която хвърляше шарена сянка върху земята и камъка.

Върху жената.

Косите й бяха дълги и разпуснати, с цвят на пресен мед. Лицето й бе скулесто, с леко дръпнати очи. Бе облечена с дълга сиво-синя рокля, с бяла престилка. Пристъпваше внимателно и все пак грациозно, въпреки напредналата си бременност. И носеше две ведра през поляната към малка постройка зад камъка.

Вървеше и пееше с ясен глас, ведър като лятното утро.

„В зелената градина късно вечерта

положих аз снага върху килим от лайка,

видях тогава селски клоун да седи…“

Кал я гледаше и слушаше, изпълнен с любов — толкова неудържима, толкова зряла, че сърцето му щеше да се пръсне.

Мъжът излезе през вратата на постройката и тази любов озари лицето му. Жената се спря, предизвикателно отметна глава назад и продължи да пее, докато той върнеше към нея.

„… и в прегръдката си скромна девойка да държи.

Омайваше я с ласки, нежно й мълвеше:

Целуни ме, хубавице, мила с мен бъди.“

Тя вдигна глава и подаде устни. Мъжът ги докосна със своите и смехът му бликна като звезден дъжд. Взе ведрата от ръцете й, сложи ги на земята и обви ръце около нея.

Нали съм ти казвал, че не бива да носиш дърва и вода? Имаш достатъчно тежък товар.

Ръцете му погалиха заобления й корем и се спряха там, когато тя ги обхвана със своите.

Синовете ни са здрави и силни. Ще ти даря синове, любов моя, умни и смели като баща си. Любов моя, сърце мое.

След миг Кал видя как в издължените й очи заблестяха сълзи.

Наистина ли трябва да се разделим?

Никога не ще се разделим истински. Не плачи.

Той попи с устни сълзите й и Кал почувства пронизваща болка в сърцето.

Стига сълзи.

Не. Обещах да не плача. Тя се усмихна. Има още време. Нежни утра и дълги летни дни. Това не е смърт. Ще се закълнеш ли, че не е?

Не е смърт. Хайде. Аз ще нося водата.

Когато образите изчезнаха, Кал видя, че Куин е приклекнала пред него, и я чу да изрича името му припряно и многократно.

— Върна се. Сякаш беше другаде. Очите ти… Стават черни и… дълбоки, това е единствената дума, която ми хрумва, когато се пренасяш някъде другаде. Къде беше, Кал?

— Не беше ти.

— Добре. — Преди не се бе осмелила да го докосне, страхувайки се да не пренесе и себе си на това друго място или да не го изтръгне преди края на видението. Сега сложи ръка на коляното му. — Какво не бях аз?

— Онази, която целувах. Започнах, после се превърна в теб, но отначало… Господи! — Потърка слепоочията си длани. — Главоболие. Страшно главоболие.

— Наведи се назад, затвори очи.

— Ще… Ще отмине за минута. Както винаги. Ние не сме онези хора. Не става дума за прераждане. Не го чувствам така. Спорадично обсебване може би, което никак не ми харесва.

— Кои бяха?

— Откъде да зная, по дяволите? — Ушите му бучаха, докато почувства нужда да наведе глава между коленете си, за да прогони внезапното, силно гадене. — Бих ти нарисувал скица, ако можех да рисувам. Дай ми минута.

Куин се изправи, застана зад него и коленичейки, започна да разтрива врата и раменете му.

— Добре, добре. Съжалявам. Господи! Сякаш в главата ми се забива свредел, през слепоочията. Сега е по-добре. Не зная кои бяха. Не се обърнаха един към друг по име. Най-логичното ми предположение е за Джайлс Дент и Ан Хокинс. Очевидно са живели тук и тя е била в много, много напреднала бременност. Пееше — добави Кал и й разказа какво е видял.

Куин продължи да разтрива раменете му, докато слушаше.

— Значи са знаели какво се задава и според това, което казваш, той я е изпратил някъде, преди да се случи. „Не е смърт“. Интересно, трябва да проучим въпроса. Но засега мисля, че не бива повече да оставаш тук. Аз също.

Кал седна на земята и шумно вдиша и издиша.

— Докато те нямаше, така да се каже, то се обади отново — отрони Куин.

— Боже мой!

Кал понечи да скочи на крака, но тя сграбчи ръката му.

— Отиде си. Да поседим тук, докато можем да стоим здраво на краката си. Чух го да ръмжи и се обърнах. Ти беше далеч и потиснах първоначалния си импулс да те разтърся, за да не бъда повлечена заедно с теб.

— Тогава и двамата щяхме да сме беззащитни — просъска той.

— И сега господин Отговорност се самообвинява, защото не го е предвидил и не се е преборил с магическите сили, за да остане тук, в настоящето, и да защити момичето.

Въпреки главоболието погледът му не трепна.

— Нещо такова.

— Оценявам това „нещо такова“, макар и да ме дразни. Имам удобно ножче, което макар и да не отговаря на военните стандарти, има хубав тирбушон и клещи — все неща, които не знаеш кога ще ти потрябват.

— На духовита ли се правиш?

— Просто бърборя, за да се успокоя, и почти успях. Всъщност то просто крачеше заплашително. „Ще те изям, малката, заедно с голямото ти мързеливо куче“. Шумолеше, ръмжеше, виеше. Но не се показа. После спря и ти се върна.

— Колко време?

— Не зная. Мисля, че около две минути, макар и да ми се стори по-дълго. Няма значение колко, готова съм да тръгваме. Дано можеш да вървиш, Кал, защото колкото и да съм силна и издръжлива, няма да те нося на гръб.

— Мога да ходя.

— Добре, тогава да се махаме оттук, и щом се върнем при цивилизацията, Хокинс, ще ме почерпиш едно голямо питие.

Събраха багажа си. Кал подсвирна, за да събуди Лъмп. Когато поеха по пътеката обратно, се запита защо не й бе казал за зеления камък на червени петна — трите парчета, които той, Фокс и Гейдж пазеха. Трите парчета, за които сега знаеше, че са части от камъка на амулет, носен от Джайлс Дент по времето, когато е живял до Свещения камък.



Докато Кал и Куин вървяха през Хокинс Ууд, Лейла се разхождаше безцелно из града. Странно бе просто да върви, накъдето я отведат краката й. През годините си в Ню Йорк винаги бе имала ясна посока, конкретна задача или няколко задачи, които да изпълни за определено време.

Сега имаше на разположение цяла сутрин, а не бе свършила друго, освен да прочете няколко откъса от странните книги, които Куин й бе оставила. Можеше да остане там, в хубавата си стая, „защитената зона“, както я бе нарекла Куин.

Но бе почувствала нужда да се откъсне от книгите. Поне трябваше да даде възможност на камериерката да приведе стаята в ред и на себе си — да разгледа града, към който бе така притеглена.

Нямаше желание да влиза в магазини, макар и да й се струваше, че преценката на Куин е добра. Можеше да попадне на доста интересни находки.

Но дори разглеждането на витрините я накара да се почувства виновна, че бе оставила персонала на бутика без надзор. Че бе заминала така внезапно, с кратко обаждане по пътя, за да уведоми собственика, че спешно трябва да уреди личен въпрос и ще отсъства през следващите няколко дни.