— Не — отрече Фокс без колебание. Беше го направил за нея. — Просто ти помогнах да осъзнаеш, че не е реално. Отиваме при госпожа Олдинджър. Един чай от лайка ще ти се отрази добре.

— Дали ще й се намира и малко уиски?

— Не бих се изненадал.



Куин вече виждаше къщата на Кал между дърветата, когато на телефона й прозвуча сигнал за текстово съобщение.

— По дяволите, защо просто не ми се обадят?

— Може би са опитвали. Има много кътчета в гората, където обхватът се губи.

— Нищо изненадващо.

Отвори съобщението и се усмихна, когато разпозна телеграфния стил на Сибил.

„Заета, но заинтригувана. Повече, когато мога. След 7-мица-две. Ще се чуем. Пази се. Сериозно.“

С.

— Добре. — Куин прибра телефона, взела решението, над което бе умувала през целия път обратно. — Мисля да се обадим на Фокс и Лейла, след като ме почерпиш онова голямо питие пред запалена камина.

— Нямам нищо против.

— Като уважавана личност в този град, предполагам, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, ако искам да наема хубава, удобна и достатъчно просторна къща за следващите, да кажем, шест месеца.

— И кой ще бъде наемателят?

— Наемателки. Аз, неотразимата ми приятелка Сибил, която ще придумам да ми сътрудничи, и вероятно Лейла, с която предполагам, че ще трябва да бъда доста по-убедителна. Но умея да намирам подход.

— Какво стана с плановете ти да останеш седмица за първоначално проучване и да дойдеш отново през април?

— Плановете се променят — нехайно отвърна тя и му се усмихна, стъпвайки на чакълената алея. — Не се ли радваш, когато това се случи?

— Не особено.

Той се изкачи с нея до площадката, отвори вратата и й стори път да влезе пред него в тихата му къща.

Десета глава

Къщата, в която Кал бе отраснал, според него бе в постоянно състояние на еволюция. На всеки няколко години майка му решаваше, че се нуждае от „освежаване“, което означаваше пребоядисване, или както се изразяваше тя, „цветово обновление“.

Имаше бърсане, търкане, лъскане и други разнообразни дейности, от които той намираше начини да се измъкне.

Естествено, новата боя изискваше нови тапицерии, щори и пердета, и, разбира се, нови чаршафи, когато стигнат до спалните. Което неизменно водеше до „нова подредба“.

Безброй пъти бе размествал мебелите, за да осъществява идеите, които хрумваха на майка му.

Баща му често казваше, че когато Франи най-сетне успее да приведе къщата в желания вид, идва време отново да обърне всичко наопаки.

Някога Кал бе мислил, че майка му размества, боядисва, шие, подрежда и преподрежда просто от скука. Въпреки че участваше като доброволка в няколко комитета и поддържаше членство в безброй организации, никога не бе работила извън дома си. Имаше период в края на тийнейджърските и началото на двадесетте си години, когато бе гледал на нея (със съжаление) като на непълноценна, полуотчаяна домакиня.

Веднъж, след като бе успял да опознае светските нрави през двата си семестъра в колеж, в разговор насаме сподели, че разбира нейната неудовлетвореност. Майка му се смя така истерично, че трябваше да остави дамаската и конците и да изтрие сълзите от очите си.

— Скъпи — каза тя, — в цялото ми тяло няма и една неудовлетворена костица. Обичам цветовете, материите, ароматите и много други неща. Използвам тази къща като свое ателие, научен проект, лаборатория и изложба. Аз съм режисьор, дизайнер, художник на декорите и звездата на шоуто. За какво ми е да търся работа и да гоня кариера, като нямаме нужда от пари… и за какво ми е някой да ми казва какво да правя и кога?

Даде му знак с пръст да се приближи и докосна бузата му.

— Толкова си мил, Кейлъб. Един ден ще разбереш, че не всеки иска това, което му диктува обществото, каквито и възгледи да са на мода. Смятам се за късметлийка, дори привилегирована, защото можех да направя избора да си стоя у дома и да се грижа за децата си. Късметлийка съм, че съпругът ми е човек, който няма нищо против да използвам таланта, който безспорно имам, за да създавам безпорядък в дома му, и накъдето се обърне, да вижда парчета плат и проби от бои. Щастлива съм. И трогната от тревогата ти, че може би не съм.

Скоро бе проумял, че това е самата истина. Франи се занимаваше с неща, които й доставят удоволствие, и бе добра в тях. Бе проумял и че всъщност тя е тази, която властва в къщата. Баща му носеше парите, но майка му управляваше семейния бюджет. Баща му ръководеше бизнеса, а майка му — дома.

И живееха точно така, както им харесва.

Затова не си направи труда да й каже да не се престарава с вечерята в неделя… и не възрази, когато поканата й бе отправена и към Куин, Лейла и Фокс. Тя живееше, за да се суети, и обичаше да приготвя специални ястия за гости, дори за хора, които не познава.

Фокс бе предложил да мине през града и да вземе жените, и Кал отиде по-рано в дома на родителите си. Струваше му се разумно да ги подготви, да им даде някои основни насоки как да се държат с жена, която възнамерява да напише книга за Холоу, а това означаваше и за хората в града, сред които са и те.

Франи стоеше до печката и проверяваше температурата на свинското печено. Очевидно доволна, тръгна към плота, за да донареди корите за специалното си предястие.

— Е, мамо — заговори Кал, отваряйки хладилника.

— Ще сервирам вино с вечерята, така че не търси бира.

Леко подразнен, той затръшна вратата на хладилника.

— Добре. Просто исках да спомена, че не бива да забравяш, че Куин ще пише книга.

— Някога да съм забравяла?

— Не. — Тази жена не забравяше нищо, което понякога бе малко смущаващо. — Искам да кажа, че трябва да внимаваме, защото нещо, което кажем, може да се появи в книгата.

— Хм! — Франи направи плънка от пеперони и проволоне. — Нима очакваш с баща ти да кажем или направим нещо по време на ордьоврите, от което да се срамуваш? Или може би да изчакаме до десерта. Който впрочем е ябълков пай.

— Не… Приготвила си ябълков пай?

Тя хвърли поглед към него и се усмихна с разбиране.

— Все още е любимият ти, нали, скъпи?

— Да, но може би този път не се е получил както трябва. Не е зле да опитам едно парче, преди да дойдат гостите. Ще ти спестя неудобството, ако паят не струва.

— Този номер не минаваше и когато беше дванадесетгодишен.

— Зная, но ти не преставаше да ми натякваш, че ако не успея веднъж, трябва да опитам пак.

— Правилно, момчето ми. Е, защо толкова се тревожиш, че онова момиче, с което чух, че са те видели няколко пъти, ще дойде на вечеря?

— Не е така. — Не бе сигурен за истинската причина. — Безпокои ме поводът за идването й в града. Не бива да го забравяме, това е.

— Аз никога не забравям. Как бих могла? Трябва да живеем живота си, да белим картофи, да прибираме пощата, да кихаме, да си купуваме нови обувки, въпреки онова, което се случва, или може би именно заради него. — В гласа й имаше нотка на гняв, зад който прозираше тъга. — А да живеем, означава и да каним гости за вечеря в неделя.

— Иска ми се нещата да бяха различни.

— Зная, но не са. — Тя продължи да нарежда кори, но вдигна поглед. — Кал, миличък, ти правиш всичко възможно. Понякога ми се иска да не правеше толкова много. Но… Кажи ми, харесваш ли това момиче? Куин Блек?

— Да.

Би искал отново да вкуси онази сочна горна устна. Но трябваше да забрави за това сега, защото знаеше, че майка му безпогрешно чете мислите на децата си.

— Тогава се надявам да предложа на нея и останалите една приятна вечер и превъзходно ястие. Кал, ако не желаеше тя да дойде тук и да разговаря с мен и баща ти, не би я допуснал да прекрачи прага. Колкото и да съм силна, не мога да те избутам и да й отворя вратата.

Той я погледна. Понякога се изненадваше, че тази хубава жена, с късо подстригани коси, изрусени на кичури, стройно тяло и изобретателен ум го е родила и отгледала до пълнолетие. Поглеждаше я и му се струваше крехка, нежна, а след миг си спомняше колко силна и страховита може да бъде.

— Няма да допусна нещо да те нарани.

— И аз ти обещавам същото, с двойна сила. Сега се разкарай от кухнята ми. Трябва да довърша предястието.

Би предложил да й помогне, но щеше да си спечели само снизходителен поглед. Не че не приемаше помощ. Баща му получаваше не само разрешение, а и насърчение да пече на грила. И всеки желаещ бе добре дошъл да се изявява с кулинарните си способности от време на време.

Но при приготвяне на вечеря за голяма компания кухнята трябваше да бъде нейно владение.

Кал мина през трапезарията, където, разбира се, масата вече бе подредена. Извадените празнични съдове издаваха, че няма да бъде скромно приятелско събиране. Старателно сгънати платнени салфетки, чаени свещи в кобалтови формички, в купа с украса от зимни плодове.

Дори в най-страшни времена, дори през Седемте, той идваше тук и виждаше свежи цветя, старателно аранжирани, безупречно чисти мебели и интересни малки сапунчета в тоалетната на долния етаж.

Нищо не можеше да попречи на Франи Хокинс да бъде на ниво.

Може би, помисли си Кал, докато влизаше в хола, това бе една от причините — най-важната — самият той все още да се държи. Защото каквото и да се случеше, майка му щеше да запази чувството си за ред и здравия си разум.

Както и баща му. Те му бяха дали тези непоклатими устои, които дори демон от ада не можеше да разруши.

Тръгна към стълбите за горния етаж да потърси баща си, който навярно бе в домашния си кабинет. Но когато погледна навън, видя пикапа на Фокс.

Спря се и проследи с поглед Куин, която слезе първа, с букет от цветарски магазин в зелен целофан. Лейла я последва с нещо, което приличаше на бутилка вино, опакована като подарък. Майка му щеше да хареса и двете. Самата тя държеше в безупречно подредената си работилница внимателно подбрани подаръци за спешни случаи, разноцветни опаковки и множество ленти и панделки.

Когато Кал отвори вратата, Куин направо влезе.

— Здравей. Харесва ми тази къща и дворът! Личи си откъде си наследил усета си за оформление на градина. Страхотно място. Лейла, виж тези стени. Като на италианска вила.

— Последното им превъплъщение — отбеляза Кал.

— Изглежда уютен дом, обзаведен с много стил. Можеш да подремнеш, свит на кълбо на този диван, но може би, след като разгледаш някое списание за интериор.

— Благодаря. — Франи излезе да ги посрещне. — Страхотен комплимент. Кал, би ли взел палтата им? Аз съм Франи Хокинс.

— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм Куин. Благодаря за любезната покана. Дано харесвате смесени букети. Винаги ми е трудно да се спра само на един вид.

— Прекрасни са, благодаря.

Франи прие цветята и се усмихна на Лейла в очакване.

— Аз съм Лейла Дарнел. Благодаря, че ни поканихте в дома си. Надявам се, че виното е подходящо.

— Сигурно. — Франи надникна в пакета. — Любимото каберне на Джим. Умни момичета сте. Кал, отиди да кажеш на баща си, че гостите пристигнаха. Здравей, Фокс.

— И аз ти нося нещичко. — Гостът обви ръце около нея, галантно я наведе назад и я целуна по двете бузи. — Какво готвиш, скъпа?

Както в детството им, Франи разроши косите му.

— Скоро ще разбереш. Куин и Лейла, заповядайте, настанете се удобно. Фокс, ти ще дойдеш с мен. Искам да натопя тези цветя.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Няма нужда.

Когато Кал слезе с баща си, Фокс се бе вживял в ролята на самоуверен френски келнер, поднасяйки предястието. Жените се смееха, свещите бяха запалени, а майка му донесе най-красивата кристална ваза на баба си, в която цветята на Куин засияха като разноцветна феерия.