Понякога, помисли си Кал, светът изглеждаше съвършен.



По средата на вечерята и непринудения разговор Куин остави вилицата си и поклати глава.

— Госпожо Хокинс, това е най-вкусното печено, което съм яла, и не мога да не попитам къде сте се учили? Да не би да сте работили като майстор готвач в луксозен ресторант или просто днес сте надминали себе си?

— Посещавах курс известно време.

— Франи е посещавала курсове по какво ли не — изтъкна Джим. — Но притежава вроден талант за готвене, градинарство и вътрешен дизайн. Всичко тук е нейно дело. Боядисването, шиенето на пердетата… извинявай, оформлението на прозорците — поправи се той с намигване към съпругата си.

— Вие сте създали тези сложни цветови съчетания? Сама?

— Доставя ми удоволствие.

— Намери този стар бюфет на битпазара преди години и ме накара да го домъкна у дома. — Джим посочи към лъскава махагонова витрина. — Няколко седмици по-късно поиска да го сложа тук. Помислих, че е похарчила цяло състояние за някаква антика.

— Марта Стюърт8 ряпа да яде. Приемете го като комплимент.

— Благодаря.

— Тези неща никак не ми се удават. Не мога дори да лакирам ноктите си сама. А ти? — обърна се Куин към Лейла.

— Не мога да шия, но обичам да боядисвам. Стени. Лепила съм и тапети, получи се доста добре.

— Единственото нещо, което съм успяла да залепя за стената, е бившият ми годеник.

— Била си сгодена? — попита Франи.

— Така мислех. Но се оказа, че представите ни за това състояние са доста различни.

— Трудно е да съчетаваш кариера и личен живот.

— О, не зная. Много хора се опитват, с различна степен на успех. Мисля, че просто трябва да срещнеш подходящия човек. Номерът, може би първият от многото, е да го откриеш. Нали и с вас е било така? Намерили сте се.

— От пръв поглед разбрах, че Франи е жената за мен. — Джим ласкаво се усмихна на съпругата си над масата. — Е, тя беше малко по-късогледа.

— Малко по-практична — поправи го Франи, — като се има предвид, че тогава бяхме на осем и на десет. Освен това ми харесваше да те карам да тичаш след мен. — Франи отново погледна Куин. — Да, права си. Двама души трябва да се намерят, да видят един в друг нещо, което да ги накара да поемат риска и да повярват, че могат заедно да се справят с живота.

— Но понякога човек си въобразява, че е открил това нещо — отбеляза Куин, — а се оказва просто… самозаблуда.



Куин наистина умееше да постига своето със сладки приказки. Франи Хокинс не бе лесна мишена, но тя успя да я убеди да приеме помощ от нея за сервирането на десерта и кафето.

— Обичам кухните. Като готвачка съм пълна трагедия, но обичам уредите, джаджите и всички лъскави повърхности.

— Работещо момиче като теб трябва да хапва добре.

— Всъщност през повечето време се храня навън или си поръчвам готова храна. Преди около две години реших да направя промяна в начина си на живот, най-вече на хранене. Започнах да ям по-здравословни храни, вместо първата ми грижа да е да се натъпча бързо с нещо пакетирано. Напоследък се научих да правя доста добри салати. Това е начало. О, господи, господи, ябълков пай! Ще трябва да се потя двойно повече във фитнес клуба като наказание за голямото парче, което ще поискам.

С очевидно задоволство, Франи дяволито се усмихна.

— Както е модерно, с глазура от ванилов сладолед?

— Да, но само за да покажа безупречните си маниери. — Куин се поколеба за миг, ала събра смелост. — Ще ви задам няколко въпроса, но ако ви причинявам неудобство, докато се радвам на гостоприемството ви, просто ми кажете. Трудно ли е да поддържате нормален живот, да запазите семейството си, себе си и дома си, като знаете каква заплаха е надвиснала?

— Много трудно. — Франи се залови с парчетата пай, докато чакаше кафето да заври. — Но няма друг начин. Исках Кал да замине някъде и ако го бе направил, щях да убедя Джим да напуснем града. Мога да постъпя така, мога да избягам от всичко. Но Кал не може. И толкова се гордея с него за това, че държи да остане тук, не се предава.

— Ще ми кажете ли какво стана, когато той се прибра у дома онази сутрин, на десетия си рожден ден?

— Бях навън.

Франи застана до прозореца с изглед към задния двор. Виждаше всичко, всяка подробност. Зелената трева, синьото небе. Хортензиите й бяха надигнали глави и започваха да разцъфват, а рапиците стърчаха високо с екзотично сините си цветове.

Подрязваше розите си и отстраняваше прецъфтели жълтички. Чуваше отчетливото „кръц-кръц“ на градинските си ножици и бръмченето на косачката на съседите, които тогава бяха семейство Питърсън, Джак и Лойс. Помнеше, че се бе замислила за Кал и тържеството за рождения му ден. Блатът за тортата му се печеше във фурната.

Торта с два пласта шоколадов крем, спомни си тя. Бе решила да оформи бялата глазура като ледената планета от „Междузвездни войни“. Кал от години обожаваше филмите от поредицата. Бе купила малки фигурки на главните герои, които щеше да подреди върху нея, и десетте свещички вече бяха извадени в кухнята.

Чу го — или по-скоро го усети — вероятно и двете, но изведнъж вдигна поглед и го видя да се задава с бясна скорост с колелото си, блед, мръсен и плувнал в пот. Първо помисли, че е станала злополука. Скочи на крака и докато тичаше към него, забеляза, че синът й е без очилата си.

— От една страна, бях готова да му чета конско. Но сърцето ми се сви, когато той слезе от колелото и побягна към мен. Щом стигна, здравата се вкопчи в мен. Трепереше, мъничкият ми, трепереше като лист. Коленичих и го побутнах назад, за да проверя дали има кръв или счупени кости.

Какво има, какво се е случило, пострада ли? Бе изрекла всичко това на един дъх, като порой. В гората, бе казал той. Мамо, мамо! В гората.

— Отново се обади онова гласче. Помислих си: „Каква работа си имал в гората, Кейлъб Хокинс?“. Бързо си призна всичко, как с Фокс и Гейдж са планирали това приключение, какво са направили и къде са отишли. И онази част от мен започна хладнокръвно да мисли за наказание, съответстващо на престъплението, въпреки ужаса и облекчението, огромното облекчение, което изпитах, докато прегръщах своето мръсно и потно момче. После ми разказа останалото.

— Повярвахте ли му?

— Не исках. Опитах се да си внуша, че просто е сънувал кошмар, който напълно заслужава, след като се е натъпкал със сладки и други боклуци. Дори, че някой ги подгонил в гората. Но когато погледнах лицето му, не можах да повярвам в това. Не можах да повярвам, че е нещо толкова лесно поправимо. И разбира се, забелязах промяната с очите му. Загледа се в една пчела, която летеше над рапиците в другия край на двора. Под нечистотията и потта нямаше и драскотина. Деветгодишното хлапе, което бях изпратила предния ден, имаше ожулени колене и синини по краката. Онова, което се върна — само тънък белег от зараснала рана на китката, който преди не беше там.

— Въпреки това много възрастни, дори майки, не биха повярвали на дете, което се прибира у дома с подобна история.

— Не мога да кажа, че Кал никога не ме е лъгал, защото очевидно го е правил. Предния ден ме бе излъгал. Но знаех, че в този момент казва истината, цялата истина, която знае.

— Какво направихте?

— Влязох с него вътре, казах му да се измие и преоблече. Обадих се на баща му, повиках сестрите му. Загорих блата, напълно забравила за тортата. Можех да подпаля къщата, ако Кал не бе усетил мирис на изгоряло. Така и не получи своята ледена планета с десет свещички. Глупаво, а?

— Не, госпожо, никак — прочувствено каза Куин, когато Франи я погледна.

— От този ден нататък не беше съвсем дете — въздъхна Франи. — Отидохме право при семейство О’Дел, защото Фокс и Гейдж вече бяха там. Проведохме нещо, което би могло да се нарече първо заседание на кризисния щаб.

— Какво…

— Трябва да занесем десерта и кафето. Умееш ли да носиш табла?

Разбрала, че темата е приключена, Куин се приближи.

— Разбира се. Изглежда страхотно, госпожо Хокинс.

Раздвоена между чувство за вина и сълзи на радост, докато хапваше пая, Куин насочи чара си към Джим Хокинс. Знаеше, че Кал съзнателно я избягва, откакто се бяха върнали от разходката си до Свещения камък.

— Господин Хокинс, вие сте прекарали целия си живот в Холоу.

— Роден съм и съм отраснал тук. Родът Хокинс е тук, откакто градът е представлявал няколко каменни къщи.

— Запознах се с баба ви, която знае цялата му история.

— Никой не знае повече от нея.

— Хората казват, че сте в течение за всичко, свързано с имоти, бизнес и местна политика.

— Мисля, че да.

— Тогава може би ще ми дадете насока. — Куин погледна крадешком към Кал и продължи да се усмихва на баща му. — Търся къща под наем, нещо в града или наблизо. Не държа на лукс, но бих искала да е просторна. Скоро ще пристигне една приятелка, а и почти убедих Лейла да остане за известно време. Мисля, че ще бъде по-удобно и изгодно за трите ни да наемем къща, отколкото да живеем в хотела.

— За колко време ви е нужна?

— Шест месеца. — Забеляза как нещо проблесна на лицето му, както и смръщените вежди на Кал. — Ще остана до юли, господин Хокинс, и се надявам да намеря къща, която може да приюти три жени. Евентуално три — добави тя с поглед към Лейла.

— Предполагам, че си обмислила това.

— Да. Ще напиша тази книга и едно от нещата, на които ще наблегна, е фактът, че градът оцелява и хората, поне повечето от тях, остават. Остават, приготвят ябълков пай и канят гости за вечеря в неделя. Играят боулинг, пазаруват. Карат се и правят любов. Живеят. За да се получи така, както желая, трябва да съм тук, преди и по време на събитията, и след тях. Затова искам да наема къща.

Джим набоде парче пай и го преглътна с кафе.

— Случайно зная за една, съвсем близо до главната улица. Стара е, основната част е построена преди Гражданската война. Има четири спални и три бани. Хубави тераси, отпред и отзад. Преди две години беше направен нов покрив. Кухнята е с място за хранене, въпреки че в съседство има малка трапезария. Уредите не са последна дума на техниката, но имат още пет години живот. Наскоро беше пребоядисана. Последните наематели се изнесоха преди месец.

— Звучи идеално. Изглежда, знаете всичко за нея.

— Разбира се. Ние сме собствениците. Кал, трябва да заведеш Куин. Можеш да я покажеш на нея и Лейла на път за вкъщи. Знаеш къде са ключовете.

— Да — каза той, когато Куин го погледна с ослепителна усмивка. — Зная къде са.



Както бе най-разумно, Куин се качи в колата на Кал, а Лейла и Фокс ги последваха. Тя изпъна крака и въздъхна.

— Ще започна с това, че родителите ти са страхотни хора. Късметлия си, че си отраснал в дом, изпълнен с толкова топлота и уют.

— Съгласен съм.

— Баща ти напомня за Уорд Клийвър и същевременно за Джими Стюърт. Бих го хапнала като ябълковия пай на майка ти, за който заслужава повече овации от Марта Стюърт или Грейс Кели в ролята на Джулия Чайлд.

Устните му трепнаха.

— Тези сравнения биха се харесали и на двамата.

— Ти знаеше за къщата в центъра.

— Да, знаех.

— Знаел си, а не ми каза.

— Точно така. А ти си разбрала за нея преди вечерята и затова приложи хитрата тактика да се обърнеш направо към баща ми, вместо към мен.

— Правилно. — Куин го потупа с пръст по рамото. — Очаквах да ми предложи тази къща. Харесва ме. Да не би ти да го премълча от опасения какво ще напиша за Хокинс Холоу?

— Донякъде. По-скоро се надявах да се откажеш от намерението си и да си тръгнеш. Защото и аз те харесвам.

— Харесваш ме и затова искаш да си замина?