— За какво?

— Ммм… Исках да ти го кажа, когато влязохме в стаята.

Притисна се към него и Кал се досети, че топлината, породена от възбудата, се е оттеглила и сега й е студено.

— Почакай. — Трябваше да отмести ръката и крака й, при което тя тихо промърмори. Но когато придърпа одеялото, бързо се сгуши под него. — Така по-добре ли е?

— Идеално. Исках да ти кажа, че… още при първата ни среща фантазирах как те разсъбличам.

— Хм! Може да се каже, че и аз имах същите фантазии за теб. Имаш невероятно тяло, Куин.

— Поради промяната на начина на живот, която от сега нататък бих проповядвала фанатично. Но… — надигна се и го погледна в очите, — ако знаех, че ще бъде така, бих те разсъблякла още в първите пет минути.

Кал се усмихна.

— Отново имаме едни и същи мисли. Направи го още веднъж. Не — засмя се той, когато веждите й се повдигнаха въпросително. — Ето това.

Притегли главата й надолу, докато тя отново се отпусна на рамото му, и придърпа ръката й върху гърдите си.

— И крака. Точно така — продължи Кал, когато тя зае предишната поза. — Чудесно.

Завладяна от топлото сияние, което изпълни сърцето й, Куин затвори очи и забравила за всички грижи на света, заспа.



Тя се събуди в мрака, когато върху нея падна нещо. Успя да издаде задъхан вик, надигна се и сви ръцете си в юмруци.

— Извинявай, извинявай!

Разпозна шепота на Кал, но твърде късно, за да спре удара. Юмрукът й се стовари върху нещо толкова твърдо, че усети парене в кокалчетата.

— Ох! Ох! Мамка му!

— Аз би трябвало да го кажа.

— Какво правиш, по дяволите?

— Препъвам се, падам и отнасям удар по главата.

— Защо?

— Защото тук е тъмно като в рог. — Той се раздвижи и потърка пострадалото си слепоочие. — Внимавам да не те събудя, а ти ме удряш. По главата.

— Е, съжалявам — просъска Куин. — Можеше да се окажеш психопат изнасилвач или по-вероятно, предвид мястото, демон от ада. Каква работа имаш да се разхождаш на тъмно?

— Търсех обувките си и мисля, че в тях се препънах.

— Тръгваш ли си?

— Вече е сутрин, а след два часа имам работна закуска.

— Все още е тъмно.

— Февруари е и си окачила тези неща на прозорците. Минава шест и половина.

— О, господи! — Куин отново се отпусна в леглото. Шест и половина не е сутрин, дори през февруари, а може би особено сега.

— Затова се опитвах да не те събудя.

Тя се раздвижи. Вече различаваше силуета му, след като очите й бяха привикнали към тъмнината.

— Е, будна съм, тогава защо още шепнеш?

— Не зная. Може би съм получил мозъчно увреждане при удара по главата.

Нещо в недоумяващото раздразнение в гласа му я трогна.

— О! Защо не пропълзиш обратно тук, където е толкова хубаво и топло? Ще те целуна там и ще мине.

— Жестоко е да предлагаш това, когато имам делова среща с кмета и управата на града.

— Сексът и политиката вървят заедно като фъстъчено масло и конфитюр.

— Може би, но трябва да отскоча до дома, да нахраня Лъмп и да измъкна Фокс от леглото, защото и той ще присъства на срещата. Душ, бръснене и преобличане, за да не си личи, че съм прекарал страстна нощ.

Докато Кал слагаше обувките си, тя отново се надигна и хитро се плъзна около него.

— Имаш време за всичко това.

Гърдите й, топли и заоблени, се притиснаха към гърба му, докато устните й всмукваха кожата на врата му. И ръката й бавно се придвижи надолу, където вече бе адски възбуден.

— Много подло от твоя страна, Русокоске.

— Може би трябва да ми дадеш добър урок.

Куин издаде сподавен смях, когато Кал се завъртя и я сграбчи.



Закъсня за срещата, но се чувстваше твърде добре, за да го е грижа. Поръча си огромна закуска — яйца, бекон, препечени хлебчета, две курабии. Хапваше от нея, докато Фокс се наливаше с кока-кола, сякаш е лекарство срещу някаква рядка и смъртоносна отрова в кръвта му, а другите разговаряха за незначителни неща.

Постепенно разговорът се насочи към по-важни теми за града. Беше февруари, но плановете за ежегодното възпоменателно шествие трябваше да бъдат доуточнени. После възникна спор за поставяне на нови пейки в парка. Повечето изказани мнения преминаха покрай ушите на Кал, без да ги чуе, докато се хранеше и мислеше за Куин.

Най-сетне се съсредоточи, главно защото Фокс го срита под масата.

— Домът на Брансън е само през две врати от „Боул-а-Рама“ — продължи кметът Уотсън. — Мисти каза, че къщите и от двете страни изглеждали тъмни, но на отсрещната страна на улицата светели. Телефоните също не работели. Здравата се изплашила, така каза, когато ние с Уенди я взехме след партито. Продължило само няколко минути.

— Може би авария — предположи Джим Хокинс, но погледна сина си.

— Може би, но Мисти твърди, че всичко примигвало и пращяло няколко секунди. Токов удар навярно. Но ще накарам Майк Брансън да провери инсталацията си. Вероятно някъде дава на късо. Не искаме кабелите да се подпалят.

„Как могат да забравят?“, запита се Кал. Дали бе механизъм за самозащита, амнезия или просто част от цялото грозно положение?

Не всички. Прочете въпроса и долови загрижеността в очите на баща си и на един-двама от другите. Но кметът и повечето от местната управа се впуснаха да обсъждат боядисването на скамейките на футболното игрище, преди сезонът на детската лига да е започнал.

И друг път бе имало странни токови удари. Но не и преди юни, никога по-рано от онези последни изтичащи дни преди Седемте.

Щом срещата приключи, Фокс тръгна пеша към боулинг центъра с Кал и баща му. Не размениха нито дума, преди да влязат и вратата да се затвори зад тях.

— Твърде рано е за нещо подобно — веднага заговори Джим. — По-вероятно е да е било токов удар или повреда в инсталацията.

— Не. Вече се случват и други неща — каза Кал. — И този път не само аз и Фокс ги виждаме.

— Е — Джим се отпусна тежко до една от масите в барчето, — какво мога да сторя?

„Да се погрижиш за себе си, помисли си Кал. И за мама. Но никога няма да бъде достатъчно.“

— Ако забележиш нещо необичайно, кажи на мен, Фокс или Гейдж, когато пристигне. Този път сме повече. Куин и Лейла също са част от това. Трябва да разберем как и защо.

Прабаба му знаеше, че Куин е свързана. Бе усетила нещо.

— Трябва да поговоря с баба.

— Кал, тя е на деветдесет и седем години. Колкото и жизнена да изглежда, все пак е на деветдесет и седем.

— Ще бъда внимателен.

— Отново ще поговоря с госпожа Х. Неспокойна е, напрегната — каза Фокс. — Иска да замине още другия месец вместо през април. Мислех, че причината за решението й да напусне града са просто опасения. Но може би има нещо повече.

— Добре — въздъхна Джим. — Вие двамата направете каквото смятате за нужно. Аз ще поема нещата тук. Зная как да ръководя центъра — каза той, преди Кал да възрази. — Вършил съм тази работа доста време.

— Добре. Ще откарам баба до библиотеката, ако иска да отиде днес. После ще се върна да те сменя. Ти можеш да я откараш обратно.



Кал отиде пеша до дома на Еси. Тя живееше само на една пряка, в малка красива къща, която делеше с братовчедка му Джинджър. Заради възрастта си, бе позволила на Джинджър да живее при нея в замяна на грижи за къщата, пазаруване и откарване до лекаря или зъболекаря, когато има час.

Кал познаваше Джинджър като практична жена, която не би се пречкала в живота на баба му, освен когато тя помоли за помощ. Джинджър предпочиташе телевизията пред книгите и живееше за три следобедни сериала. Злополучният й и бездетен брак я бе отблъснал от мъжете, освен от захаросаните телевизионни звезди и онези от кориците на списание „Пийпъл“.

Доколкото знаеше, баба му и братовчедка му се разбираха достатъчно добре, за да живеят в мир в малката кукленска къща със старателно поддържан двор и весела синя тераса.

Когато стигна, не видя колата на Джинджър до бордюра и предположи, че баба му има ранен час при лекаря. Баща му запаметяваше графика й в главата си, както толкова много други неща, но тази сутрин бе разстроен.

По-вероятно бе Джинджър да е отскочила до магазина.

Прекоси терасата и почука. Не се изненада, когато вратата се отвори. Дори разстроен, баща му рядко забравяше.

Но изненадата му бе искрена, когато видя Куин на прага.

— Здравей. С Еси тъкмо щяхме да пием чай във всекидневната.

Кал сграбчи ръката й.

— Какво правиш тук?

Приветливата й усмивка изчезна при резкия му тон.

— Имам работа. А и Еси ми се обади.

— Защо?

— Може би ако влезеш, вместо да ми се мръщиш, двамата ще разберем.

Не виждайки друг избор, Кал влезе в прекрасната всекидневна на баба си, където на прозореца цъфтяха виолетови африкански теменужки, а вградените етажерки бяха отрупани с книги, семейни снимки и дребни сувенири. Чаеният сервиз бе сложен на масичката пред дивана с висока облегалка, който майка му бе претапицирала миналата пролет.

Обожаваната му баба седеше като кралица на любимия си стол, приличащ на трон. Тя му подаде ръка за поздрав и буза за целувка.

— Кал! Мислех, че ще бъдеш зает цяла сутрин с онази среща и работата в центъра.

— Срещата приключи, а татко остана в центъра. Не видях колата на Джинджър.

— Излезе по задачи, когато разбра, че имам компания. Куин тъкмо наливаше чая. Вземи си чаша от шкафа.

— Не, благодаря. Не искам. Преди малко закусих.

— Щях да се обадя и на теб, ако знаех, че имаш време.

— За теб винаги, бабо.

— Моето момче — отбеляза тя, обръщайки се към Куин, и стисна ръката на Кал, преди да я пусне, за да вземе чая, който гостенката й подаде. — Благодаря. Моля ви, седнете и двамата. Ще започна направо. Трябва да ви попитам нещо — имаше ли инцидент снощи, на партито? Малко преди десет.

Старицата впери поглед в лицето на правнука си, докато изричаше въпроса, и това, което долови, я накара да затвори очи.

— Имало е. — Тихият й глас затрепери. — Не зная дали да изпитам облекчение или тревога. Облекчение, защото си помислих, че може би губя разсъдък. Тревога, защото явно не е така. Било е истина — промълви тя. — Онова, което видях.

— Какво видя?

— Сякаш стоях зад завеса. Беше се спуснал някакъв воал и трябваше да гледам през него. Стори ми се, че има кръв, но сякаш никой друг не забелязваше. Никой не виждаше всичката онази кръв и съществата, които пълзяха и шумоляха по пода и масите. — Повдигна ръка и потърка шията си. — Не виждах ясно, но различих фигура… черен силует. Носеше се във въздуха от другата страна на завесата. Помислих, че е смъртта. — Леко се усмихна, повдигайки чашата си със спокойна ръка. — На моята възраст човек се готви за нея, очаква я. Но се изплаших от онзи силует. После изведнъж изчезна, воалът се вдигна и всичко беше както преди.

— Бабо…

— Защо не ти казах снощи ли? — прекъсна го тя. — Чета по лицето ти като от книга, Кейлъб. От гордост и страх. Исках само да се измъкна оттам, да се прибера у дома, и баща ти ме откара. Имах нужда от сън и поспах. Тази сутрин трябваше да разбера дали е било истина.

— Госпожо Хокинс…

— Наричай ме Еси — каза старицата на Куин.

— Еси, имала ли си друг път подобно преживяване?

— Да. Не казах нито на теб — продължи тя, след като Кал изруга, — нито на когото и да било. Случи се през онова лято, когато беше десетгодишен. Онова първо лято. Виждах ужасяващи неща пред къщата, невъобразими. Същият черен силует, понякога беше човек, понякога — куче. Или грозна комбинация от двете. Дядо ти не го виждаше или отказваше да го види. Винаги съм смятала, че просто не желаеше. През онази седмица станаха ужасни неща. — Затвори очи за миг и отпи успокояваща глътка чай. — Съседи, приятели… Нещата, които си причиняваха сами и едни на други. След втората нощ ти дойде до вратата ми. Помниш ли, Кал?