Кал не можа да намери основателна причина да излезе от центъра преди седем. Дори тогава се почувства виновен, че оставя баща си да работи през останалата част от вечерта. Беше се обадил на Куин късно следобед, за да й каже, че ще намине, щом може. И нехайната й реакция бе да го помоли да донесе нещо за вечеря.

„Ще трябва да се примири с пица“, каза си той, докато носеше кутиите по стъпалата. Не бе имал нито време, нито желание да се съобразява с новия й начин на живот.

Когато почука, вятърът засвири в тила му и го накара неспокойно да се огледа. „Нещо се задава“, помисли си Кал. „Нещо във въздуха.“

Отвори Фокс.

— Слава богу, пица и носител на тестостерон. Омръзна ми да бъда малцинство тук, приятелю.

— Къде е естрогенът?

— Горе. Заровили са се в книги и тетрадки. Лейла съставя схеми. Направих грешката да им кажа, че имам бяла дъска в офиса си. Накараха ме да я домъкна тук и да я кача на горния етаж. — В мига, в който Кал остави пицата на плота в кухнята, Фокс повдигна капака и си взе парче. — Говорят за индексни карти. Цветни индексни карти. Никога вече не ме оставяй сам с тях.

Кал изсумтя, отвори хладилника и видя, че както се бе надявал, Фокс е заредил с бира.

— Навярно досега не сме били достатъчно организирани и затова сме пропуснали някоя подробност. Може би…

Замълча, защото Куин се втурна в кухнята.

— Здравей! Пица! Оох! Е, ще я изразходвам с умствен труд и тренировка във фитнес клуба утре сутринта. — Тя извади чинии и подаде една на Фокс, който вече бе преполовил първото си парче. После закачливо се усмихна на Кал. — Имаш ли още нещо за мен?

Той се наведе и долепи устни до нейните.

— Разбира се.

— По съвпадение — точно това, което исках. Е, какво ще кажеш за още малко?

Сграбчи ризата му и го притегли надолу за нова, по-дълбока целувка.

— Ако искате, ще изляза. Мога ли да взема пицата?

— Всъщност… — започна Кал.

— Не, не. — Куин го побутна назад. — Просто си казваме „добър вечер“ — обърна се тя към Фокс. — Да хапнем в трапезарията като цивилизовани хора. Лейла идва.

— Защо не мога и аз да кажа „добър вечер“? — промърмори той зад гърба й, докато се отдалечаваше с чиниите.

— Защото ще те нокаутирам — отвърна Кал.

— Да бе! — Развеселен, Фокс грабна кутиите с пици и тръгна след Куин. — Питиетата остават за теб, братле.

Малко след като седнаха и чиниите, салфетките и парчетата пица бяха разпределени, Лейла влезе с голяма купа и няколко по-малки.

— Приготвих това по-рано. Не знаех какво ще донесеш — каза тя на Кал.

— Направила си салата? — попита Куин.

— Специалитетът ми. Кълцане, рязане, бъркане. Никаква топлинна обработка.

— Е, тогава просто трябва да бъда добро момиче. — Куин се отказа от мечтаните две парчета пица и се задоволи с едно и порция от салатата на Лейла. — Постигнахме напредък — започна тя, набождайки първата хапка.

— Да, попитай дамите как се правят лоени свещи или малиново сладко — предложи Фокс. — Такива неща изровиха.

— Е, част от информацията в книгите, които преглеждаме, може да е безполезна за сегашното положение. — Куин повдигна вежди срещу Фокс. — Но някой ден, когато настъпи срив в електроснабдяването, ще помогне, ако се наложи да се леят лоени свещи. Под „напредък“ имах предвид многото интересна информация в дневниците на Ан.

— Чели сме ги — изтъкна Кал. — Много пъти.

— Вие не сте жени. — Тя повдигна пръст. — Да, Еси е жена. Но потомка на първите заселници, част от този град и историята му. И колкото и да се старае да бъде обективна, вероятно някои нюанси й убягват. Първи въпрос, къде са другите дневници?

— Няма други.

— Не съм съгласна. Не са намерени други. Еси каза, че е получила тези от баща си, защото обичала книгите. Обадих й се за всеки случай, но той никога не е споменавал да има още.

— Ако имаше — настоя Кал, — щеше да й ги даде.

— Ако са достигнали до него. От седемнадесети до двадесети век е изминало доста време — изтъкна Куин. — Много неща са се загубили или са били изхвърлени. Сред архивите и устно предаваната история на твоя род, Ан Хокинс е прекарала по-голямата част от живота си на мястото, където сега е общината, а по-рано е била библиотеката. Книги, библиотека. Интересно.

— Библиотека, която баба е познавала като петте си пръста — отвърна Кал. — Не е възможно там да е имало книга, за която да не знае. Особено пък нещо подобно. — Той поклати глава. — Би направила всичко възможно да се добере до него.

— Освен ако никога не го е видяла. Или е било скрито, или може би просто не е било писано да го намери. Не е било писано да бъде открито тогава и от нея.

— Спорно е — отбеляза Фокс.

— Но нещо, което трябва да проучим. Впрочем Ан не е отбелязала дати на дневниците, така че ние с Лейла ще ги установим, доколкото е възможно, по това, което пише за синовете си. В дневника, който смятаме за най-ранен, момчетата са на две-три години. В следващия са на пет, после много подробно разказва за петия им рожден ден, и са на около седем в края на този дневник. В третия, изглежда, вече са млади мъже. Предполагаме, около шестнадесетгодишни.

— Доста години промеждутък — каза Лейла.

— Може би през тях не се е случило нищо, за което да си струва да пише.

— Може би — каза Куин на Кал. — Но се обзалагам, че е писала, дори за неща като приготвяне на боровинково сладко и пакостите на тримата си сина. По-важното сега е, поне според мен, къде е дневникът или дневниците й за времето, прекарано с Дент, раждането на синовете и първите две години от живота им. Защото не можете да отречете, че са били интересни времена.

— Но тя пише за него — тихо каза Лейла. — За Джайлс Дент. Безброй пъти го споменава в дневниците, които имаме. Пише за чувствата си към него и сънищата си за него.

— И винаги в сегашно време — добави Куин. — Трудно е да загубиш човек, когото обичаш.

Фокс завъртя бутилката бира в ръката си.

— Да, но не престава да пише като за жив човек. — Куин погледна Кал. — „Не е смърт“. Говорихме за това как Дент е продължил да съществува заедно с онова създание. Да го възпира, потиска или каквато дума предпочитате. Очевидно не е успял да го убие или унищожи, но и то него. Намерил е начин да му противодейства и да продължи да живее под някаква форма. Може би с тази единствена цел. Тя го е знаела. Ан е знаела какво е сторил, а обзалагам се, и как.

— Не вземаш предвид любовта и мъката — изтъкна Кал.

— Не ги омаловажавам, но когато чета дневниците, оставам с впечатлението, че е била жена със силна воля. И мъжът, към когото е изпитвала безгранична любов — също толкова силен духом. Опълчила се е срещу нормите заради него, рискувала е да я отхвърлят и отритнат. Споделяла е леглото му, а убедена съм — и задълженията му. Онова, което е планирал, опитвал и се е чувствал длъжен да направи, го е споделял с нея. Били са едно цяло. Нали ти почувства това, нали и двамата го почувствахме, когато стояхме до камъка?

— Да. — Кал не можеше да го отрече. — Почувствах го.

— Изводът е, че Ан е знаела, дори и да е разказвала на синовете си, когато са станали достатъчно големи, че част от историята на рода Хокинс може да бъде загубена или изопачена. Случва се. Мисля, че би я оставила и в писмен вид. И би я скрила някъде, където вярва, че ще остане в безопасност и ще оцелее, докато потрябва на някого.

— Ние имаме нужда от нея от двадесет и една години.

— Кал, говориш така от отговорност, а не разсъждаваш логически. Поне не следваш нишката на логиката във вярната насока. Тя ти е казала, че времето е дошло. Нищо, което си имал или си можел да сториш, не би успяло да го спре преди това време.

— Ние го събудихме — каза Фокс. — Нищо нямаше де бъде нужно, ако не го бяхме сторили.

— Не мисля, че е така. — Лейла леко се приближи към него. — Може би ако намерим останалите дневници, ще разберем. Но забелязахме и друго.

— Лейла го улови моментално — намеси се Куин.

— Защото първа се натъкнах. Както и да е, касае се за имената. На синовете на Ан. Кейлъб, Флетчър и Гидиън.

— Доста разпространени по онова време. — Кал сви рамене и побутна чинията си встрани. — Името Кейлъб е най-често срещано в рода Хокинс, повече от другите две, но имам братовчед на име Флетч и чичо Гидиън.

— Не, инициалите — нетърпеливо каза Куин. — Казах ти, че не са обърнали внимание — обърна се тя към Лейла. — К., Ф. и Г. — Кейлъб, Фокс, Гейдж.

— Случайност — реши Фокс. — Особено като имаш предвид, че ме кръстили Фокс10, защото когато започнали родилните болки на майка ми, видяла няколко рижи лисици да тичат през полето към гората. Сестра ми е Сейдж11. Мама доловила мирис на градински чай от билковата си градина мигове след раждането й. Така са били избрани имената и на четирима ни.

— Кръстен си на истинска лисица? Като… онези, за които се ходи на лов с кучета? — полюбопитства Лейла.

— Е, не конкретно животно. По-скоро… Трябва да се запознаеш с майка ми.

— Независимо как Фокс е получил интересното си име, не мисля, че съвпаденията са случайни. — Куин се вгледа в лицето на Кал и забеляза, че е замислен. — Мисля, че на тази маса седи не само един потомък на рода Хокинс.

— Куин, родът на баща ми е дошъл от Ирландия преди четири поколения — осведоми я Фокс. — Не са живели тук по времето на Ан Хокинс, а са орали нивите в Кери.

— А на майка ти? — попита Лейла.

— По-разнообразна смесица е. Английска и ирландска кръв. Мисля, че и малко френска. Никой не си е правил труда да съставя родословно дърво, но не съм чувал да сме имали роднина на име Хокинс.

— Може би не е зле да надникнеш по-дълбоко. А Гейдж? — попита Куин.

— Нямам представа. — Кал вече сериозно размишляваше. — Не ми се вярва и той да знае нещо. Мога да попитам баща му Бил. Ако е истина и всички сме преки наследници, това може да обясни едно от нещата, които никога не съм разбирал.

— Защо точно вие — тихо каза Куин. — Вие тримата, смесването на кръвта ви и отварянето на вратата.



— Винаги съм смятал, че причината е в мен.

В тихата къща, в непрогледния мрак, Кал лежеше в леглото на Куин, сгушен на топло до нея.

— Само в теб?

— Може би те са помогнали за отприщването му, но да, главно в мен. Защото беше моята кръв… не само в онази нощ… а кръвта на моите предци. Аз бях момчето от рода Хокинс. Те не бяха свързани по същия начин, както аз. Поколения назад. Но ако това е истина… все още не зная как да го приема.

— Дай си миг почивка. — Тя погали гърдите му. — За жалост, не можеш.

— Защо той… Дент… го допусна? Щом е намерил начин да го възпира, защо позволи да се стигне дотук?

— Още един въпрос. — Куин се надигна, докато се озова очи в очи с него. — Ще разберем, Кал. Трябва, вярвам в това.

— И аз съм на път да повярвам, благодарение на теб. — Кал докосна бузата й. — Куин, тази нощ не мога да остана. Лъмп може да е мързеливец, но разчита на мен.

— А да се забавиш още час?

— Да — усмихна се той, когато Куин се надвеси над него. — Мисля, че ще издържи още един час.

По-късно, докато вървеше към колата си, въздухът затрепери и дърветата затракаха с голите си клони. Кал огледа улицата за някакъв знак, нещо, от което да се пази. Но на пустото платно нямаше нищо.

„Нещо витае във въздуха“, отново си каза той и потегли към дома.



Минаваше полунощ, когато дълго потисканата нужда от цигара се прокрадна в съзнанието на Гейдж. Беше ги отказал преди две години, три месеца и една седмица — факт, който понякога все още го изнервяше.

Включи радиото, за да отклони мислите си от това, но изкушението ставаше все по-неустоимо. Можеше да се пребори с него, както много пъти бе успявал. Иначе би трябвало да повярва в старата изтъркана поговорка „Какъвто бащата, такъв и синът“.