Той определено не приличаше на баща си.

Пиеше, ако желаеше, но никога не се напиваше. Поне от седемнадесетгодишен, когато веднъж го бе направил съвсем съзнателно. Не обвиняваше другите за своите недостатъци и не стоварваше юмруци върху по-малко беззащитно същество, за да се чувства голям и силен.

Дори не обвиняваше своя старец, не твърде често. Човек играе с картите, които са му раздадени, поне така смяташе той. Или се отказва и си тръгва с празни джобове.

Въпрос на жребий.

Затова бе напълно подготвен да прогони това внезапно и изненадващо силно желание за цигара. Но щом осъзна, че се намира на броени километри от Хокинс Холоу, където бе много вероятно да го очаква грозна и мъчителна смърт, предупрежденията на лекаря му се сториха жалки, а самоналожените му ограничения — напълно безсмислени.

Щом видя табелата за Шийте, си каза: „Какво пък… по дяволите“. Не искаше да живее вечно. Сви към денонощния магазин и си взе кафе и кутия „Марлборо“.

Закрачи обратно към колата, която си бе купил тази вечер във Вашингтон, след като бе кацнал със самолета, преди да изплати малък дълг. Вятърът развяваше косите му, тъмни като нощта и малко по-дълги от обикновено. И малко занемарени, защото нямаше доверие на бръснарите в Прага.

Брадата му бе набола, не си бе направил труда да я обръсне. Това правеше вида му още по-мрачен и опасен и събуди у младата продавачка, която маркира кафето и цигарите, похотливи помисли.

Бе висок над метър и осемдесет и хилавото му момчешко тяло бе заякнало. Заради професията си прекарваше повечето време седнал, но поддържаше тонуса на мускулите и атлетичното си телосложение с редовни, често изтощителни тренировки.

Не предизвикваше сбивания, но рядко се оттегляше без бой. Обичаше да печели. Тялото, лицето и умът му бяха инструментите на занаята му. Както и очите, гласът и контролът, на който рядко изпускаше юздите.

Беше комарджия, а един умен комарджия се грижеше всичките му инструменти да са добре поддържани.

Когато се върна на шосето, Гейдж пришпори ферарито. Навярно бе глупаво да хвърли толкова голяма част от печалбата си за кола, но, господи, тя летеше. И, по дяволите, преди години бе напуснал Холоу като голтак. Страхотно бе да се завърне в родния си град със стил.

Странно, след като бе купил проклетите цигари, желанието да запали отмина. Не искаше дори кафе, скоростта го държеше бодър достатъчно.

Профуча последните километри от магистралата и рязко сви по отклонението, което щеше да го отведе в Холоу. Тъмният селски път бе пуст — нищо чудно по това време на нощта. Различаваше сенки и силуети — на къщи, хълмове, ниви и дървета. Усети свиване в стомаха при мисълта, че се завръща тук, вместо да стои далеч, и все пак зовът на дома бе силен.

Посегна към кафето, по-скоро по навик, отколкото от нужда. Изведнъж сграбчи волана и удари спирачките, когато светлини на фарове пресякоха пътя точно пред него. Натисна клаксона и видя другата кола да отбива.

„Мамка му!“, мислено изруга той. „Току-що купих тази таратайка.“

Затаил дъх във ферарито, спряло напряко по средата на пътя, Гейдж си помисли, че по истинско чудо няма сблъсък. На сантиметри, осъзна той. По-малко от сантиметри.

Днес адски му вървеше.

Обърна, спря на банкета и слезе да нагледа другия шофьор, който навярно бе мъртвопиян.

Не беше. По-скоро изглеждаше обезумяла от ярост.

— Откъде изскочихте, по дяволите? — попита тя. Затръшна вратата на колата си, спряла под наклон в плитката канавка край шосето, и светкавично се завъртя.

Гейдж видя буйни цигански къдрици около лице, пребледняло от ужас.

„Красиво лице“, реши той в едно кътче на съзнанието си. Огромни очи, които изглеждаха черни на фона на бялата кожа, заострен нос, издължени устни, секси плътни, може би благодарение на колагенови инжекции.

Не трепереше и той не долови капка страх сред яростта й, докато стоеше на тъмното шосе срещу напълно непознат мъж.

— Госпожице — заговори Гейдж със спокойствие, което смяташе за възхитително, — вие откъде изскочихте?

— От онова затънтено шосе, което изглежда като всички други затънтени шосета в околността. Огледах се и в двете посоки, по дяволите, а вие се появихте изневиделица. Как… Няма значение. Важното е, че сме живи.

— Да.

С ръце на кръста, тя се обърна и огледа колата си.

— Мога да изляза оттук, нали?

— Да, но остава проблемът със спуканата гума.

— Каква спукана… О, господи! Ще трябва да я смените. — Жената гневно срита спуканата задна гума. — Това е най-малкото, което можете да направите.

Всъщност не беше така. Можеше просто да се върне в своята кола и да й помаха за довиждане. Но гневът й му допадна, предпочиташе го пред треперене от страх.

— Отворете багажника. Трябва ми резервната и крикът. — Когато тя повдигна капака, Гейдж извади куфара й, погледна резервната гума и поклати глава. — Нямате късмет. За нищо не става.

— Не може да бъде. Какво говорите, за бога? — Побутна го и сама надникна на бледата светлина на задните стопове. — Ще я пребия. Сестра ми… — Рязко се обърна и измина няколко крачки по банкета, после обратно. — Дадох й колата назаем за две седмици. Типично в неин стил. Скапва гумата, а не я оставя на ремонт и дори не си прави труда да спомене. Не. — Отмести косите от лицето си. — Няма да се обаждам на пътна помощ по никое време и да чакам на това забравено от бога място. Просто се налага да ме откарате.

— Така ли?

— Вината е ваша. Поне част от нея.

— Коя част?

— Не зная, а и съм твърде уморена, твърде бясна и загубена сред този пущинак, за да ме интересува. Трябва ми транспорт.

— На вашите услуги. Докъде?

— Хокинс Холоу.

Гейдж се усмихна и в това имаше нещо мрачно.

— Удобно. Точно там отивам. — Посочи към колата си и добави: — Гейдж Търнър.

Тя посочи към куфара си с кралски жест.

— Сибил Кински. — Повдигна вежди, когато успя да види колата му. — Хубаво возило имате, господин Търнър.

— Да, върши работа.

Четиринадесета глава

Кал не се изненада особено да види пикапа на Фокс на алеята си, дори в този час. Нито пък когато влезе и намери приятеля си сънено да примигва на дивана пред телевизора, докато Лъмп похъркваше изтегнат до него.

На масичката имаше кутия кока-кола, остатъци от чипс барбекю и кутия кучешки бисквити. Следи от скромно приятелско парти.

— Какво правиш тук? — провлачено попита Фокс.

— Тук живея.

— Да не те е изритала?

— Не, никой не ме е изритал. Прибирам се у дома. — Кал посегна към пакета чипс и успя да изрови шепа трохи. — Колко си му дал от тези?

— Няколко. Може би пет. Защо си толкова нервен?

Кал взе кутията кока-кола и изпи последните топли разгазирани глътки.

— Имам някакво чувство, някакво… Ти усещаш ли нещо тази нощ?

— През последните седмици почти непрекъснато имам натрапчиви чувства. — Фокс потърка лице и зарови пръсти в косите си. — Но да, усетих нещо малко преди да пристигнеш. Може би в просъница, бях полузаспал. Вятърът засвири някак странно.

— Да. — Кал застана до прозореца и се загледа навън. — Чувал ли си се скоро с родителите си?

— Днес разговарях с баща си. Всичко е наред. Защо?

— Ако и тримата сме преки потомци, значи един от родителите ти е в опасност — изтъкна Кал.

— Сам го проумях.

— Досега никой от семействата ни не е пострадал при Седемте, което винаги е било утеха за нас. До такава степен, че може би затова не сме се питали защо.

— Намерихме обяснение, поне отчасти. Защото живеят извън града. Освен Бил Търнър, но кой може да знае какво е ставало с него, по дяволите?

— Моите и твоите родители са идвали в центъра при Седемте. Не забравяй, че последния път имаше инцидент и у Пофенбергер.

— Да, да, помня. — Фокс потърка очи. — Това, че къщата му е на осем километра от града, не му попречи да удуши жена си, която го нападнала с кухненски нож.

— Вече знаем, че баба е усещала разни неща, виждала ги е още в онова първо лято, както и снощи. Защо ли?

— Може би то избира и набелязва, Кал. — Фокс стана и сложи нова цепеница в камината. — Винаги е имало хора, които не са останали незасегнати, а при другите степента е била различна.

— Куин и Лейла са първите външни хора. Решихме, че има някаква връзка, и ако тази връзка е просто далечно кръвно родство, какво от това?

Фокс отново седна, облегна се назад и погали главата на Лъмп, който потреперваше в съня си.

— Добра версия. Не се побърквай, ако разбереш, че жената, с която се въргаляш в леглото, е твоя сто и първа братовчедка.

— Ха! — Струваше си да помисли върху това. — Ако и те са наследници, следващият извод е, че с тях сме по-силни или по-уязвими. Защото очевидно този път ще бъде последен. Ще бъде всичко или нищо, така че… Някой идва.

Фокс стана и се засуети.

— Едва ли Голямото зло ще пристигне с кола до къщата ти, и то с… — Надникна по-отблизо, когато движението задейства прожекторите навън. — Мили боже, ферари ли е?

После се обърна към Кал с широка усмивка.

— Гейдж — казаха двамата в един глас.

Излязоха на терасата по ризи и оставиха вратата отворена. Гейдж слезе от колата и нехайно огледа и двамата, докато заобикаляше да извади сака си от багажника. Преметна дръжката през рамо и се заизкачва по стъпалата.

— Хей, момченца, купон ли е имало тук?

— Стриптийзьорките току-що си тръгнаха — отвърна Фокс. — Жалко, че ги изпусна. — После се втурна напред и сграбчи Гейдж в мечешка прегръдка. — Радвам се да те видя, приятелю. Кога ще мога да покарам колата ти?

— Бих казал, никога. О, Кал!

— Доста се забави.

Облекчението, обичта и искрената радост го тласнаха към приятеля му, за да го прегърне.

— Имах работа тук-там. Искам да пийна нещо. Имам нужда от подслон.

— Влизай.

В кухнята Кал наля уиски. И тримата разбираха, че това е тост за посрещане и, много вероятно, питие преди битка.

— Е — започна Кал, — явно си ги разбил с кент флош.

— О, да.

— Колко прибра?

Гейдж разклати чашата си.

— Като приспадна разходите и новата ми играчка отвън, около петдесет бона.

— Добра работа, ако те бива в нея — отбеляза Фокс.

— А мен доста ме бива.

— Изглеждаш малко уморен, братле.

Гейдж сви рамене срещу Кал.

— Не съм мигнал два дни. Затова едва не изгорях в жестока катастрофа на шосето.

— Новата играчка създава проблеми? — попита Фокс.

— О, моля те! — Гейдж се усмихна самодоволно. — Някаква женска фурия от много секси порода изскочи пред мен. Нито една кола на пътя и изведнъж тя изникна някъде със старата си „Карман Гия“… добро возило впрочем, а после скочи до колата и ми се нахвърли, сякаш съм виновен.

— Жените — отбеляза Фокс — са неизчерпаем източник на какво ли не.

— Особено някои. И така, онази спря под наклон в канавката — продължи Гейдж, ръкомахайки със свободната си ръка. — Нищо страшно, но спука гума. Пак нищо страшно, но резервната се оказа подметка. Случайно пътувала за Холоу, та успях да натоваря двутонния й куфар в моята кола. После изрецитира адреса и ме пита, сякаш съм пътен справочник, след колко време ще пристигнем там.

Бавно отпи глътка уиски.

— За неин късмет съм отраснал тук и й казах, че ще стигнем след пет минути. Извади телефона си и звънна на някого, когото нарече с инициала Кю, като таен агент. Събуди тази Кю, която ми се стори хубавица, когато впоследствие отвори вратата, и й каза, че ще пристигне след пет минути. После…