— Да се махаме оттук.

Докато държеше ръката й и вървяха обратно към вратата, Мат влезе.

Беше млад, навярно студент, работещ почасово като инструктор и понякога като личен треньор. Устните му дяволито трепнаха, щом ги видя да излизат заедно от дамската съблекалня. После прочисти гърлото си.

— Здравейте. Извинявайте, че закъснях. Ужасна работа. Първо будилникът ми не звънна, зная как звучи това. После колата ми отказа да запали. Една от онези сутрини, в които всичко върви наопаки.

— Да — съгласи се Куин, остави гирата и взе водата си. — Така е. Приключих за днес. — Даде му ключа от шкафчето. — Чао.

— Доскоро.

Куин изчака, докато излязоха от залата.

— Той помисли, че сме…

— Да, да.

— Правил ли си го някога в съблекалня?

— Днес за първи път стъпих в дамска съблекалня, така че отговорът е „не“.

— И аз. Кал, ще наминеш ли да пийнеш кафе… господи, тази сутрин ще приготвям закуска… и да поговорим?

— Ще отделя време.



Докато разбъркваше яйцата му разказа какво бе преживяла.

— Обезумях от уплаха — завърши тя, когато тръгна с кафето към малката трапезария.

— Не, явно не си. — Кал сложи чиниите с бъркани яйца и препечен пълнозърнест хляб на масата. — Намерила си вратата. В непрогледния мрак и въпреки всичко, което е ставало, си запазила самообладание и си я намерила.

— Благодаря. — Тя седна. Вече не трепереше, но все още усещаше слабост в коленете. — Благодаря ти, че го казваш.

— Истина е.

— Ти стоеше отвън, когато отворих вратата, и това беше един от най-хубавите мигове в живота ми. Как разбра, че трябва да дойдеш там?

— Пристигнах в града рано, защото исках да се отбия тук, да видя как сте. Да поговоря с теб. Гейдж…

— Зная за него. Първо ми разкажи останалото.

— Добре. Свих от главната насам и видях Ан Хокинс. Стоеше пред онази врата. Чух те да викаш.

— От пикапа, на улицата? Отдалеч, през каменните стени си ме чул?

— Да. — Не беше един от най-приятните мигове в живота му. — Когато изскочих и побягнах към вратата, чух тътен и търкаляне. Бог знае какво още звучеше отвътре. Не можах да отворя проклетата врата.

Едва сега тя долови вълнението в гласа му и страха, който не бе издал преди, в залата. Стана и за утеха и на двамата пропълзя в скута му.

Все още седеше там, сгушена в прегръдката му, когато в стаята влезе Сибил.

— Здравейте. Не ставай. — Тя се настани на стола на Куин. — Някой ще яде ли това? — Загледана в тях, Сибил набоде хапка от яйцата. — Ти трябва да си Кал.

— Сибил Кински, Кейлъб Хокинс. Преживяхме ужасна сутрин.

Лейла влезе с чаша кафе и сънени очи, които се премрежиха от тревога, когато видя Куин.

— Какво се е случило?

— Седнете и ще разкажем и на двете ви.

— Трябва да видя мястото — настоя Сибил още щом разказът свърши. — И залата в боулинг клуба, всяко място, където е имало инцидент.

— Най-добре обиколи целия град — сухо отбеляза Куин.

— Трябва да видя и онази местност с камъка възможно най-скоро.

— Вечно командва — каза Куин на Кал.

— Бих казал същото за теб, но мисля, че тя те надминава. Можеш да дойдеш в боулинг центъра, когато пожелаеш. Куин ще те заведе във фитнес залата, но ако аз не мога, ще се погрижа Фокс или Гейдж да ви придружи. Най-добре и двамата. Що се отнася до Свещения камък, снощи разговарях с Фокс и Гейдж за това. Съгласихме се, че следващия път ще отидем всички. И шестимата. Днес не мога, Фокс — също. Най-добре в неделя.

— Той ли е главният организатор? — обърна се Сибил към Куин.

— Да. — Тя притисна устни към бузата на Кал. — Яйцата, които ти приготвих, изстинаха.

— Предпочитам целувка. Време е да тръгвам.

— Все още има много неща за обсъждане. Слушай, не е зле тримата да дойдете на вечеря.

— Някой ще готви ли? — попита Кал.

— Сиб.

— Хей! — извика Сибила.

— Ти изяде закуската ми. Освен това наистина можеш да готвиш. Само един въпрос. — Куин слезе от скута на Кал. — Фокс би ли назначил Лейла на работа?

— Какво? Кого? Защо? — запелтечи Лейла.

— Защото имаш нужда от работа — напомни й Куин. — А той има нужда от офис мениджър.

— Не разбирам нищо, не можеш просто да…

— Била си управител на бутик — напомни й Куин, — познаваш половината от работата. Организиране. Това е стихията ви, госпожице „Цветни индексни карти и схеми“, така че очевидно можеш да водиш документация, да съставяш графици и каквото е нужно. Всичко останало ще научиш в движение. Ще попиташ Фокс, нали, Кал?

— Разбира се. Няма проблем.

— Аз съм командвала — промърмори Сибил, докато допиваше кафето на Куин.

— Бих го нарекла творческо мислене и инициативност. Сега напълни отново тази чаша, докато аз изпращам своя герой спасител до вратата с голяма, звучна целувка.

Сибил се усмихна, когато Куин задърпа Кал през прага.

— Влюбена е.

— Наистина ли?

Сибил се обърна с усмивка към Лейла.

— Сега няма да я разкъсаш заради опита да ти натрапи тази работа.

— Няма да й се размине. Мислиш ли, че е влюбена в Кал… любов с главно „Л“?

— С пет главни букви и удебелен шрифт. — Сибил взе чашата и стана. — Кю обича да насочва хората — каза тя, — но винаги се старае да ги насочи към нещо полезно или поне интересно. Не би ти натрапила работа, с която мисли, че няма да се справиш. — Въздъхна дълбоко, вървейки обратно към кухнята. — Какво да сготвя за вечеря, по дяволите?

Петнадесета глава

Трудно бе за Кал да се види с Бил Търнър и да не спомене, че Гейдж е пристигнал в града. Но познаваше приятеля си. Когато и ако Гейдж поискаше баща му да узнае, сам щеше да му каже. Затова направи всичко възможно да избегне Бил, като се затвори в офиса си.

Зае се с ордери, сметки, резервации, свърза се със собственика на игралните автомати, за да обсъдят смяна на едната игра с нещо по-забавно.

Когато погледна часовника, реши, че ако Гейдж все още спи, е крайно време да го събуди. Вдигна телефона.

„Не е бил буден, досети се Кал, когато долови раздразнението в гласа му, и не е пил кафе.“ Не обръщайки внимание на това, Кал се впусна да му разказва за случилото се сутринта, осведоми го за плановете за вечеря и затвори.

После завъртя очи и позвъни на Фокс, за да повтори същата информация и да му каже, че Лейла се нуждае от работа, така че би трябвало той да я назначи на мястото на госпожа Хоубейкър.

— А? — хлъцна Фокс.

— Трябва да затварям — отвърна Кал и затвори.

„Готово, изпълних дълга си“, помисли си той. Доволен, включи компютъра и зареди информацията за автоматични системи за отчитане на резултати, каквато придумваше баща си да инсталират.

Крайно време бе центърът да обнови оборудването си. Навярно бе глупаво да се мисли за подобна инвестиция, когато след няколко месеца всичко можеше да отиде по дяволите. Но ако наистина всичко отидеше по дяволите, и имаше какво да загубят от нея.

Баща му щеше да каже, че някои от старите играчи ще недоволстват, но Кал не мислеше така. Ако искаха да продължат да записват резултатите си на ръка, центърът щеше да им осигурява листове и маркери. Но ако някой им покажеше как се борави със системата и получеха по няколко безплатни игри, докато свикнат с нея, щяха да я приемат.

Можеха да я вкарат в употреба и да я поддържат, подготвен бе за тази част от спора. Имаха Бил, който можеше да поправя почти всичко.

Едно бе да цениш и съхраняваш традициите, друго — да си старомоден.

Не, не, това не бе тактиката, която трябваше да приложи пред баща си. Той обичаше старомодните неща. По-добре бе да използва цифри. Боулингът носеше повече от половината им приходи, близо шестдесет процента, така че…

Почукване прекъсна мисълта му и потръпна вътрешно, когато предположи, че е Бил Търнър. Но през вратата надникна майка му.

— Нали не си твърде зает за мен?

— Никога. Дошла си да поиграеш боулинг преди сутрешната лига?

— Не, разбира се. — Франи обичаше съпруга си, но често казваше, че не се е врекла във вечна вярност на боулинга. Влезе, седна до Кал и наклони глава, за да погледне в монитора му. Устните й трепнаха. — Дано имаш късмет с това.

— Не казвай нищо на татко, чуваш ли?

— Устата ми е заключена.

— С кого ще обядваш?

— Откъде знаеш, че ще обядвам с някого?

Кал посочи към елегантното й вталено сако, идеално изгладения панталон и ботушите с висок ток.

— Не си се издокарала така, за да отскочиш до пазара.

— Много си умен. Трябва да свърша това-онова, после имам среща с приятелка за обяд. Джоан Бари.

„Майката на Фокс“, помисли си Кал и само кимна.

— И друг път сме обядвали заедно, но вчера ми се обади с изрично настояване да се видим днес. Притеснена е. Аз също. Затова наминах да те попитам дали има нещо, което трябва да зная, нещо, което искаш да ми кажеш, преди да се срещна с нея.

— Нещата са под контрол, доколкото мога да ги овладея, мамо. Все още нямам отговори. Само нови въпроси, но мисля, че и това е напредък. Всъщност има един, който ще те помоля да зададеш на майката на Фокс вместо мен.

— Добре.

— Помоли я да провери дали в рода й е имало някой Хокинс.

— Мислиш, че е възможно да сме роднини? Това би ли помогнало с нещо?

— Няма да е излишно да узнаем.

— Тогава ще я попитам. А сега ти ми отговори на един въпрос. Добре ли си? „Да“ или „не“ е достатъчно.

— Да.

— Е, чудесно. — Франи стана. — Имам един куп задачи, преди да се видя с Джо. — Тя тръгна към вратата, съвсем тихо изруга под носа си и се обърна. — Опитах се да сдържа любопитството си, но този път нямам воля. Колко са сериозни нещата между теб и Куин Блек?

— Моля?

— Кейлъб Джеймс Хокинс, не се прави на ударен.

Кал щеше да се засмее, но условната му реакция при този тон бе само да свие рамене.

— Не знам точния отговор. И не съм сигурен дали е разумно да стават сериозни, когато положението е толкова напечено. Когато толкова много е заложено на карта.

— Какъв по-подходящ момент да намеря? — отвърна Франи. — Моят винаги трезвомислещ Кал. — Сложи ръка на дръжката на вратата и му се усмихна. — А, относно тези модерни системи за отчитане на резултати… Напомни на баща си колко трудно му беше да убеди своя баща за прожекционните табла преди около тридесет и пет години.

— Ще го имам предвид.

Когато остана сам, Кал разпечата информацията за автоматичните системи, инсталирането и поддръжката им и изключи компютъра, за да слезе и нагледа касата, бара и пистите при игрите от сутрешната лига.

Ароматите от бара му напомниха, че е пропуснал закуската, и той грабна топла хрупкава питка и кока-кола, преди да се отправи обратно към офиса си.

Въоръжен така, реши, че всичко върви гладко и може да си позволи кратка предобедна почивка. Искаше да се порови малко по-дълбоко за Ан Хокинс.

Беше му се явила два пъти за три дни. И двата пъти, спомни си Кал, появата й бе предупреждение. Беше я виждал и по-рано, но само насън. Искаше я в сънищата си, призна той, или пък Джайлс Дент я искаше, действайки чрез него.

Тези случки бяха различни, както и чувствата му.

Все пак не това бе важното, не това бе смисълът, напомни си той, докато дъвчеше първата хапка от закуската.