— Онова, което казах преди, беше самата истина. Липсваше ми.

— Мисля, че ще мога да те вместя в натоварения си график.

— Тази вечер съм на работа. Можеш да наминеш. Ще ти дам още един урок по боулинг.

— Добре.

— Куин, трябва да поговорим, всичките. За много неща. Възможно най-скоро.

— Да, трябва. И още нещо, преди да тръгнеш. Фокс ще предложи ли работа на Лейла?

— Споменах му. — Кал изруга под носа си, щом видя изражението й. — Ще го попитам отново.

— Благодаря.

Когато остана сама, Куин взе чашата си и замислено отпи от поизстиналия шоколад. „Мъжете, помисли си тя, са толкова интересни създания.“

Сибил влезе.

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.

— Никакъв проблем. — Сибил отвори шкафа и избра малка кутия жасминов чай от запасите си. — Ще споделиш ли, или да си гледам работата?

— Ще споделя. Беше се паникьосал, защото му казах, че го обичам.

— Ядосан или изплашен?

— Мисля, че по малко от двете. По-скоро разтревожен, защото всички си имаме работа със страховити неща, а това е още един повод за страх.

— Най-големият, като се замисли човек. — Сибил наля вода в чайника. — Ти как се справяш?

— Чувствам се… страхотно. Заредена с енергия, сякаш летя, а около мен проблясва златен прашец. Знаеш ли, с Дърк всичко беше… — Куин прокара права линия с ръка във въздуха. — А сега… — Тя повдигна ръката си нагоре, после я спусна надолу и отново нагоре. — Но докато ме убеждаваше, че това е лудост, той се впусна да твърди, че никога не би могъл да си позволи, поне така си въобразява, да мисли за любов, брак и семейство.

— Охо!

Куин повдигна чашата си и продължи:

— Препускаше твърде бързо, за да забележи как потръпнах при думата „брак“. Тъкмо успях да се измъкна от това блато и ето го отново под краката ми.

— Нормално е да те побиват тръпки. — Сибил отмери доза чай. — Но не те виждам да бягаш.

— Защото ме познаваш. Харесва ми да бъда тук, където съм. Харесва ми идеята да измина този път с Кал, докъдето стигнем. Здравата е загазил — промърмори тя и отново отпи.

— Ти също, Кю. Но неприятностите винаги са ти подхождали.

— Повече от нов бутиков тоалет. — Куин вдигна телефона в кухнята при първото позвъняване. — Ало. Здравей, Еси. О! Така ли? Не, чудесно. Идеално. Толкова съм ти благодарна. Разбира се. Отново благодаря. Чао. — Затвори с широка усмивка. — Еси Хокинс ни е уредила достъп до помещенията в общината. Днес няма много работа на главния етаж. Можем да влезем и да се поровим на воля.

— Ще бъде забавно, нали? — сухо каза Сибил, докато наливаше гореща вода за чая си.



Въоръжена с ключ, Сибил отвори главната врата на старата библиотека.

— Тук сме, поне привидно, за проучване. Една от най-старите сгради в града, домът на семейство Хокинс. Но… — Включи осветлението. — Търсим главно тайници. Скрити кътчета, в които никой не е надникнал. Три и половина века — отбеляза Сибил.

— Ако нещо бъде забравено за пет минути, може да остане забравено цяла вечност. — Куин нацупи устни, оглеждайки се наоколо. — Модернизирали са я, когато са я превърнали в библиотека, но при построяването на новата някои от модерните елементи били отстранени. Не са върнали предишния й облик, но са се доближили до него.

Имаше столове и маси и някой бе опитал да придаде старинна атмосфера с лампи антики, керамични съдове и резбовани лавици. Куин бе чула, че организации като Историческото сдружение или Градинарския клуб провеждат сбирките си тук. По избори пък ставаше секция за гласуване.

— Каменна камина — каза тя. — Вижте, страхотно място за скривалище. — Застана до нея и започна да побутва камъните. — Освен това горе има таван. Еси каза, че са го използвали за склад. Все още държат там сгъваеми маси, столове и други подобни неща. Таваните са пълни със съкровища.

— Защо сгради като тази са толкова студени и страховити, когато са празни? — запита се Лейла.

— Тази не е празна, ние сме тук. Да започнем от горе на долу — предложи Куин.



— Таваните са пълни със съкровища — повтори Сибил след двадесет минути, — потънали в прах и паяжини.

— Не е толкова ужасно.

Куин пълзеше до нея и се надяваше да открие незакована дъска на пода.

— Но не е и приятно. — Лейла смело стъпи на сгъваем стол, за да огледа лавиците. — Не разбирам защо хората смятат, че складовите помещения не трябва да се почистват редовно както всички други.

— Тук е било чисто. Тя е поддържала чистота.

— Кой… — понечи да попита Лейла, но Сибил махна с ръка и смръщи вежди срещу Куин.

— Ан Хокинс?

— Ан и момчетата й. Довела ги е у дома и е деляла тавана с тях. С тримата си сина. Докато пораснали достатъчно, за да имат своя стая на долния етаж. Но тя останала тук. Искала да е нависоко, за да гледа през прозореца. Макар и да знаела, че той няма да дойде, искала да гледа навън в очакване. Била щастлива, доколкото можела да бъде. И когато умряла тук, била готова. — Куин седна на петите си. — Мамка му, аз ли съм била?

Сибил приклекна и се вгледа в лицето й.

— Ти ни кажи.

— Мисля, че да. — Потърка чело. — По дяволите, мъчи ме такова главоболие, сякаш съм изпила сто „Маргарити“ на екс и в мозъка ми е забит шиш за лед. Видях всичко, нея, тях, в главата си. Ясно, сякаш бяха тук. Всичко премина като на бързи обороти пред погледа ми. Години за секунди. Но по-скоро го почувствах. И при теб е така, нали, само че в другата посока?

— Често — съгласи се Сибил.

— Видях я да пише в дневника и да мие лицата на синовете си. Видях я да се смее и да плаче. Видях я да стои до прозореца и да се взира в мрака. Почувствах… — Куин сложи ръка на сърцето си, — почувствах копнежа й. Беше… жестоко.

— Не изглеждаш добре. — Лейла докосна рамото й. — Трябва да слезем долу, да пийнеш вода.

— Може би. Да. — Куин хвана ръката, която Лейла й бе подала, за да й помогне да стане. — Може би трябва да опитам отново. Да извикам образите, да открия нещо повече.

— Ужасно си бледа — каза Лейла. — И ръката ти е ледена.

— Твърде много ти се струпа за един ден — съгласи се Сибил. — Не бива да се пресилваш.

— Не видях къде прибира дневниците. Дори и да ги е сложила някъде тук, не видях къде.

Седемнадесета глава

Сега не бе моментът, реши Кал, да разговарят за разделен на три камък и претърсвания, щом Куин изглеждаше така развълнувана заради пренасянето си в миналото. Във всеки случай боулинг центърът не бе мястото за обменяне на подобна информация.

Хрумна му да повдигне въпроса, след като затвориха и тя го завлече в домашния си кабинет, за да му покаже схемата, която Лейла бе съставила, включваща времето, мястото, приблизителната продължителност и имената на участниците във всички инциденти, станали след пристигането на Куин.

Забрави за всичко това, когато бе с нея в леглото, когато се движеха в един ритъм, когато всичко изглеждаше наред.

После, докато лежеше сгушена до него, Кал си каза, че е твърде късно за този разговор и че трябва да посвети на темата подобаващо време.

Може би се залъгваше, но предпочиташе да мисли, че просто държи нещата да стават в подходящо време, на подходящо място. Бе уредил да почива в неделя, за да може цялата група да направи похода до Свещения камък. Това според него бе подходящото време и място.

Но Природата провали плановете му.

Когато синоптиците заговориха за наближаваща виелица, прие прогнозите им с недоверие. Знаеше, че грешат толкова често, колкото се оказват прави. Дори първите снежинки, които се посипаха в ранния предобед, не го убедиха. За трети път през сезона се задаваше виелица, а досега най-голямата бе донесла едва двадесет сантиметра сняг.

Не се разтревожи и когато следобедните състезания бяха отменени. Хората започваха да отменят всичко при първия сантиметър и се втурваха към супермаркета да се запасяват с хляб и тоалетна хартия. И поради провалените сутрешни учебни занятия залата за електронни игри и барът бяха пълни.

Но когато баща му влезе около два следобед и приличаше на снежен човек, Кал обърна повече внимание.

— Мисля, че ще трябва да затворим — каза Джим спокойно.

— Не е толкова страшно. Автоматите привличат обичайните клиенти, оборотът е добър. Имаме няколко запазени писти. Мнозина ще наминат по-късно следобед, търсейки занимание.

— Страховито е и става все по-зле. — Джим пъхна ръкавиците в джобовете на шубата си. — До залез-слънце ще натрупа половин метър. Трябва да изпратим тези хлапета по домовете им, да ги откараме, ако живеят по-далеч. Затваряме и ти също си отиваш у дома. Или вземаш кучето си и Гейдж и идвате при нас. Майка ти ще се поболее от тревога, ако шофираш тази вечер.

Кал понечи да напомни на баща си, че е на тридесет и че има кола с таван, която е карал през почти половината си живот. Но знаеше, че е безсмислено, и само кимна.

— Не се безпокойте за нас. Имаме достатъчно запаси. Ще отпратя клиентите и ще затворя, татко. Ти се прибирай. Мама ще се тревожи и за теб.

— Никак не ми се затваря. — Джим хвърли поглед към пистите, където тайфа тийнейджъри излъчваха енергия и хормони в равни количества. — Когато бях на техните години, веднъж имаше адска буря. Дядо ти не затвори залата. Три дни не мръднахме оттук. Бяха най-щастливите в живота ми.

— Не се и съмнявам — усмихна се Кал. — Ще позвъниш ли на мама, да й кажеш, че сме вързани? Можем да си устроим боулинг маратон.

— С удоволствие бих го направил. — Бръчките около очите на Джим се врязаха по-дълбоко при тази идея. — Разбира се, тя ще ме срита здравата и това ще бъде последният път, когато играя боулинг.

— Тогава да затваряме.

Въпреки че имаше мърморене и негодувание, подканиха клиентите да тръгват и уредиха транспорт за онези, които се нуждаеха, и за част от персонала. В настъпилата тишина Кал сам затвори бара. Знаеше, че баща му е отишъл отзад да размени няколко думи с Бил Търнър. Не само да му даде наставления, а и да се погрижи Бил да има всичко необходимо и да му отпусне малка допълнителна сума, ако липсва нещо.

Кал извади телефона си и позвъни в офиса на Фокс.

— Здрасти. Не знаех дали все още си там.

— Тъкмо тръгвам. Вече изпратих госпожа Х. да си върви. Навън става страшно.

— Тръгвай към моята къща. Ако стане такова чудо каквото прогнозират, пътищата може да останат затрупани няколко дни. Няма смисъл да ги пропиляваме. Отбий се да вземеш това-онова. Тоалетна хартия, хляб…

— Тоалетна… ще докараш жените?

— Да. — Беше го решил, когато бе погледнал навън. — Донеси… каквото се сетиш. Аз ще дойда бързо.

Кал угаси осветлението в залата, когато Джим се върна.

— Всичко наред ли е? — попита Кал.

— Да.

Тревожният поглед, който баща му плъзна из тъмната зала, издаде тревога, че ще загубят не само доходоносната петъчна вечер, а и целия уикенд.

— Ще го компенсираме, татко.

— Разбира се. Както винаги. — Джим го потупа по рамото. — Да тръгваме.



Куин се смееше, когато отвори вратата.

— Страхотно е, нали? Казват, че ще натрупа метър или повече! Сибил ще готви гулаш, а Лейла излезе да купи още батерии и свещи, в случай че останем без ток.

— Добре. Чудесно. — Кал изтупа ботушите си. — Вземете тези неща и всичко друго, което ще ви е необходимо. Отиваме в моята къща.

— Стига глупости. Добре сме си тук. Можеш да останеш и да…

Щом се отърси от снега, доколкото можеше, Кал влезе и затвори вратата зад себе си.