Нора Робъртс - Кръвни братя

— Освен… — Фокс замълча за миг и бе подканен с кимване да продължи. — През Седемте се затоплят. Не стават горещи като въглени, но почти не можеш да ги докоснеш.

— Опитвали ли сте да ги съедините през тази седмица? — попита Куин.

— Да. Никакъв късмет. Знаем само, че Джайлс Дент е носил този камък като амулет на врата си в нощта, когато Лазаръс Туис е повел онази хайка към откритата местност. Видях го. Сега камъкът е у нас.

— А с магически средства? — попита Сибил.

Кал смутено се раздвижи и прочисти гърлото си.

— За бога, Кал, отпусни се. — Фокс поклати глава. — Да, добрах се до няколко книги за магически заклинания и направихме опит. Преди години Гейдж поговори с няколко практикуващи вещици, приложихме ритуали и прочие.

— Но не сте ги показвали на никого. — Куин внимателно остави парчетата, преди да вземе чашата си. — На никого, който би могъл да поработи с тях и да открие предназначението им и може би историята.

— Не беше писано. — Фокс повдигна рамене. — Зная как заучи, но знаех, че не бива да ги носим при геолог, при утвърдена вещица или в Пентагона. Просто… Кал веднага предложи да потърсим помощ от науката.

— Фокс мислеше, че не това е начинът, което беше достатъчно за трима ни. — Кал погледна приятелите си.

— Така действахме досега. Ако Фокс чувстваше, че не бива да ви ги показваме, нямаше да го направим.

— Защото ти имаш най-силен усет? — обърна се Лейла към Фокс.

— Не зная. Може би. Зная само, че вярвах… и все още вярвам, че в онази нощ оцеляхме и останахме невредими, защото всеки от нас имаше парче от този камък. Докато ги пазим, имаме шанс. Просто го зная, както Кал знае, че това е амулетът на Дент.

Сибил се обърна към Гейдж:

— А ти? Какво знаеш ти? Какво виждаш?

Очите му срещнаха нейните.

— Виждам го цял, върху Свещения камък. Камък върху камъка. От него се издигат пламъци, лумнали от петната кръв. После го поглъщат и пропълзяват по гладката повърхност, надолу по пиедестала като огнен саван. Виждам как огнени езици препускат из местността, политат към дърветата, докато всичко пламва и се разиграва такъв пожар, от който и самият дявол не би излязъл жив. — Отпи глътка вино. — Това виждам, когато отново стане цял. Ето защо не очаквам с нетърпение този момент.

— Може би така се е появил — предположи Лейла.

— Не виждам миналото. Кал е по тази част. Аз виждам само какво би могло да се случи.

— Ценна способност за човек с твоята професия.

Гейдж отмести поглед към Сибил и бавно се усмихна.

— Не вреди. — После повдигна своето парче от камъка и леко го подхвърли. — Иска ли някой да се пробва на покер?

В този миг светлината примигна и угасна.

— Ще отида да включа генератора. — Кал стана.

— Не излизай сам. — Лейла примигна, сякаш изненадана, че тези думи са излезли от устата й. — Искам да кажа…

— Идвам с теб. — Фокс се изправи, а от мрака прозвуча вой.

— Лъмп.

Кал се втурна навън от стаята и през кухнята като стрела. Без да се спре, грабна фенерчето от стената и го включи.

Насочи го натам, откъдето бе дошъл звукът. Лъчът проряза гъстата движеща се завеса от сняг, но само отскочи и се върна обратно при него.

Снежната пелена се бе превърнала в стена, която достигаше до коленете му. Викайки кучето си, Кал запристъпва през нея и се опита да открие точната посока, от която идваше воят. Сякаш отекваше отвсякъде и отникъде.

Когато чу шум зад себе си, той се завъртя и сграбчи фенерчето като оръжие.

— Изчакай подкрепление! — изкрещя Фокс. — За бога, тук е същински ад. — Той сграбчи Кал за ръката, а Гейдж застана от другата му страна. — Хей, Лъмп! Тук, Лъмп. Никога не съм го чувал да вие така.

— Откъде си толкова сигурен, че е кучето? — тихо попита Гейдж.

— Връщайте се вътре — мрачно каза Кал. — Не бива да оставяме жените сами. Аз ще намеря кучето си.

— О, да, ще те оставим сам да крачиш из преспите в шибаната виелица. — Гейдж пъхна премръзналите си ръце в джобовете и хвърли поглед назад.

Жените дойдоха заедно, хванати за ръце и грабнали фенерчета, което безспорно издаваше съобразителност.

Бяха отделили време да сложат палтата си и ботуши, за разлика от приятелите му.

— Връщайте се вътре — извика Кал. Наложи се да повиши тон, за да надвика свирещия вятър. — Отиваме само да приберем Лъмп. Ще дойдем след малко.

— Или отиваме всички, или никой няма да ходи никъде. — Куин пусна ръката на Лейла и хвана тази на Кал. — Включително и Лъмп. Не губете време — каза тя, преди той да възрази. — Трябва да се разпръснем, нали?

— По двойки. Фокс, вие с Лейла тръгнете натам. Куин, ние тръгваме насам. Гейдж и Сибил — отзад. Трябва да е наблизо. Никога не ходи далеч.

Воят на Лъмп издаваше уплаха, това Кал не искаше да изрече на глас. Неговото глупаво, мързеливо куче виеше уплашено.

— Дръж се за панталона ми… за колана. Здраво.

Стисна зъби, когато студените й ръкавици докоснаха кожата му, и пристъпи напред. След първите две крачки долови нещо, примесено с воя.

— Чу ли това?

— Да. Смях. На гадно малко момче.

— Върви…

— И аз не бих оставила кучето навън.

Страховит порив на вятъра се надигна като приливна вълна и завъртя огромни вихрушки от сняг и нещо, което наподобяваше късчета лед. Кал чу пращене на клони, като изстрели в мрака. Зад него Куин загуби равновесие и силният вятър едва не повали и двамата.

Реши на всяка цена да върне Куин обратно в къщата. Щеше да я заключи в някой гардероб, ако се наложи, а после да излезе отново и да намери кучето си.

Когато се обърна, за да сграбчи ръката й, ги видя.

Кучето му седеше на задните си крака, полузаровено в снега, с вдигната нагоре глава, докато от гърлото му се изтръгваше онзи протяжен, отчаян вой.

Момчето се носеше на сантиметри над снега. „Кикот“ помисли си Кал. Не бе дума, която човек употребява всеки ден, но така би определил звуците, които чуваше.

Момчето се захили при новия порив на вятъра. Лъмп вече бе заровен до раменете.

— Остави кучето ми на мира, проклетнико!

Кал се хвърли напред, но вятърът го тласна обратно и двамата с Куин се озоваха на земята.

— Повикай го — извика Куин. — Повикай го, накарай го да дойде тук! — Докато говореше, свали ръкавиците си, сложи два пръста в устата си и пронизително изсвири, а Кал отчаяно закрещя на Лъмп.

Кучето потрепери, а създанието избухна в смях.

Кал продължи да вика, да ругае, да пълзи, докато снегът го заслепяваше и студът сковаваше ръцете му. Чуваше викове зад гърба си, но с цялото си същество се стремеше напред, за да стигне, преди следващият порив напълно да затрупа кучето.

„Ще се задуши“, мислеше си Кал, докато с мъка се плъзгаше напред. Ако не стигнеше навреме, Лъмп щеше да се удави в този океан от сняг.

Усети как нечия ръка сграбчи глезена му, но продължи да пълзи по корем.

Стиснал зъби, протегна ръка и хвана хлъзгавия нашийник. Събра сили да погледне нагоре към очите, които искряха в зловещо зелено, червени по края.

— Няма да го погубиш.

После дръпна нашийника. Не обръщайки внимание на джавкането на Лъмп, енергично го повлече. Въпреки че виеше и скимтеше, кучето не помръдваше, сякаш тялото му бе затънало във втвърден цимент.

А Куин лежеше до него по корем и ровеше с ръце в снега.

Фокс се втурна надолу, разпръсвайки сняг. Кал напрегна цялата си сила и още веднъж впери поглед в очите на чудовище върху лице на дете.

— Казах ти, че няма да го погубиш.

При следващото дръпване разтрепераното и скимтящо куче се озова в ръцете му.

— Няма страшно, всичко е наред. — Кал потърка лице в студената мокра козина. — Да се махаме оттук.

— Да го сложим до камината.

Лейла се опитваше да помогне на Куин, докато Сибил с мъка се изправяше, допълзяла на колене. Гейдж пъхна фенерчето в задния си джоб, подаде ръка на Сибил и издърпа Куин от снега.

— Можеш ли да вървиш? — попита я той.

— Да, да. Да влизаме вътре, преди още някой да получи измръзване.

Кърпи, одеяла, сухи дрехи, горещо кафе, бренди, дори за Лъмп, стоплиха скованите кости и вцепенената плът. Подхранен с нови трупи, огънят гореше буйно.

— То го държеше, не можеше да се измъкне. — Кал седна на пода, с главата на кучето в скута си. — Не можеше. Щеше да го зарови в снега. Едно глупаво, безобидно куче.

— Случвало ли се е друг път? — попита Куин. — Въздействало ли е върху животни по този начин?

— Няколко седмици преди Седемте е имало удавени или прегазени на пътя животни. Понякога домашни любимци побесняват. Но не и нещо подобно. Това беше…

— Демонстрация. — Сибил уви одеялото по-плътно около краката на Куин. — Искаше да ни покаже какво може.

— Или да види какво можем ние — възрази Гейдж и получи подозрителен поглед от Сибил.

— Вероятно това е по-точно, по-близо до истинската му цел. Дали ще успеем да го измъкнем. Едно куче не е човек, би трябвало да е по-лесно за контролиране. Не се обиждай, Кал, но твоят четириног приятел не може да се сравнява по умствени способности дори с малчуган.

Кал ласкаво повдигна едното от клепналите уши на Лъмп.

— Горкият ми глупчо.

— Значи е било просто перчене. Измъчвало е горкото куче за забавление. — Лейла приклекна и погали Лъмп отстрани. — Заслужава да му го върнем по някакъв начин.

Заинтригувана, Куин наклони глава.

— Какво имаш предвид?

— Все още не зная, но е нещо, върху което трябва да помислим.