Гейдж погледна ножа, после лицето на Кал.

— Кръвни братя.

— Да.

— Супер.

Вече твърдо решен, Фокс протегна ръка.

— В полунощ — каза Кал. — Трябва да го направим в полунощ и да кажем нещо.

— Ще изречем клетва — каза Гейдж. — После ще смесим кръвта си, три в едно. В знак на приятелска вярност.

— Добра идея. Напиши думите, Кал.

Кал изрови молив и лист хартия от раницата си.

— Ще ги напишем и изречем заедно. Тогава ще порежем китките си и ще ги долепим една до друга. Имам и лепенки за после, ако ни потрябват.

С молива си Кал написа думите върху лист, зачерквайки онези, които решиха да променят. Фокс добави още съчки в огъня и пламъците запращяха, когато тримата застанаха около Свещения камък.

В миговете преди полунощ стояха там, три момчета с лица, озарени от огъня и светлината на звездите. По знак на Гейдж заговориха едновременно с поразително сериозни детски гласове:

— Родени сме преди десет години, в една и съща нощ, в един и същи час, през една и съща година. Ние сме братя. Пред Свещения камък се кълнем във вярност и братска преданост. Смесваме кръвта си.

Кал затаи дъх и пръв събра смелост да прокара ножа по китката си.

— Ох!

— Смесваме кръвта си.

Фокс прехапа устни, когато Кал поряза ръката му.

Гейдж не трепна нито за миг, докато острието се плъзгаше по плътта му.

— Един за трима, трима за един.

Кал подаде ръката си. Фокс, а после и Гейдж притиснаха порязаните си китки към неговата.

— Братя по дух и съзнание. Братя в кръвта си завинаги.

След няколко мига облаци закриха кръглата луна и замъглиха ярките звезди. Смесената им кръв закапа върху обгорялата земя.

Въздухът избухна с глас, подобен на оглушителен писък. Пламъците на малкия лагерен огън се издигнаха като кула. Трите момчета се отделиха от земята, сграбчени от невидима ръка, която безмилостно ги разтърси. Светлината стана ослепителна, сякаш звездите се бяха пръснали на парчета.

Когато отвори уста да извика, Кал усети как нещо нахлу в него, нещо горещо и силно, което щеше да смаже дробовете му и да изцеди сърцето му в ужасяваща агония.

Изведнъж светлината угасна. От непрогледния мрак долетя леден полъх, от който кожата му настръхна. Свистенето на вятъра звучеше като животински вой, като вик на чудовище, което живее само в книгите. Земята затрепери и го повдигна обратно, когато се опита да се отдалечи с пълзене.

Тогава нещо изскочи от ледения мрак, от треперещата земя. Нещо огромно и ужасяващо.

С кръвожадни очи, които се взираха в момчето. Усмихна се и зъбите му проблеснаха като сребърни мечове.

Кал си помисли, че е умрял и че този звяр го е погълнал на една хапка.

Но когато отново дойде на себе си, чуваше ударите на сърцето си. Чуваше виковете на приятелите си.

Кръвни братя.

— Господи, господи, какво беше това? Видяхте ли? — изпищя Фокс с глас, тънък като игла. — Гейдж, за бога, тече ти кръв от носа!

— И от твоя. Нещо… Кал, господи, Кал!

Кал лежеше неподвижен, проснат по гръб. Усещаше топлината на кръвта по лицето си. Беше твърде вцепенен, за да се изплаши от нея.

— Не виждам — прошепна той с пресипнал глас. — Нищо не виждам.

— Очилата ти са счупени. — С изпоцапано със сажди и кръв лице, Фокс допълзя до него. — Едното стъкло е напукано. Приятел, майка ти ще те убие.

— Счупени.

С трепереща ръка, Кал посегна да свали очилата си.

— Нещо… тук се случи нещо. — Гейдж го сграбчи за рамото. — Усетих го, след като всичко сякаш полудя. Нещо се преобърна в мен. После… видяхте ли го? Видяхте ли онова създание?

— Видях очите му — каза Фокс и зъбите му затракаха. — Трябва да се махнем от тук. Трябва да бягаме.

— Накъде? — попита Гейдж. Въпреки че все още не можеше да си поеме дъх, грабна ножа на Кал от земята и здраво го стисна. — Не знаем къде отиде то. Дали беше някаква мечка? Или…

— Не беше мечка. — Кал заговори спокойно. — Беше нещо, което отдавна витае на това място. Виждам… виждам го. Приемало е образ на човек, когато пожелае. Но не и сега.

— Хей, човече, напълно си откачил.

Кал извърна очи към Фокс, ирисите им бяха почти черни.

— Виждам го, както и онзи, другия. — Разтвори ръката си, чиято китка бе порязал. Върху дланта му имаше парче от зелен камък на червени петна. — Негов е.

Фокс разтвори шепата си, и Гейдж своята. Във всяка от тях имаше третина от същия камък.

— Какво е това? — прошепна Гейдж. — Откъде се взе?

— Не зная, но сега е наше. Три части от едно цяло. Мисля, че събудихме някаква сила. И нещо се отприщи с нея. Нещо зловещо. Виждам. — Затвори очи за миг, а после погледна приятелите си. — Без очилата. Не е замъглено. Виждам без тях!

— Почакай.

Треперейки, Гейдж свали ризата си и се обърна с гръб.

— Господи, изчезнали са. — Фокс протегна ръка и докосна гладкия гръб на Гейдж. — Резките. Няма ги. И… — Завъртя китката си, където плиткият разрез вече зарастваше. — Да не сме се превърнали в нещо като супер герои?

— Онова създание е демон — каза Кал. — И ние го събудихме.

— Мамка му! — Гейдж се загледа в тъмната гора. — Честит ни рожден ден, по дяволите.

Трета глава

Хокинс Холоу

Февруари 2008 г.

В Хокинс Холоу, Мериленд, бе по-студено, отколкото в Джуно, Аляска. Подобни неща бяха любопитни за Кал, който в момента се намираше в Холоу, и влажният, мразовит вятър сковаваше слепоочията му.

Очите бяха почти единствената открита част от тялото му, докато с пластмасова чаша мокачино в едната ръка забързано пресичаше главната улица от „Кофи Толк“ до боулинг клуба „Боул-а-Рама“.

Три дни в седмицата закусваше в „При мамчето“, две врати по-надолу, и поне веднъж вечеряше в „Джинос“.

Баща му държеше на подпомагането на общността и другите предприемачи. Сега, когато той бе полупенсиониран, Кал ръководеше по-голямата част от бизнеса и също се опитваше да спазва тази традиция на семейство Хокинс.

Купуваше зеленчуци от местния пазар, въпреки че в супермаркета от известна верига на няколко километра от градчето бе по-евтино. Ако искаше да изпрати цветя на жена, устояваше на изкушението да ги поръча с две щраквания на компютъра си и отскачаше до цветарския магазин.

Поддържаше приятелски отношения с местните водопроводчици, електротехници и занаятчии. Винаги при възможност наемаше хора от града.

Освен годините в колеж, бе прекарал целия си живот в Холоу. Тук бе неговото място.

На всеки седем години от десетия си рожден ден изживяваше кошмара, който спохождаше града. И на всеки седем години трябваше да се справя с последиците.

Той отключи входната врата на „Боул-а-Рама“ и отново я заключи след себе си. Хората влизаха, когато си поискат, ако не бе заключена.

Преди време бе по-небрежен в това отношение, докато в една хубава нощ, при вълнуваща игра на стрипбоулинг с Алиса Крамър след работно време, бе хванат в крачка от трима тийнейджъри, влезли случайно с надеждата залата за видеоигри да е все още отворена.

Беше си взел поука.

Мина покрай касата, шестте писти, гишето за наемане на обувки и бара, после тичешком изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше неговият (или на баща му, ако имаше настроение за работа) офис с нисък таван, малка тоалетна и огромно складово помещение.

Сложи кафето на бюрото, свали ръкавиците, шала, шапката, палтото и ватираното елече.

Включи компютъра си и сателитното радио и най-сетне седна да поеме доза кофеин и да се залови за работа.

Боулинг центърът, открит от дядо му в следвоенните години, първоначално бе представлявал малка зала с три писти и барче за безалкохолни. Беше се разраснал през шестдесетте и после бизнесът отново се бе разширил, когато бащата на Кал бе станал управител в началото на осемдесетте.

Сега, с шестте писти за боулинг, залата за електронни игри и помещението за частни партита, заведението бе най-предпочитаното място за събирания в Холоу.

„Моите уважения към дядо“, помисли си Кал, докато преглеждаше резервациите за партита през следващия месец. Но най-голяма заслуга имаше баща му, превърнал клуба в семеен увеселителен център и започнал да влага приходите от успешната дейност в други начинания.

„Градът носи нашето име“, често казваше Джим Хокинс. „Уважаваш ли името, уважаваш и града.“

Кал уважаваше и двете. Иначе отдавна да бе заминал нанякъде.

След около час, почукване по касата на вратата го накара да вдигне глава.

— Извинявай, Кал. Исках само да ти се обадя, че съм тук. Реших да се заема с боядисването на тоалетните, щом няма да отваряш тази сутрин.

— Добре, Бил. Имаш ли всичко, което ти е нужно?

— Да. — Бил Търнър, трезвен от пет години, два месеца и шест дни, прочисти гърлото си. — Случайно да имаш вести от Гейдж?

— Не, от няколко месеца не сме се чували.

„Деликатна територия, помисли си Кал, когато Бил само кимна. Опасна.“

— Е, да започвам.

Кал проследи с поглед мъжа, който се отдалечаваше. Нищо не можеше да стори. Поне нищо, за което да е сигурен, че е правилно.

Нима пет години трезвеност и бистър ум можеха да заличат всички побои с колан, всички удари, ритници и ругатни? Не бе негова работа да съди.

Сведе поглед към тънкия белег на китката си. Странно колко бързо бе зараснала малката рана, а белегът от нея бе останал… единственият белег, който имаше. Странно, как нещо толкова невинно, бе станало причина жителите на града да изживяват седемдневен ад на всеки седем години.

Дали Гейдж щеше да си дойде през лятото, както всяка година, когато градът бе обземан от всеобща лудост? Кал не можеше да предвижда бъдещето, това не бе част от неговата дарба или бреме. Но знаеше, че когато станат на тридесет и една, тримата с Гейдж и Фокс ще са заедно в Холоу.

Бяха се заклели.

Той довърши работата си за сутринта и понеже не спираше да мисли за предстоящите събития, изпрати кратък имейл на Гейдж.

„Здравей. Къде си, по дяволите? Във Вегас? Мозамбик? Дюлът2? Отивам да се видя с Фокс. В Холоу ще идва някаква писателка да прави проучване за историята, легендите и онова, което наричат «аномалии». Мисля, че ще се справим, но реших, че не е зле и ти да знаеш.

Тук е минус десет градуса, но при този вятър сякаш е още по-студено. Щеше ми се ти да си тук, а аз — някъде другаде.“

Кал

„Все някога ще отговори“, помисли си Кал, изпрати съобщението и изключи компютъра. Може би след пет минути, а може би след пет седмици, щеше да получи отговор от Гейдж.

Отново започна да опакова високото си слабо тяло, което бе наследил от баща си, в зимната екипировка. На своя добър стар татко дължеше и възголемите ходила.

Непокорните тъмноруси коси бе наследил от майка си. Така поне изглеждаше тя на старите си снимки, защото откакто Кал се помнеше, тя винаги бе изсветлявала косата си и я бе носила на идеално поддържана прическа.

Очите му бяха проницателни и понякога мрачносиви, радваше се на отлично зрение от десетия си рожден ден.

Докато затваряше ципа на шубата си, преди да излезе навън, си помисли, че я облича само за удобство. От двадесет години не бе хващал дори хрема. Нито грип, нито някакъв вирус или алергия.

Веднъж, когато бе на дванадесет, падна от ябълково дърво, чу как костта на ръката му изпука и почувства болка, от която дъхът му секна.

После усети как отново зараства, изпита още по-силна болка, преди да се дотътри през поляната, за да каже на майка си.