Обратно през мрак и светлина, през цветове и мъгли, към поляната с руините на колибата и крясъка на сова.

– Нямаше право да ме спираш.

– Не беше само тя – обади се Конър, докато разтъркваше челюстта си и гледаше ядосано Фин. – А всички ние. Не можем без теб.

– Напълно сигурен ли си? – попита Мийра. – Можеш ли да си сигурен, че не сме го унищожили?

Без да каже нищо, Фин свали палтото си и издърпа пуловера през глава. Белегът на рамото му беше разранен и червен, пулсираше като сърце.

– Какво е това? – попита Брана. – Усещаш неговата болка?

– Твоята кръв се погрижи за това. Той е ранен, но кой може да каже дали раната е смъртоносни? Аз можех да го довърша.

– Ако беше напуснал полянката, щеше да си изгубен – каза Конър. – Ти си с нас, Фин. Твоето място, твоето време, е тук. Не го довършихме. И аз го усетих, преди Брана да развали заклинанието. Но не тук и не сега. И този път получихме малко натъртвания и драскотини, но нищо повече – ако не броим юмрука ти в лицето ми – а той е тежко ранен, кърви и се влачи по корем, полусляп при това, дотолкова успях да доловя. Може дори да не преживее нощта.

– Мога да облекча болката ти.

Фин само изгледа втренчено Брана.

– Предпочитам да я изтърпя.

– Фин. – Айона пристъпи напред, надигна се на пръсти и обхвана лицето му с ръце. – Братко мой. Нуждаем се от теб.

След кратък миг на вътрешна борба Фин сведе чело към нейното и въздъхна.

– Е, добре.

– Трябва да се връщаме. – Мийра подаде Бъгс на Фин, при което кучето се заизвива в ръцете му и заоблизва лицето му. – Може и да не сме го довършили, но се справихме Отлично тази нощ. А аз усещам гърлото си пресъхнало като пустиня.

– Още не е свършило. – Брана отиде до гроба на Сърха, погали с пръст думите, издълбани в камъка. – Не е свършило, но ще бъде сложен край. Кълна се.

Яхнаха конете си, мръсни и уморени. Конър остана по-назад само за малко, загледан през рамо към полянката, преди да мине под оплетените лози.

– Видях ги и трябва да кажа на другите.

– Кого видя?

– Тримата. Децата на Сърха – сенките им. Иймън с меча, Брана с лъка и Тийгън с жезъла. Част от тях беше там, появи се в съня ни. Опитаха се да стигнат до нас.

– Можеха да са ни от полза доста повече, отколкото само сенките им.

– Това е напълно вярно. – Обърна Аня към дома. – Мислех си, за един миг само, че сме успели.

– И аз. Ти искаше да тръгнеш е Фин. Да го последваш и да го довършите, независимо от цената.

– Исках, но не можех.

– Защото не е предопределено.

– И нещо повече. Не можех да те оставя. – Спря Аня, за да може да се обърне към нея, да погали лицето ѝ. – Не бих могъл и няма никога да те оставя, Мийра, дори и заради това. Имам нещо за теб.

Бръкна в джоба си, извади сребърната кутийка, отвори я и рубинът блесна на лунната светлина.

– О, но, Конър…

– Пръстенът е хубав и ще се погрижа да ти бъде по мярка – както ти ми подхождаш и аз на теб. Предава се по наследство в семейството. Брана ми го даде, за да мога да го дам на теб.

– Правиш ми предложение върху гърба на коня и докато и двамата миришем на сяра?

– Струва ми се романтично и запомнящо се. Виж. – Той го сложи на пръста ѝ, лекичко го чукна. – Ето, по мярка ти е, както казах. Сега ще трябва да се омъжиш за мен.

Тя погледна пръстена, после отново него.

– Явно ще се омъжа за теб.

Той я притегли за сладка целувка въпреки неудобната поза.

– Дръж се здраво – каза той. И двамата полетяха.

Звярът търсеше леговището си и се влачеше по земята – повече сянка, отколкото вълк, повече вълк, отколкото човек. Черната му кръв оставяше обгорена диря.

Знаеше само болка и омраза, и ужасяваща жажда. Жажда за мъст.

notes

Бележки под линия

1

Вид едър бозайник от семейство Еленови, лос – Б. Р.

2

Цитат от “Сън в лятна нощ” от Уилям Шекспир. – Б. Р.

3

Групов ирландски танц. – Б. Р.