Е, това беше вече наистина прекалено. Клара изостави всяка учтивост.

— Лейди Холинг, — каза тя — искате, както виждам, да намекнете за връзка с моя съпруг, преминаваща границите на познанството. Нека ви заявя — получих уверенията му, че такава връзка няма.

Това изглежда не изненада лейди Холинг.

— Разбира се, че не си е признал. Кой разумен съпруг би го направил? Да ви кажа право, бях доста изненадана, когато той ми съобщи, че ще се жени за своето малко пуйче. Да не ви казвам колко често сме се смели на този прякор. Имах впечатлението, а ние често говорехме за вас, че той ви мрази, а ето че въпреки всичко се ожени за вас и сега е доволният съпруг. Идеалният съпруг.

Клара сви юмруци.

— Вървете си, моля ви. Веднага!

— Само още миг, скъпа — увери я лейди Холинг. — Дойдох да ви донеса малък сватбен подарък. Беше нехайство от страна на Люсиен да не ме покани на вашето тържество, но един мъж едва ли желае на такова събитие да види метресата си, нали така? Реших все пак, че бихте получили с удоволствие нещо, което ще ви напомня за него, когато се озовете затворена в Пеъруд, а той ще може да остане тук в Лондон и при мен. Това е спомен за твърде интимен момент. — Тя взе плика и го сложи внимателно до нейния стол. — Сигурна съм, че ще го оцените. — Тя стана, засмя се самодоволно и изгледа Клара отвисоко. — Не мисля, че ще се видим пак, защото Люсиен ми довери, че много скоро ще ви заведе в Пеъруд. Но не се тревожете за любимия си съпруг. Аз ще се грижа добре за него. Сбогом, милейди.

След като жената си отиде, Клара седя пет минути разтреперана, преди да си възвърне бавно самообладанието. Тя стенеше и мислите й прескачаха, докато си припомняше цялото посещение.

Когато стана, краката й се подкосиха, но тя се накара да отиде до масата, на която лежеше пликът. Наложи й се три пъти да опита, преди да успее да отвори плика. В него имаше лист хартия. Извади го и погледна рисунката. След това Клара разбра, че притежава все пак способността да припада и я обгърна мрак.

Когато Клара дойде на себе си, Хейъс и госпожа Макинес бяха коленичили до нея. Зад тях чакаха няколко слугини и един слуга. Клара побутна встрани солите за мирисане и се опита да седне.

— Полека, милейди — каза Хейъс и й помогна. — Пратих да доведат лекар.

— Трябва да ви занесем веднага в леглото — заяви твърдо госпожа Макинес. — Какво направи тази ужасна жена, та се развълнувахте толкова?

— Не биваше да приемам визитната й картичка — каза Хейъс. — Моля да ме извините, милейди. Да знаех какъв тип жена е, никога нямаше да й позволя да престъпи прага.

На Клара й се виеше свят. Тя вдигна ръка към челото и се опита да осмисли станалото.

— Бяла сте като платно — каза загрижено госпожа Макинес. — Трябва да ви занесем горе и да ви сложим да легнете. Някой от слугите ще ви занесе.

— Не — прошепна Клара и примига, за да може отново да вижда ясно. — Не, аз трябва — къде е пликът? — озърна се тя.

— Плик ли? — попита Хейъс. — За този тук ли говорите, милейди?

Беше паднал на пода. Клара веднага го взе.

— Да, слава богу — каза тя, като видя, че е върнала рисунката в плика и никой не може да го види.

— Трябва да напиша една бележка — каза Клара. — Веднага. Помогнете ми да стана.

— Но, милейди — възрази госпожа Макинес.

— Помогнете ми — твърдо настоя Клара. — Добре съм. Трябва само да стигна до канапето. — Тя се облегна тежко на ръката на Хейъс. — Донесете ми хартия и мастило.

Беше кратка бележка, която тя сгъна и подаде на Хейъс.

— Занесете това веднага на капитан Блейксли. Лично.

Хейъс се поклони и тръгна, а Клара подаде ръка на госпожа Макинес.

— Госпожо Макинес, ще ми помогнете ли, моля ви, да се кача горе? Трябва да ми помогнете да си стегна багажа.

— Багажа ли, милейди?

— Да — отговори твърдо Клара. — Багажа.


Беше чиста случайност, че лорд Кърлейн видя как капитан Андрю Блейксли помогна на виконтеса Калън да се качи в някаква карета. Беше на път за Барингтън, за да се опита още веднъж да се извини на Клара и сега носеше нещо, което сигурна щеше да я омилостиви. Картината, която видя — как лейди напуска къщата под ръка с капитан Блейксли, го накара да се вцепени. Успя да зърне само за миг пребледнялото й лице под бонето. За разлика от нея спътникът й изглеждаше бесен. Той помогна на лейди Клара да се качи в каретата, след което яхна коня, който едно конярчето му беше държало.

Кърлейн стоеше и гледаше подир каретата, която потегли и се заотдалечава бавно по улицата. Блейксли я следваше отблизо. Той видя и багаж, багажа на лейди Клара. Защото от Калън нямаше и следа.

Кърлейн изруга, обърна се и се запъти към дома си.

Когато Люсиен се върна в Барингтън, беше вече тъмно. С Джак по петите му, той се втурна в къщата.

— Хейъс! — извика той. — Клара!

— Спокойно, Лъки — каза Джак. — Нали не искаш да предизвикаш паника.

— Милорд! — Хейъс се появи в хола. — Върнахте се, какво щастие!

— Къде е виконтесата? — попита Люсиен.

— Отиде си, милорд — каза откровено Хейъс. — Отпътува с капитан Блейксли преди няколко часа.

— С Блейксли? — гласът на Люсиен прозвуча ледено.

— Да, милорд. Той трябва да я заведе в Сейнт Дженивиъв.

— Кога тръгнаха?

— Малко след чая, милорд. Тук имаше една посетителка…

— Жена? — попита Люсиен.

— Господи! — възкликна Люсиен. — Клара прие ли я?

— Дал и се боя, че това ужасно я развълнува. Толкова съжалявам, че внесох визитната й картичка, милорд, защото след срещата им намерих милейди припаднала на пода.

— Припаднала? И въпреки това е отпътувала?

— Беше съвсем кратък припадък. Бързо се съвзе и отказа да изчака доктора или да си легне. Госпожа Макинес се опита да я разубеди, но тя настоя да тръгне. Да — и мисля, че ви остави бележка, в кабинета.

Люсиен не каза нищо повече и се запъти бързо към кабинета. Там бележката беше сложена върху голям плик и Люсиен веднага разбра, че е от онези, които лейди Холинг използваше, за да пренася рисунките си.

Милорд, заминавам си за вкъщи, за Сейнт Дженивиъв. Рисунката ще ви бъде достатъчно обяснение. Веднага ще започна с помощта на баща си, дело за развод и ще ви бъда благодарна, ако в бъдеще не се опитвате да влезете във връзка с мен и с моето дете. Не желая повече да ви виждам.

Тя дори не се беше подписала. Замаян от шока Люсиен посегна към плика. Когато видя себе си на рисунката, как лежи гол в леглото на Памела, той затвори очи.

После се накара да разгледа рисунката по-отблизо. Стори му се позната, въпреки че не можа да си спомни кога Памела я е направила. Тя знаеше колко му е неприятно да го използва за модел. Тази рисунка беше доказателство за доброто й познаване на човешкото тяло, беше едновременно чувствена и елегантна. Клара нямаше да долови сексуалния подтекст на работата. Отдолу се четеше подписът на Памела и думите „Le chat“.

Значи сега Клара беше вече наясно защо „Le chat“ знаеше за облога и за нейния прякор, и какъв е бил „Le chat“ за Люсиен, поне до брака. Беше и казал, че няма метреса и сега това беше истина, но тя щеше да помисли, че я е лъгал. Щеше да реши, че всяка негова дума е била лъжа.

Тя си бе отишла. Беше го напуснала, както винаги се беше страхувал. Той застана за минута неподвижно в стаята, в която неговия баща беше разбрал за изневярата на неговата майка и се мъчеше да проумее станалото. Клара го беше напуснала. Но тя не го беше мамила. Ако някой беше мамил, това беше той. Беше копнял тя да го обича, но само я беше прогонил, както баща му беше прогонил неговата майка. Каква странна мисъл, че сам си е виновен за драмата, от която винаги най-много се беше страхувал.

— Клара — измърмори той. — Съжалявам. Искам да зная как да те пусна да си идеш, но не зная.

— Лъки?

Той чу гласа на Джак и се обърна.

— Сиби, момичето на Памела, е тук. Хейъс я въведе в салона. Много е развълнувана. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш.

— Веднага — отговори Люсиен.

Когато Джак излезе, Люсиен погледна документите в ръката си. Сложи бележката на Клара в джоба, а рисунката на Памела накъса на малки късчета, които след това изгори в камината.

— Утре с теб ще е свършено, Памела — измърмори Люсиен. — Веднъж завинаги, кълна се във всичко свято.

24

Беше вече тъмно, когато лорд Кърлейн настигна каретата на Клара пред хана „При веселото момиче“. Беше яздил повече от три часа в усилията си да открие лейди Клара. През последния час беше паднала гъста, студена мъгла, а сега и заваля. Когато лордът влезе в хана, той беше мокър до кости, беше му студено и не беше в настроение да се остави собственикът на хана да го спира с каквото и да било обяснение.

— Но, милорд! — извика ханджията и застана пред вратата на частния салон, в който Кърлейн искаше да влезе. — Дамата и джентълменът тъкмо седнаха да се хранят. Позволете, моля ви, да пратя първо някое слугинчето с бележка от вас. Тук не обичаме да смущаваме гостите си. — Лицето на ханджията стана още по-отчаяно, когато видя колко мокър и мръсен е лорд Кърлейн.

— Уверявам ви, аз няма да им преча — каза Кърлейн. — Що се отнася до намеренията на капитан Блейксли, те са вече друга работа. Тъй че помолете го, ако обичате, да бъде сдържан. А сега ми се махнете от пътя.

Ханджията се притисна още по-силно към вратата.

— Милорд, умолявам ви…

— По дяволите! — измърмори Кърлейн и почука на вратата. — Лейди Клара — извика той. — Аз съм Кърлейн. Трябва веднага да говоря с вас. Блейксли? — И той почука отново. — Влизам!

— Умолявам ви, само без насилие, милорд! — възкликна ханджията.

Вратата се отвори и дребничкият ханджия за малко не падна в стаята. Капитан Блейксли го хвана за палтото и го изправи на крака. После изгледа Кърлейн и затръшна вратата зад себе си.

— Кърлейн — каза той хладно. — По каквато причина и да сте тук, изобщо не сте добре дошъл. Лейди Клара не желае да има нищо общо с вас. Тъй че бъдете така добър и ни оставете на мира.

В отговор Кърлейн извади от палтото си пистолет и го насочи към гърдите на Блейксли.

— Господ да ми е на помощ — простена ханджията. Зад него Блейксли се вцепени.

— Милорд, маниерите ви не могат да се нарекат добри.

Кърлейн се ухили.

— В момента изобщо не ми пука за маниерите ми. Наложихте ми същинско преследване и няма да се махна, преди да съм говорил с лейди Клара. Насаме.

— Виж ти, а ако се възпротивя, ще ме застреляте, така ли? — попита спокойно Блейксли.

— О, да, не сте първият англичанин, който се наема да ми служи за мишена. Само че не желая да предоставям решението на вас. Лейди Клара! — извика той. — Кажете на скъпия си приятел, че ще говорите с мен, в противен случай ще му забия един куршум в стомаха.

Вратата се отвори и Клара надникна, пребледняла, през рамото на Блейксли.

— За бога, милорд. Да не сте полудели?

— Да — отговори навъсено той. — Откакто живея в Англия, наистина съм луд.

— Той няма да стреля — каза Блейксли. — Продължи да се храниш, Клара, аз ще се погрижа за него.

— Не, моля те — докосна тя рамото на капитана. — Остави ме да поговоря с него. Не бих искала да направя вулгарно представление за останалите гости.

— Да ви поживи господ! — измърмори ханджията.

— … освен това лорд Кърлейн е яздил дълго в този дъжд, за да ме види. Дължа му да го изслушам. — Ако обичате, скрийте оръжието си, милорд — каза тя на Кърлейн.

Той го направи и се поклони.

— Радвам се, че най-сетне ще ме чуете, милейди. Вече бях загубил всяка надежда да говорите още веднъж с мен.

— Тя и сега няма да го направи — прекъсна го Блейксли. — Аз няма да го допусна. — И той сложи ръка на кинжала си.

— Недей, Андрю — извика Клара. — Искам да изслушам лорда. Остави ни, моля те, за малко сами.

Блейксли не отстъпи веднага, но в края на краищата се съгласи да излезе при условие, че ще чака пред вратата и разговорът няма да трае по-дълго от двайсет минути.

— Много мило от негова страна — измърмори Кърлейн и хвърли мокрото си палто на един стол. Погледна със съжаление подгизналите си ботуши. — Моля да ме извините за вида ми — каза той на Клара, която го гледаше сериозно. — Не очаквах да завали.

— Та вие сте премръзнали — каза тя. — Седнете до огъня, ще ви налея чай.

— Вино, ако обичате. Или бира. Каквото имате. Съжалявам, че ви развалих вечерята. — Той се отпусна с благодарност на един стол. — Времето ни е ценно.

— Аз няма да се върна в Лондон — каза тя и му подаде чаша вино. — Ако сте дошли с такава цел, напразно сте си направили труда. Как разбрахте, че съм тук?

Той пое чашата и се усмихна.

— Бях тръгнал за Барингтън, за да ви се извиня още веднъж и ви видях да тръгвате с капитана. Ще е жестоко от ваша страна, милейди, да ме отпратите още веднъж. Зная, неприятно е да се говори за това, но вие простихте на всички, замесени в тази история, само на мен не пожелахте да простите. Това събуди любопитството ми. Мислех, че сме приятели.