— Наистина ли е възможно да не помни името си?

— Да — отвърна докторът, без да отдели поглед от бележките, които нанасяше. — Често пъти пациентите с такива наранявания на главата са объркани и не могат да се ориентират, когато отново дойдат в съзнание. Загубата на паметта не е рядкост. В Повечето случаи това е временно явление.

— Колко временно?

— Трудно е да се каже, инспекторе. Няколко часа, няколко дни, няколко седмици… — Вдигна рамене, за да подчертае, че не може да даде точен отговор, и затвори с остро щракване химикалката си. — Вашият въпрос ме кара да мисля, че никой не е предложил услугите си да я разпознае.

— Никой.

— Лично аз, инспектор Арман — направи пауза и подаде картона на сестрата, — не намирам нищо необичайно в неспособността на нашата загадъчна лейди да си спомни името си. Но тя е била приета преди около трийсет часа. Как може никой да не се поинтересува за една толкова хубава жена? За мен това е странно.

— Да, така е. — Но не точно това озадачаваше инспектор Арман, когато той напусна болничната стая.

3.

Слънчевата светлина струеше през болничния прозорец и обливаше лъскавата атлазена материя, която младата сестра й подаде да разгледа.

— Хубава е, нали? — заяви ниската здрава жена с мургава кожа и тъмна коса, които издаваха средиземноморския й произход.

Прокара ръка по полата на роклята, която лежеше върху скута й.

— Много е хубава… — Въздъхна и се опита да прикрие горчивото си разочарование, — но не си спомням да съм я виждала преди…

Сестрата погледна към оплешивяващия мъж до прозореца, облечен във въглено сиво яке от рипсено кадифе с висока яка. На носа му бяха кацнали очила със златна рамка. Той леко наклони глава и с кимване даде знак на сестрата да отнесе обратно роклята и шала.

Останаха само бижутата — старинна брошка и украсени със сребро топазени обеци. Но и те й бяха непознати. Тя притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги масажира. Преди малко една друга сестра й беше дала нещо, от което пулсиращата болка се притъпи, но продължи да я изнервя. Не искаше обаче нещо по-силно — не и сега, когато трябваше да мисли.

— Само това ли съм имала, когато са ме докарали в болницата? — Всеки път, когато погледнеше към мъжа до прозореца, трябваше да си напомня, че той е полицейски инспектор. Не й приличаше на такъв. Ако трябваше да отгатва професията му, би казала, че е директор на училище или учител — човек с авторитет, който може да бъде и строг, и милостив.

— Да, нямахте нищо друго. — Свали очилата си и ги пъхна в горното джобче на якето си. — Нищо за идентифициране — нито паспорт, нито хотелски ключ, нито портмоне.

— Може би са откраднали портмонето ми? Какво се е случило? Сестрата не може да ми каже. Вие знаете ли?

— Двама младежи — американци — ви видели да се карате и боричкате с някакъв човек на Еспас Масена. Те мислят, че той ви е ударил, което се потвърждава от синината до устата ви. После видели как падате на земята. Единият от тях извикал и мъжът избягал. В болницата, при почистването на раната отзад на главата ви, са открили парченца от кора на дърво, а по-късно следи от кръв и косми от вашата коса са били намерени на мястото. Предполагаме, че при падането сте си ударили главата в дървото.

Тези неща тя вече знаеше. Докторът й ги бе съобщил по-рано — синината до устата, раната на главата, за чието затваряне бяха направили дванайсет шева, фрактурата на черепа, сътресението на мозъка и рядко срещаната пълна загуба на памет. Не помнеше нищо за собствения си живот, но не бе загубила запаса си от знания.

— Знам къде се намира Еспас Масена, знам пазара на цветята. Ница е във Франция; Париж е столицата… — Прекъсна потока от факти. — Защо съм била на Еспас Масена?

— Предполагам, за да вземете участие в празненствата на Карнавала.

— Карнавал… Това идва от старинната италианска дума „carnelevare“, чийто свободен превод е „сбогом на плътта“. Има езически произход. Пролетен ритуал у гърците за честване чудото на обновлението — празник, който по-късно римляните свързват с похотта, а християните пригаждат към своята си религия, превръщайки го във време за веселие преди Великите пости. Обичаят хората да се маскират идва от французите.

Инспекторът се поусмихна.

— Никога нищо не е такова, на каквото прилича, нали, мадмоазел?

— А аз? Аз на какво ви приличам? — Чакайки отговор, изведнъж осъзна, че самата тя не знае как изглежда. Намираше се в тялото на човек, за когото не знаеше абсолютно нищо. — Има ли наблизо огледало?

След като обмисли за секунда молбата й, той кимна.

— Ще намеря. — Излезе от стаята и след няколко минути се върна с малко ръчно огледалце.

Докато го поемаше от него, нервите й се изопнаха. Бавно го вдигна и погледна отражението си. Първо видя превръзката около главата и синината до устата. Докосна кичур от дългата си до раменете коса с цвят на коняк, после бледото си лице. Питаше се дали това се дължи на липсата на грим, на ярката светлина или на бозавата болнична нощница.

Реши, че всъщност няма значение и насочи вниманието си върху чертите — изящните скули и нежно очертаната челюст. Веждите й бяха кафяви с жълтеникавочервен оттенък, гъсти във вътрешните си краища и с грациозна естествена извивка. В кафявите й очи блестяха кехлибарени петънца, а тъмните й мигли бяха дълги и гъсти, със златисти краища. Устните й бяха красиво оформени. При най-малкото повдигане на ъгълчетата им върху бузите й се появяваха привлекателни трапчинки. Като се изключи малко мрачният израз на очите, образът в огледалото изглеждаше решителен и горд и загатваше за човек, който смело посреща предизвикателствата.

„Това ли съм аз?“ Свали с разочарование огледалото. От него нямаше полза. Не си спомняше лицето. Не си спомняше нищо.

— Коя съм? Къде живея? С какво се занимавам? Имам ли семейство, приятели? Почти два дни вече съм в тази болница. Защо никой не е почувствувал отсъствието ми? Сама ли съм дошла в Ница? Роклята… — сети се за етикета. — Е от Ив Сент Лоран. Означава ли това, че съм богата?

— Възможно е. Но също така е възможно роклята и бижутата да са ви подарени от щедър любовник. Лазурният бряг привлича доста богати хора. А те от своя страна привличат красивите жени.

— И вие смятате, че съм някоя от тези жени?

— Може би… — Сви рамене. — Обаче повечето от тях просто жалки подобия на Бриджит Бардо, с разрешени руси коси, сладострастни извивки и розови нацупени устни. А вашият външен вид говори за класа.

— Това май беше комплимент. Благодаря ви. — Промърмори го малко сухо.

— Да, така е. — Устата му се изви леко в усмивка. — Във всеки случай красиви жени може и да дойдат в Ница сами, но рядко остават такива дълго време.

— Значи мислите, че познавам човека, с когото са ме видели?

— Може да е било караница между любовници. Или пък се е опитвал да се запознае с вас, а вие сте отхвърлили авансите му.

— Но защо ще отида на Еспас Масена през нощта на Карнавала без придружител и без портмоне? Или пък мъжът е бил крадец?

— Но защо ще вземе портмонето, а не и бижутата ви?

— Не знам… — Въздъхна уморено, объркана и разстроена от пълната пустота. — Трябва да има начин да се разбере коя съм. Трябва да има някъде стая с дрехите ми, грима ми, бижутата ми.

— Бяха отправени запитвания до всички хотели и пансиони в града. Но не бива да забравяте, че по време на Карнавала хората често остават навън през цялата нощ. Следователно отсъствието на някой гост от стаята му за една нощ не прави впечатление. Две последователни нощи вече са друго. Ако имаме късмет, може би ще узная нещо утре.

— Надявам се. Трябва да открия коя съм!

Инспекторът повдигна едната си вежда.

— Казвате го с необичайна настойчивост, мадмоазел?

— Да. — Усети нотката на безпокойство в гласа си и се опита да го обясни. — Имам усещането, инспекторе, смътното, но непреодолимо усещане, че трябва да бъда на някакво определено място. И че е важно. Изключително важно. Като че ли ще се случи нещо ужасно, ако не съм там.

— Къде? — попита той тихо, почти с безразличие, сякаш се опитваше леко да открехне едно прозорче в паметта й. Но не помогна.

— Не знам… — Гласът й заглъхна от разочарование. Колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече се усилваше туптенето в главата й. Изведнъж усети, че силите я напускат. Отпусна се назад върху възглавниците и стисна очи. Ненавиждаше тази пустота.

— Преуморих ви с въпроси. Съжалявам… Почивайте си. Утре ще дойда пак.

Инспекторът си тръгна и тя отново остана сама — сама с празнотата. Загледа се през прозореца в блестящото синьо небе, което бе дало името на Лазурния бряг. Да можеше да направи нещо, да отиде някъде… Но къде трябваше да отиде човек, за да открие паметта си?

4.

От болничния коридор долитаха приглушени гласове и стъпки. Но никой не идваше до нейната врата и букети не облекчаваха голотата на нейната стая.

Развълнувана, неспокойна и уморена да гледа стените, които сякаш отразяваха празнотата на паметта й, тя отметна завивките и седна в леглото, провесвайки краката си. Зави й се свят. Стисна здраво края на дюшека и зачака стаята да спре да се върти, после бавно стъпи на пода и се изправи. Веднага почувствува студ по гърба си. Но нямаше какво да сложи върху нощницата. Обърна се, издърпа чаршафа от леглото и го уви около раменете си като индийка.

Почти бе стигнала до вратата, когато осъзна, че се подчинява на слабия вътрешен глас, който й казваше, че трябва да си тръгне и непременно да отиде на някакво друго място. Но къде? Защо? И защо това не търпеше отлагане? Беше ли опасно? Мъжът, с кого се беше боричкала, умишлено ли я бе наранил или се бе опитвал да я накара да отиде някъде с него? Къде? Каква беше опасността?

Измъчвана от безкрайните въпроси, отиде до прозореца, откъдето се откриваше подобна на пощенска картичка гледка към Ница — града на веселието и цветята, слънцето, морето и секса.

В далечината слънчевата светлина искреше в дълбоките средиземноморски води на Залива на ангелите, окръжен от частни плажове, препълнени сега със загоряла от слънцето плът и уморени души. Малко по-наблизо бяха жълто-кафявите сгради с керемидени покриви и църквите в италиански стил в старата част на града с нейните тесни улички, които тук-таме се разширяваха и образуваха малки площадчета.

Уви се по-плътно в чаршафа. Гледката напомняше картините на Матис и Сезан. Тук ужасният мистрал, който ревеше по долината на Лоара, огъвайки и събаряйки дървета, представляваше просто лек бриз, полюшващ листата на палмите по Алеята на англичаните. Архитектурата определено имаше средиземноморски, а не френски характер — нещо, което подсещаше, че преди по-малко от столетие и половина Ница е била италианска.

Къде ли очакваха да бъде тя? Какво я беше довело тук? Инспекторът твърдеше, че говори английски с американски акцент, но и френският й беше много добър. Роклята от скъп бутик, бижутата… Възможно беше да е богата американка, която живее в чужбина… В Ница… В края на краищата знаеше имената на улиците, прелестното кафене на Сент Франсоа-дьо-Пол и… Човек, който често посещава Ница, също би могъл да знае тези неща.

Ако все пак приемеше, че живее тук, то къде точно? Нещо отново заблъска в главата й. Извърна се от прозореца и разсеяно започна да масажира слепоочията си.

Инспектор Арман стоеше до вратата и явно я наблюдаваше от известно време. Щом го забеляза, тя рязко вдигна глава, погледът й бързо се плъзна по лъскавата му плешивост, тъмносивата му коса, преливаща до бяло по слепоочията, приятната закръгленост на лицето му и остротата на сините му очи. Не го беше чула да влиза. Беше се вмъкнал тихо — както училищен директор отива в дъното на класната стая, за да наблюдава мълчаливо оттам.

— Виждам, че вече сте на крак. — Острият му поглед продължаваше да я оценява. — Това е добре.

Направи крачка към него. После спря. Мускулите й се напрегнаха.

— Открихте ли коя съм?

— За съжаление не. Нашата проверка по хотелите не доведе до нищо.

Беше се подготвила за такъв отговор и все пак изпита разочарование.