Коул вдигна ръце, опитвайки се да я успокои.

— Всичко е наред, Реми. Аз съм. Не исках да те изплаша.

Да я изплаши? Беше ли наистина изплашена? Разбира се, че беше. Призракът на свинската маска отново беше тук. Не, не трябва да мисли за това. Не трябва да мисли за боя, за болката, за страха. Не трябва да мисли как са я следили, дебнели, спрели, връхлетели… — посред бял ден, в присъствието на толкова хора наоколо.

Усети как започва да трепери. Коул направи крачка към нея, все още с вдигнати ръце. Реми се сви до вратата.

— Няма да ти причиня болка, Реми.

Искаше да му изкрещи, че вече го е направил — че я е мамил, че я е лъгал, че е излъгал нейното доверие и любов. Но като в лош сън, не успя да издаде нито звук.

— Кълна се, че няма да ти причиня болка. Никога няма да ти причиня болка. — Говореше като на уплашено дете.

Господи, та тя наистина се чувствуваше като изплашено дете. Извърна се и се опря на вратата. Фасадата се срути. По бузите й се изтърколиха първите сълзи. Онези двама мъже завинаги бяха разбили илюзията, че е неприкосновена, че нейното положение и името Жарден й дават закрила. Не искаше да го признае. Отричаше го. Но семената на страха бяха посети и със смъртта на Чарли бяха пуснали корени.

Усети ръцете му върху раменете си и настръхна, готова да се съпротивлява.

— Не! — Направи опит да се освободи. — Не ме докосвай. Недей.

Но ръцете я привлякоха с нежна настойчивост. Реми го отблъсна, за да не я вземе в обятията си, но се бореше с пословичната женска слабост, която добре разбираше и много мразеше.

— Успокой се, всичко е наред! Ти си в безопасност. Никому няма да позволя да ти причини болка. — Най-странното бе, че наистина се чувствуваше в безопасност в тази прегръдка. Това рамо сякаш я чакаше да изплаче върху него мъката си. Опита се да преглътне едно изхълцване, а ръцете му я привлякоха още по-близо. — Хайде, Реми, поплачи си — подкани я той нежно. — След всичко, което си преживяла, имаш нужда от това. Само един глупак не би се изплашил. А ти не си глупачка.

Спря да се бори със сълзите и се отпусна върху него. Заплака тихо, на пресекулки, смътно усещайки успокоителните ласки на ръцете му по гърба и косата си, които безмълвно потвърждаваха, че всичко е наред. Но всъщност нищо не беше наред и никога вече нямаше да бъде — нито със собственото й чувство за сигурност, нито с любовта й… нито с Чарли.

Нямаше представа колко време е плакала. Изведнъж усети, че Коул трие бузата си в косата й, лъхна я влажния мирис на вълна от сакото му и се почувствува напълно изтощена.

— Как… — Гласът й бе толкова задавен и дрезгав, че спря и започна отново: — Как разбра, че съм тук? — Гледаше надолу, не смееше да повдигне глава и да срещне очите му.

— Проверих навсякъде. — Явно се вълнуваше. — На път за работа тази сутрин се сетих за безкрайните ти Натизми и реших да си опитам късмета тук. — Устните му докоснаха косата й, ръцете му я притиснаха. — Казах си, че между нас всичко е свършено, и през целия съботен ден се мъчих да убедя себе си, че не те искам, че нямам нужда от теб… че не те обичам. Но когато брат ти нахлу в апартамента ми в неделя сутринта, мислейки, че си там… Защо, Реми? Защо дойде тук? Защо не си у дома с тях?

Само поклати глава, неспособна да му отговори.

В следващата секунда устата му бе до ухото й, шепнейки:

— Няма значение. Искам да остарея и оглупея с теб, Реми. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. — Питаше се дали е възможно. Могат ли да преодолеят всичко? Не беше сигурна. Отдръпна се от него. Ръцете й останаха върху реверите на тъмносиньото му сако.

Коул повдигна главата й и обходи нараняванията — първо с пръсти, сетне — с устни. Допирът му беше толкова нежен, че отново й се прииска да заплаче. Това беше истинска любов.

Затвори очи.

— Коул… Спомних си… Спомних си онази нощ на дока… Зная как е станало.

Усети сковаността на ръцете и тялото му. Не можеше да си наложи да го погледне — все още не.

— Какво ще направиш? — попита предпазливо той.

— Не знам.

— Ще ми помогнеш ли? — Ръцете му я притиснаха с безмълвна настойчивост. — Имам нужда от теб, Реми!

Отвори очи и се втренчи във възела на вратовръзката му. Мислеше за Чарли. Ако Мейтланд бе заповядал да го убият — а тя беше сигурна, че е Мейтланд, а не Коул, — може би е действувал без неговото знание. Но какво променяше това? Чарли е мъртъв.

Освободи се от ръцете му и поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Коул.

— По дяволите, защо? — Избликът на гняв веднага се смени със силна въздишка. — Зная отговора, нали? Семейството! Но ще постъпя точно както казах. Няма да им позволя да ме съсипят — даже това да означава аз да ги съсипя! — В гласа му я нямаше ненавистта, която тя очакваше.

— Коул, ти съсипваш себе си. Не го ли разбираш? Може би ако им сътрудничиш, ще ти бъде по-леко. Ако просто отидеш и им кажеш…

— Не мога, Реми! Дори заради теб!

— Аз не го искам, Коул. Аз те обичам. Трябва да ми повярваш.

Сивите му очи бавно обходиха лицето й. В тях се четеше болка и копнеж.

— Странно е, но ти вярвам. Нещата обаче отидоха твърде далеч. Не мога да ги върна назад.

Чарли! Той знаеше за Чарли.

— Нито пък аз.

— И няма какво друго да си кажем?

— Не.

Продължи да я гледа в очите още известно време, след това отвори входната врата и излезе. Тя остана на прага, но той не се обърна.



Таксито спря тихо до бордюра. Реми подаде на шофьора десетдоларовата банкнота, която й бе останала от заема на Нати.

Пресече затревената ивица. Отиде до украсената с орнаменти желязна порта. Спря. Огледа белите колони на къщата и двете магнолии, извисяващи се като двама гвардейци на моравата отпред.

Бутна портата и пое по дългата алея. Както и очакваше, беше заключено. Удари два пъти с тежкото месингово чукче и зачака.

Нати отвори, облечена в черната си униформа със снежнобяла престилка. Погледна Реми и въздъхна мрачно.

— Била си в следственото управление. Надявах се да бъркаш…

— И аз. — Реми влезе вътре и изчака прислужницата да затвори вратата. — Къде са те?

— В солариума. Г-н Марк е с тях. Направо не са на себе си. Чудят се къде си и какво е станало с теб.

Дочу тихият загрижен шепот. Поколеба се. Не можеше да преодолее страха си. Но трябваше да го направи. Само тя можеше да го направи!

Не беше стигнала още до вратата на солариума, когато Гейб я видя.

— Реми!

Като отпушен поток гласовете им я заляха, изпълнени с тревога и укор, с нежна загриженост и облекчение. Остави ги да се плискат наоколо. Не ги слушаше, не им позволяваше да я отклонят от това, което бе дошла да извърши.

— Имаш ли представа колко се тревожихме за теб? — Гейб я поведе към дивана и нежно я настани върху меките възглавници. После седна до нея и я прегърна през раменете.

— Къде беше? — питаше баща й. — И какво беше това хрумване да се измъкнеш така? Не съзнаваш ли, че…

— Не й се карай, Фрейзър. Не виждаш ли колко е уморена? — майка й пъхна чаша чай в отпуснатите й ръце. — Изпий го!

Реми се втренчи в кехлибаренокафявата течност. Разглеждаше трептящата, блещукаща повърхност и тъмните листенца на дъното.

— Спомних си, че бях на дока през нощта, когато е бил натоварен „Дракон“. — При това заявление всички млъкнаха поразени. — В танкера никога не е имало суров петрол. Напълниха го с вода.

— Си… сигурна ли си, Реми? — попита предпазливо Гейб.

— Да. — Бързо погледна чичо си, който стоеше вцепенен до дивана. — Ланс беше прав. Коул е участвувал в това — той и Карл Мейтланд.

— Коул… — Баща й седна доста рязко. — Откъде знаеш?

— Видях ги на мостика, наблюдаваха как пълнят резервоарите с вода. Доста умно измислено. — Изненада се колко са студени ръцете й. — Мейтланд получава пари за несъществуващ товар, после продава някъде петрола и двамата с Коул си поделят печалбите. Междувременно, разрушителен взрив изпраща един стар танкер на дъното и Кресънт Лайн получава от застрахователната компания обезщетение.

Марк подсвирна и промърмори:

— Дяволски умно измислено.

— И ти си го знаела! — погледна я Гейб. Реми кимна неохотно. — Защо не си ни казала по-рано?

— Не знам. Може би не съм била сигурна. Може би не съм искала да повярвам, че Коул е замесен. Може би затова съм искала да се усамотя някъде за няколко дни, когато бяхме във Франция. Може би съм се опитвала да взема решение. Наистина не си спомням. — Отметна назад глава и се загледа в тавана. — Така… Чудя се дали Коул не е бил мъжът, с когото съм се карала. Той казва, че е бил в Ню Орлиънс…

— Той ли ти го каза? — намръщи се Гейб.

— Да. — Внезапно се почувствува объркана, а брат й стана от дивана и отиде до гарафата с уиски. — Не е ли било така?

— Той беше в Марсилия. — Чуваше се звънът на ледените кубчета в чашата. Гейб махна кристалната запушалка и хвърли предизвикателен поглед към Марк. — Колко е това — може би двайсетминутен полет до Ница? По дяволите, може дори да е летял със самолета на компанията, без никой от нас да знае!

— Може… — Докосна червеникавия белег на лявата си буза — отокът бе спаднал, но мястото си оставаше много чувствително. — Но това е предупреждение от Мейтланд.

— Мейтланд? — Гейб се извърна от количката с напитките. — Ти, струва ми се, каза, че не познаваш двамата мъже, които са те пребили.

— Не им знам имената. Но познах гласа на единия. Същият мъж, който ме изненада онази нощ на дока. Сигурна съм, че работи за Мейтланд.

— Какво те кара да мислиш така?

Разказа им за неотдавнашното си посещение в района на доковете, за Мейтланд, който я беше видял с Чарли, за предложението на Чарли да научи имената на хората, които са товарили танкера, и неговото „случайно“ удавяне.

— Не е било нещастен случай. Тази сутрин видях доклада на следователя. Имал е ожулване по лицето… сякаш е бил ударен от нещо… Разбира се, следователят предполага, че се е ударил вече във водата. Но аз знам, че са го блъснали.

— Трудно е за доказване — отбеляза Гейб. — Ако не е имало свидетели.

— Двама. Но единият го е видял вече паднал, а другият по всяка вероятност е онзи, който го е ударил. — Опита се да остави настрана всякакви чувства. Само така можеше да продължи.

— Това са само предположения, Реми!

— Разбира се.

— Така си и помислих. — Гейб отново седна до нея и те сплетоха пръсти. — Виж сега… остави тази работа на нас. Не се опитвай повече да действаш сама.

Успя да се усмихне и кимна.

— Какво ще направите?

— Ще започнем с… — намеси се Марк, — твоята подкрепа, за да принудим Бюкенън да подаде оставка. Още днес можем да приключим. Което ще ни развърже ръцете да преговаряме за споразумение със застрахователната компания.

— Чакайте малко — обърна се Реми към баща си и Гейб. — Нима ще ги оставите да се отърват?

— Значи смяташ, че трябва да повдигнем обвинение срещу тях?

— Няма ли?

— Това ще бъде само губене на време. — Гейб стисна малко по-силно ръката й. — Обикновено престъпление на „бели якички“. Ще пълни заглавията на първите страници на вестниците, ще стане голям скандал, но шансовете някой от тях да влезе в затвора са нищожни.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, Гейб има право — въздъхна тежко баща й. — Освен това, не можем да пренебрегнем факта, че Кресънт Лайн ще бъде въвлечена в съдебен процес за застрахователна измама. В крайна сметка ще се окажем обвиняеми — и ще ни признаят за виновни.

— Такава известност не е добра за никого — добави Марк. — Няма нещо, което този град да харесва повече от скандалите. Както при пътна злополука. Хората в минаващите коли намаляват скоростта, за да видят колко кръв има и как някой се гърчи от болка — и са много доволни, че на самите тях им няма нищо.