Обаче тя изглежда да е около моите години, по — млада е от мен, но разликата не ще да е голяма.

Мама му стара! Защо дори изобщо ми минава мисълта, че мога да хлътна по нея?

Докато аз седя на тревата до нея, баща ми може в същия момент да умира. Не би трябвало да мисля за нищо друго, освен за него и какво ще му кажа, ако успея да стигна до Уайоминг, преди той да издъхне.

— Как ви е името — питам, като оставям питието си на тревата и се опитвам да прогоня мислите за смъртта на баща си някъде другаде в главата.

Тя се замисля за минута, вероятно колебаейки се дали да ми каже истината.

— Кам — отговаря накрая.

— Кратко от какво?

— Камрин.

— Аз съм Андрю. Андрю Париш.

Изглежда малко срамежлива.

— И така, на колко сте години? — пита тя и това напълно изненадва.

Дали пък няма да се окаже, че не е примамка за затвора, защото непълнолетните момичета, когато искат да излъжат за възрастта си, обикновено странят всячески от тази тема. Сега вече се надявам, че може да е напълно законна. Ами да, много ми се иска да е...

— Двадесет и пет — отговарям аз. — А вие? — изведнъж спирам да дишам.

— На двадесет — отвръща тя.

Замислям се за момент със свити устни върху отговора й. Все още не съм сигурен дали не ме лъже, но може би като прекарам повече време с нея през това пътуване, което като че ли ни събра, ще разбера истината.

— Ами радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила.

Усмихвам се. Разговаряме още няколко минути — осем, за да бъда точен, — за това — онова и аз успявам да я поизнервя още малко, защото с тази нейна нахакана уста си го заслужава.

Всъщност мисля, че начинът, по който се отнасям към нея, й харесва. Мисля, че има някакво привличане. Въпреки че е малко, но го усещам. И причината наистина може да е начинът, по който изглеждам — по дяволите, точно сега дъхът ми вероятно мирише на задник, а и днес не съм вземал душ. Ако ще е заради вида ми, за разлика от повечето момичета, които са ме харесвали, тя вече ме отхвърли. Не пожела да седя до нея в автобуса. Не се поколеба да ми каже да намаля музиката, и то доста рязко при това. Вкисна се, когато я заподозрях, че има Бийбър треска (от нея и аз се вкисвам, но такова ни е обществото), а освен това имам чувството, че изобщо няма да се поколебае да ме изрита в топките, ако си позволя да я докосна по неприличен начин. Не че бих го направил. В никакъв случаи. Обаче е добре да знам, че е от тези.

Да, по дяволите. Харесвам това момиче.

Качваме се в автобуса и аз отново пропълзявам на мястото си, като оставям краката ми да стърчат на пътеката, а после виждам нейните бели обувки за тенис също да се подават и се усмихвам при мисълта, че ме намира за достатъчно интересен, за да приеме идеи от мен. Двадесет минути по — късно проверявам какво прави и точно както очаквах, здравата е заспала. Засилвам музиката и слушам, докато също заспивам, а на следващата сутрин се събуждам много преди нея.

Тя наднича през облегалката, а аз се усмихвам и й махам с пръст.

На дневна светлина е дори още по — хубава.


Камрин

Осем 


— След десет минути ще напуснем тази консервна кутия — казвам аз.

Андрю се усмихва, надига се от облегалката и сваля слушалките.

Не съм съвсем сигурна защо почувствах нужда да му кажа.

— По — добре ли спа? — пита той и затваря ципа на сака си.

— Всъщност да — отвръщам аз и опипвам врата си. Този път мускулите не ме болят. — Благодаря за неволната идея.

— Винаги съм на твое разположение — казва той и широко се усмихва. — Денвър ли? — пита Андрю и въпросително ме поглежда.

Предполагам, че ме пита дали това е следващата ми спирка.

— Ами да, дотам има почти седем часа път.

Андрю клати глава и изглежда също недоволен от дългото пътуване като мен. Десет минути по — късно автобусът спира на автогарата в Гардън сити. На нея има три пъти повече хора, отколкото на предишната автогара, и това ме безпокои. Пробивам си път до поредния автобус и заемам първото свободно място, което виждам, защото местата се заемат много бързо. Андрю завива бързо зад един ъгъл под надпис, който сочи към района на автоматите, и след малко се връща с една кутия сода „Маунтин Дю" и пакет чипс.

Сяда до мен и отваря кутията със сода.

— Какво? — пита той и ме поглежда.

Не бях забелязала, че го наблюдавам с отвращение как гълта жадно содата.

— Нищо — казвам и поглеждам встрани. — Просто ми изглежда доста гадна. Чувам го да се смее тихо до мен и да отваря пакета с чипса.

— За теб изглежда доста работи са гадни.

Отново го поглеждам и слагам сака в скута си.

— Кога за последен път си ял нещо, от което има по — малка вероятност да си докараш инфаркт?

Той схрусква още един чипс и го преглъща.

— Ям това, което искам. Ти да не си една от онези нафукани вегетарианки, които се оплакват, че страната затлъстява от бързата храна?

— Не, не съм — отвръщам аз, — но мисля, че тези нафукани вегетарианки може би са прави.

Той глътва още два чипса, отпива нова голяма глътка сода и пак ми се усмихва.

— Бързата храна не прави хората дебели — казва Андрю, като продължава да дъвчи. — Хората сами правят избора си. Заведенията за бързо хранене просперират заради глупостта на американците, които предпочитат да ядат храната им.

— Ти за глупав американец ли се смяташ? — питам аз и се ухилвам насреща му.

Той свива рамене.

— Предполагам, че съм такъв, когато възможностите ми за избор са ограничени до няколко автомата и щанд за бургери.

— Да бе, като че ли ще предпочетеш да ядеш нещо по — добро, ако имаш възможност да избираш. Съмнявам се.

Мисля, че започвам да ставам по — добра в нашите играчки. Той избухва в смях.

— Да, по дяволите ще избера нещо по — добро. Ще си взема пържола за петдесет долара вместо престоял цял ден сандвич, бира вместо „Маунтин Дю".

Поклащам глава, но не мога да изтрия усмивката от лицето си.

— Между другото ти какво ядеш обикновено? — пита той. — Салати и тофу?

— Пфу! — казвам аз и правя гримаса. — В никакъв случай не бих ги яла. Тофу и салатите са за сваляне на килограми. Честно ли?

— Ами, да... признай си — отвръща той.

Гледа ме така, като че ли съм нещо особено привлекателно, което трябва да бъде проучено.

— Обичам спагети с кюфтета и суши.

— Какво, всичко това на едно място? — сега пък той прави гримаса на отвращение.

Трябват ми няколко секунди да схвана какво точно пита.

— О, не — казвам аз и клатя глава. — Това също би било гадно.

Усмихва се с облекчение.

— Не си падам много по пържолите — продължавам аз, — но предполагам, че бих изяла една, ако ми предложат.

— Охо, значи ме караш да те поканя на среща, така ли?

Усмивката му става още по — широка.

Опулвам очи, а устата ми увисва отворена.

— Не! — отвръщам аз и направо се изчервявам. — Казах го само така.

Андрю се смее и отпива нова глътка.

— Знам, знам — успокоява ме той, — не се стряскай. Никога няма да ми мине през ум да те каня на среща.

Очите и устата ми се разширяват още повече, а лицето ми направо пламва. Той се смее още по — силно.

— По дяволите момиче — казва през смях, — ти май не загряваш много бързо? Намръщвам се.

Той също се намръщва, но същевременно продължава да се усмихнат.

— Знаеш ли какво — продължава Андрю този път малко по — сериозно, — ако имаме късмет да намерим заведение при някое от спиранията, което да може да приготви пържола за петнадесетте минути, с които разполагаме, преди да изпуснем автобуса, ще ти купя една и ще те оставя да решиш дали, докато си ядем заедно пържолите в автобуса, това е среща, или не е.

— Мога да ти кажа още отсега, че няма да е.

Той леко се подсмихва.

— Така да бъде. Мога да го преживея — отвръща Андрю.

Мисля, че е приключил с тази тема, но той внезапно добавя:

— Ами тогава какво ще бъде, ако не е среща?

— Какво искаш да кажеш? — питам аз. — Предполагам, че ще е нещо приятелско. Просто двама души, които се хранят заедно.

— О — казва той и в очите му се мярка игриво пламъче, — значи сега сме приятели, така ли?

Това пак ме заварва неподготвена. Бива си го. Свивам устни и се замислям за момент.

— Ами да — отвръщам. — Ние сме нещо като приятели поне до Уайоминг.

Той ми подава ръка. Макар и с нежелание я поемам. Стискането му е леко, но твърдо, а усмивката истинска и сърдечна.

— Тогава нека бъде приятелство до Уайоминг — казва той, разтърсва за момент ръката ми и я пуска.

Не съм сигурна какво стана току — що, но нямам чувството, че съм направила нещо, заради което по — късно ще съжалявам. Предполагам, че няма нищо лошо в това да имаш пътуваш „приятел". Мога да се сетя за стотина други хора на мястото на Андрю, с които щеше да е по — зле. Но той ми изглежда безобиден и признавам, че ми е интересно да разговарям с него. Не е някоя стара дама, която ще иска да ми разказва истории, когато е била на моята възраст. Не е и някой по — възрастен самозаблуждаващ се мъж, който продължава да си мисли, че все още е толкова неустоим, колкото е бил на седемнадесет, и се надява, че по някакъв начин ще мога да видя в него това, което е представлявал някога. Не, Андрю е точно там, в зоната Голдилокс*. Разбира се, по редица причини би било по — добре ако той беше момиче, но поне е близко до моята възраст, а и съвсем не е грозен. Не, Андрю Париш определено не би могъл да бъде причисляван към онези, които са някъде близо до Грозното Дърво**.

[* Голдилокс — наименование от астрономията, т.е. обитаемата зона. — Б.пр.]

[** Грозното Дърво — уличен жаргон за грозници, т.е. очукани от живота хора, които оцеляват. — Б.пр.]

Вярното е, че той живее в непосредствена близост със „Секси Дървото" и си мисля, че това е единственото нещо, което ме притеснява в цялата ситуация.

Знаеш много добре, че всъщност няма значение какво става в живота ти, кого току — що си загубила, колко много мразиш света и колко неприлично е да си привлечена от някого, преди тази възстановителна фаза да е достигнала приемлива зона. Въпреки това ти все още си човешко същество и в момента, в който видиш някой привлекателен, го отбелязваш. Такава е човешката природа.

Обаче да действаш по въпроса е съвсем друга работа и точно там аз тегля чертата.

Каквото и да става, това няма да се случи.

Да, ама фактът, че той е секси ме притеснява, защото това означава само, че ще трябва много по — упорито да се пазя — нищо, което казвам или правя, да не остави у него погрешно впечатление. Секси мъжете знаят, че са секси. Просто го знаят, дори и тези, които не го демонстрират открито. Напълно човешко е също и това, секси мъжете автоматично да предположат, че една невинна усмивка или разговор, който продължи повече от три минути, без да настъпи неловко мълчание, са признаци за харесване.

Така че това „приятелство" ще ми отвори доста работа. Искам да съм учтива, но не и прекалено учтива. Искам да се усмихвам, когато е необходимо, но трябва да внимавам и да дозирам усмивката си. Искам да се смея, ако нещо, което е казал, е смешно, но не желая той да си помисли, че е смях, който казва „много си падам по теб".

Да, това определено ще ми отвори работа. Може би в края на краищата една възрастна дама щеше да е по — добре...

Андрю и аз чакаме на автогарата близо половин час, преди да пристигне следващият автобус. Този път изглежда нямаше да имаме на разположение по две седалки. Опашката, която се оформи, вече беше станала такава, че местата можеха и да не стигнат за всички. Дилема. Мамка му. Андрю и аз изведнъж станахме временни приятели, но не мога да се реша да го помоля да седне до мен. Това може да се изтълкува като едно от онези неща, които създават погрешно впечатление. Така че, докато опашката напредва бавно и той пристъпва плътно зад мен, аз се надявам, че сам ще реши да седне до мен. Предпочитам да е той, отколкото някой друг, с когото дори не съм разговаряла.

Проправям си път към средата на автобуса, стигам до две празни места, подминавам това от външната страна и сядам до прозореца.

Той сяда до мен и мислено въздъхвам с облекчение.

— Тъй като си момиче — казва и слага сака на пода между краката си, — ще ти позволя да останеш на мястото до прозореца.

Усмихва се.

След като автобусът се напълва и вече започвам да усещам наоколо излишъка от телесна топлина, излъчвана от толкова много хора, натикани в едно тясно пространство, чувам вратата да се затваря със скърцане и той потегля.