Сега, когато имам някого, с когото да разговарям, пътуването вече не ми изглежда толкова дълго и мъчително. Минава само около час в непрекъснат разговор за всичко, свързано с любимите му банди за класически рок.

Обяснява ми и защо харесвам Пинк и колко много по — добра е музиката им, отколкото на Бостън и Форинър, които ми звучат по един и същи начин.

Спорим за това двайсетина минути. Наистина е упорит, но той каза същото за мен, така че може би и двамата сме виновни. Аз пък го открехнах коя е Нат, без да навлизам в мъчителни за мен подробности за отношенията ни с Натали.

Докато се стъмни, си дадох сметка, че откакто се качихме в автобуса и той реши да седне до мен, между нас не е имало нито един момент на неловко мълчание.

— Колко ще останеш в Айдахо?

— Няколко дена.

— И после пак ли ще се върнеш с автобус?

Странно, по лицето на Андрю няма и следа от закачливостта му.

— Ами да — отвръщам аз.

Не ми се иска да навлизам твърде дълбоко в тази тема, защото вече не знам предварително какви ще бъдат отговорите ми.

Чувам го да въздъхва.

— Не е моя работа — казва той и ме поглежда, а аз чувствам, че разстоянието между нас е намаляло значително, откакто седим толкова близо един до друг, — но ми се струва, че не би трябвало да пътуваш насам — натам съвсем сама.

Не го поглеждам.

— Е, да, но ми се налага.

— Защо? — пита той. — Не се опитвам да те свалям, но е опасно младо,дяволски хубаво момиче като теб да пътува сама сред мизериите автогари на Америка.

Усещам, че леко се усмихвам, но напразно се опитвам да скрия усмивката си.

Поглеждам го.

— Ти не се опитваш да ме сваляш — казвам аз, — но въпреки това ме наричаш, дяволски хубава" и умело свързваш това в едно изречение с „какво прави момиче като теб в място като това" .

Изглежда леко засегнат.

— Говоря сериозно, Камрин — казва той и закачливата усмивка изчезва от лицето ми. — Наистина можеш да пострадаш.

Опитвам се да отмина неловкия момент, усмихвам се и казвам:

— Не се тревожи за мен. Имам доверие в способността си да пищя много силно, ако бъда нападната.

Той клати глава, поема дълбоко въздух и бавно отстъпва пред опита ми да разведря атмосферата.

— Разкажи ми за баща си — казвам аз.

Леката му усмивка моментално изчезва и той поглежда встрани. Не засегнах случайно темата. Просто имам странното усещане, че крие нещо. Когато там, в Канзас, спомена мимоходом, че баща му умира, външно погледнато като че ли това не го вълнуваше много. Обаче той бие толкова път, при това с автобус, за да види баща си, преди да умре, а това означава, че сигурно го обича. Съжалявам, но човек никога не е безразличен, когато някой, когото обича, е мъртъв или умира.

Звучи странно да го кажа аз, която вече не може да плаче.

— Той е добър човек — казва Андрю и продължава да гледа пред себе си.

Имам чувството, че точно в този момент си представя баща си, но всъщност го вижда само в спомените си.

Поглежда ме и сега се усмихва, но тази усмивка не прикрива някаква болка, а по — скоро е предизвикана от хубави отминали случки.

— Вместо да ме заведе на бейзболен мач, баща ми ме заведе на боксова среща.

— О, така ли? — отново се усмихвам. — Разкажи ми.

Отново гледа пред себе си, но топлото изражение на лицето му не го напуска нито за миг.

— Баща ми искаше да сме бойци... Не боксьори, а истински бойци, макар вероятно не би имал нещо против да станем и боксьори. Аз обаче имам предвид бойци по принцип, в живота. Метафорично казано.

Кимам, за да му покажа, че го разбирам.

— Стоях край ринга осемгодишен и гледах като хипнотизиран как двама души се бият помежду си, а през цялото време чувах баща ми да говори до мен, надвиквайки тълпата: — Те не се страхуват от нищо, сине — казваше той. — И всичките им движения са пресметнати. Правят едно движение и то е сполучливо, или не, но научават по нещо от всяко движение, от всяко решение.

Андрю улавя за миг погледа ми, усмивката му изчезва и лицето му приема обичайния си израз.

— Той ми казваше, че истинският боец никога не плаче, никога не позволява тежестта на някой удар да го повали. С изключение на последния удар, неизбежния, но дори и тогава те, бойците, си отиват като мъже.

Аз вече също не се усмихвам. Мога да кажа точно какво става в този момент в главата на Андрю, но и двамата оставаме сериозни. Искам да го попитам дали се чувства добре, защото очевидно не е, но ми се струва, че моментът не е подходящ. Чувствам се странно, защото не го познавам достатъчно добре, за да се ровя в чувствата му.

Не казвам нищо.

— Вероятно ме мислиш за някакъв капут — казва той.

Премигвам от изненада.

— Не — отговарям. — Защо казваш това?

Той веднага прави отстъпление и омаловажава сериозността на въпроса си.

— Ще го видя, преди да хвърли топа — продължава Андрю и използваният от него израз малко ме шокира, — защото така се прави, нали? Така е прието, нещо като да кажеш „наздраве", когато някой киха, или да попиташ някого как е прекарал уикенда, когато всъщност изобщо не даваш и пукната пара за това.

— По дяволите, от къде идва всичко това? —

— Човек трябва да живее в настоящето — казва той и аз оставам изумена, без да го показвам. — Не мислиш ли?

Накланя глава на една страна и отново ме поглежда.

Трябва ми малко време, за да се опомня, но дори и тогава не съм сигурна какво да кажа.

— Да живееш в настоящето — повтарям аз думите му, а същевременно мисля за собственото си убеждение, че трябва да се живее в настоящето. — Предполагам, че си прав.

Но продължавам да се питам какъв смисъл влага той в това.

Изправям гърба си в облегалката и повдигам малко глава, за да го погледна по — внимателно. Внезапно изпитвам голямо желание да узная всичко за убежденията му. Да знам всичко за него.

— Какво означава за теб да живееш в настоящето?

Забелязвам, че повдига вежди за миг и изражението му се променя. Изненадан е от сериозността на въпроса ми или от степента на интереса ми към темата. А може би и двете.

Изпъва гърба си и също повдига глава.

— Прекаленото мислене и планиране са глупости — казва той. — Когато мислиш постоянно за миналото, не можеш да се придвижваш напред. Като прекарваш прекалено много време в планиране на бъдещето, ти просто се връщаш назад или оставаш на едно и също място през целия си живот — вглежда се внимателно в мен. — Живей за момента така — казва многозначително, — все едно, че всичко е както трябва, не се натягай, ограничи лошите си спомени и ще стигнеш там, закъдето си тръгнат, много по-бързо и с много по-малко препятствия по пътя.

Настъпва мълчание, защото и двамата се фокусираме върху това, което той току — що каза. Питам се дали неговите мислите са същите като моите. Питам се също, повече отколкото ми се иска да призная, защо, като го гледам, толкова много негови разсъждения вече ме карат да се чувствам така, като че ли се взирам в огледало.

Автобусът се носи тежко по магистралата, винаги шумен и много рядко тих. Обаче след толкова много време, прекарано в него, става по — лесно да забравиш колко неприятности и дискомфорт си изтърпял в сравнение с лукса на леката кола. И когато мислиш повече за положителните аспекти на пътуването с автобус, отколкото за негативните, преставаш да смяташ, че в това изобщо има нещо лошо. До мен стои мъж с красиви зелени очи, красиво, като изсечено от скулптор, лице и красив начин на мислене. Няма такова нещо като неприятно пътуване с автобус, когато си в компанията на нещо красиво.

Не би трябвало да съм тук


 Андрю

Девет 

Не мога да повярвам, че тя повдигна въпроса за баща ми. Не че ме е яд, но че изобщо си спомни.

Не се за съм изненадан, че наистина я интересува. Дори, впусна във въпроси от сорта какво правя, за да си изкарвам прехраната, да си направи сметка какви нари печеля, не се закикоти, изчервявайки се, и не ме погледна глупаво, докосвайки татуировките ми, за да ги използва за претекст да ме пипне. Огромен, невероятен обрат. Искам да кажа, че когато просто ти се иска да те изчукат, подобни жестове улесняват нещата, но по някаква причина съм много по — щастлив, че Камрин не го прави.

Кое по дяволите е това момиче?

И защо изобщо мисля за такова нещо?

Тя заспива преди мен с глава, подпряна на прозореца на автобуса. Потискам внезапно обзелото ме желание да я наблюдавам, след като съм забелязал колко нежна и невинна изглежда. Това ме прави много по — първобитен, по — покровителствен.

Перверзникът изглежда престана да я наблюдава, след като ни видя да седим заедно от последната спирка. От мъжка гледна точка той вероятно я вижда като моя „територия", моя собственост. А това е добре, защото означава, че ще я остави на мира, докато съм наоколо. Ала истината е, че ще бъдем заедно само до Уайоминг и това ужасно ме притеснява. Надявам се, че човекът ще смени автобуса, преди да се разделим с Камрин. От тук до Денвър има още две спирки за почивка. Горещо се надявам Денвър да е последната му спирка, ако ли не, ще го наблюдавам през останалия път до Уайоминг.

Той няма да пътува до Айдахо, защото преди това ще убия този кучи син. Взирам се сред мрака и тишината на автобуса. Човекът е заспал с глава, подпряна на облегалката на външната седалка. Откъм прозореца до него седи жена, но тя е твърде стара, за да привлече вниманието му. Харесва ги млади, вероятно истински млади. Направо ми се повдига, като си помисля какво може да е направил на някое друго младо момиче.

Въпреки че по принцип автобусът е шумен заради свиренето на вятъра, който се блъска в метала, мачкащия звук на бързо търкалящите се гуми върху пътя, огромния двигател, който непрекъснато боботи, докато кара купчината желязо да се движи по магистралата, все пак е сравнително тихо. Почти цари спокойствие, доколкото това е възможно при пътуване с автобус.

Слагам си слушалките и включвам МП касетофона, като го оставям само да шуми. Какво да бъде? Какво да бъде? Винаги оставям първата песен да определя настроението. Имам над триста песни в това нещо. Триста различни варианта за настроение. Мисля обаче, че МП3 — ката ми е пристрастен, защото първата песен почти винаги е между „Dust in the Wind" на Канзас, „Going to California " на Лед Цепелин или нещо на Ийгълс.

Чакам, не поглеждам в списъка. Все едно е някаква игра за отгатване и не искам да играя нечестно. Аха, добър избор „Dream On" на Аеросмит. Облягам назад глава и затварям очи, без да разбера веднага, че натискам леко с пръст бутона, за да намаля силата на звука. Защото не искам да събудя Камрин. Отварям очи и виждам как стиска сака си много силно, дори и след като спи дълбоко. Чудя се какво ли може да има вътре и дали е нещо, което би могло да ми разкрие истината за нея.

Но това няма значение. След Уайоминг няма да я познавам, а и тя вероятно няма дори да си спомня името ми. Обаче знам, че така е по — добре. Имам твърде много багаж и дори като приятел не е нужно да поема от него в скута си. Не бих го пожелал на никого.

Тихото, мелодично, провлачено пеене на Стивън Тайлър ме унася в полусън. Само го изчаквам да издаде онзи писък накрая и след това заспивам.

— Стегни се, приятел — чувам да казва някакъв глас.

Нещо натиска рамото ми. Събуждам се — пред мен е Камрин, която ме отблъсква от себе си с малките си ръце. Става ми смешно, като виждам съненото й лице и мъчителното й усилие да ме избута, но съм доста тежък, за да успее напълно.

— Съжалявам — казвам аз и продължавам да се опитвам да дойда на себе си. Повдигам се объркан и усещам отзад врата си твърд като дърво. Наистина не съм имал намерение да облягам главата си върху ръката й, но и не съм толкова покрусен от това, а тя се преструва, че е. Напълно сигурен съм, че се преструва. Полага големи старания да не се засмее.

Нека й помогна малко.

Усмихвам й се.

— Мислиш, че е смешно? — казва тя и ме гледа с полуотворена уста и хубава, макар и разрошена главичка.

— Да, наистина мисля, че е смешно — казвам аз, усмихвам се още по — широко и най — после виждам и усмивка и на нейното лице. — Но наистина съжалявам. Съвсем сериозно.

Тя присвива едното си око и ми хвърля пронизващ поглед, за да разбере дали съм искрен, което също много й отива.

Извръщам очи, слагам ръце под главата си, за да се протегна, а това ме кара да се прозина.

— Пфу! — казва тя и това възклицание изобщо не ме изненадва. — Дъхът ти мирише на задник.