— Мамка му, момиче, откъде пък знаеш на какво мирише един задник — казвам през смях.

Това я кара да замълчи. Пак се засмивам и ровя в сака, след като оставям МП3 — ката вътре. Отварям капачката на пастата за зъби, слагам малко паста на езика си, движа го насам — натам старателно в устата и после преглъщам. Разбира се, Камрин ме наблюдава как правя всичко това с отвращение, но точно това беше и целта ми.

Останалите, в автобуса изглежда са се събудили преди мен. Изненадан съм, че съм спал толкова дълго, без да се събудя най — малко три пъти, за да потърся друга удобна поза.

Часовникът ми показва 9:02 сутринта.

— Между другото, къде се намираме? — питам аз и поглеждам през големия прозорец до Камрин, за да потърся някакви крайпътни табели.

— На около четири часа от Денвър — отвръща тя. — Шофьорът току — що обяви, че до десет минути ще спрем за почивка.

— Добре — казвам и протягам крака в пространството между седалките. — Имам нужда да се поразтъпча. Целият съм се вдървил.

Улавям я, че се хили, но се обръща с лице към прозореца. Целият съм се вдървил. Аха, и тя има мръсно подсъзнание. Отново се усмихвам, замисляйки се върху това.

Следващата спирка за почивка не е много по — различна от предишните с поредицата бензиностанции от двете страни на магистралата и две закусвални. Не мога да повярвам, че това момиче всъщност ме накара да се колебая дали да вляза в някоя, както обикновено бих сторил преди, без изобщо да се замисля. Не мога да кажа дали това е, защото искам да й докажа, че предпочитам да ям по — добра храна, ако имам избор, или защото знам, че ще ми се развика.

Я почакай малко, дявол да го вземе. Кой контролира положението тук? Очевидно тя, мамка му.

Изнизваме се от автобуса, Камрин е пред мен. След като обикаля предницата на автобуса, спира, извръща се назад скръстила ръце и ме поглежда, свивайки устни.

— Щом като си толкова хитра — казвам аз и си признавам, че звуча като някой третокласник, — хайде да видим дали ще намериш нещо здравословно за ядене в някое от тези заведения, което да няма вкус на гума, натопена в лайно.

Тя леко се подсмихва.

— Какви ги говориш? — казва Кам и приема предизвикателството.

Следвам я в грамадния универсален магазин и тя първо се отправя към хладилниците с разхладителни напитки. Като онова русокосо маце от шоуто с игрите (не знам точно кое, защото не гледам такива работи, но всеки познава русокосото маце) Камрин сочи с ръце вратите на хладилника, като че ли ми разкрива за първи път света на плодовите сокове и бутилираната вода.

— Можем да започнем с разнообразие от сокове, както сам можеш да се увериш — казва тя с подходящ за шоуто глас. — Всеки от тези е по — добър от содата. Избери си.

— Мразя сок.

— Не се прави на дете. Имаш богат избор. Сигурна съм, че можеш да намериш нещо, което да ти понася.

Отстъпва две крачки назад, за да мога да видя дузините овкусени бутилирани води, изложени на показ зад вратата.

— А има и вода — казва тя, — но просто не мога да си те представя да посръбваш от бутилка с вода.

— Не, прекалено промиващо е.

Наистина не си падам по бутилираната вода, но играта, която играем, ми харесва.

Тя се усмихва, но се опитва да остане сериозна.

Сбърчвам нос насреща й, свивам устни и поглеждам ту нея, ту хладилника със соковете. Накрая въздъхвам тежко, пристъпвам по — близо и шаря с очи по различните видове и вкусове и се чудя защо има толкова много сокове от ягоди и киви, а и смесени от същите плодове. Мразя и двете.

Накрая отварям една стъклена врата и се спирам на чист портокалов сок.

Тя неправо премигва.

— Защо? — питам и продължавам да държа вратата отворена.

— Портокаловият сок не върви много с храна.

Изпуфтявам и я поглеждам, без да мигам.

— Тъкмо си избрах нещо и ти ми казваш, че не струва.

Иска ми се да се засмея, но се опитвам да я накарам да се чувства виновна.

И мисля, че успявам.

Тя се намръщва.

— Ами това е... по — скоро бърз начин за приемане на витамин С. Само те кара да се чувстваш по — жаден.

Изглежда така, като че ли е притеснена, че ме е обидила, и това ми прави много странно впечатление. Усмихвам й се само за да видя пак усмивката й. Тя пък ми се усмихва като самия дявол.

О, бива си я...


Камрин

Десет 


Най — после минаваме бързо покрай Денвър и се приближаваме още повече до крайната спирка на Андрю в Уайоминг. Не мога да лъжа и да твърдя, че това не ме притеснява. Андрю беше прав, когато каза, че е опасно да пътувам сама. Просто се опитвам да разбера защо този факт не ме вълнуваше много, преди да го срещна. Може би се чувствам някак в безопасност в неговата компания, защото той изглежда така, като че ли е в състояние да разбие няколко челюсти, без изобщо да се изпоти. По дяволите, първо на първо, може би не трябваше да разговарям с него, определено не трябваше да му позволявам да седне до мен, защото сега май се оказва, че съм свикнала с него. След като пристигнем в Уайоминг и пътищата ни се разделят, ще трябва пак да зяпам през прозореца как светът минава покрай мен и да не знам накъде ще се отправя по — нататък.

— Имаш ли си приятелка? — питам само колкото да водим някакъв разговор и да не мисля, че след няколко часа ще съм отново сама.

Трапчинките на Андрю се появяват.

— Защо искаш да знаеш?

Вдигам нагоре очи.

— Не се ласкай, просто питам, ако не искаш.

— Не — отвръща той. — Добре ми е сам.

Поглежда ме, усмихва се, изчаква, а на мен ми трябва секунда, за да разбера какво чака.

Соча нервно към себе си и ми се иска да не бях засягала толкова лична тема. — Аз ли? Не, вече не — почувствала се по-уверена, добавям:

— На мен също ми е добре сама и искам да си остана така. За около… завинаги.

Трябваше просто да се задоволя само с това „добре ми е сама“, вместо да напускам безопасната зона и да се разкривам по този начин.Разбира се, Андрю веднага го забелязва. Имам чувството, че е от онези, които никога не пропускат, когато някой каже нещо, за което после съжалява. Възползва се от това. 

— Ще го имам предвид — казва той и се ухилва.

Благодарна съм, че не се опита да узнае нещо повече.

Отпуска глава върху облегалката и за кратко барабани с пръсти върху дънките си. Скришом поглеждам мускулестите му, загорели ръце и се опитвам веднъж завинаги да разбера какви са татуировките по тях, но както обикновено те са скрити под ръкавите на тениската му. Малко по — рано зърнах част от тази от дясната му страна, когато той се протегна, за да завърже връзките на обувката си. Мисля, че е някакво дърво. Не мога да твърдя със сигурност какво представлява тази на ръката му откъм мен, но има пера. Всички татуировки, които съм виждала досега, са безцветни.

— Любопитно ли ти е? — казва той и аз трепвам. Не мислех, че ме видя да ги разучавам.

— Предполагам.

 — Да, всъщност много ми е любопитно. —

Андрю се надига в седалката и издърпва ръкава на лявата си ръка над татуировката. Разкрива птица феникс с дълга разперена опашка и красиви пера, която стига само на два сантиметра от мястото, където свършва ръкавът. Обаче останалата част на тялото й е като скелет, което й предава „по — мъжествен" вид.

— Направо е страхотна.

— Благодаря. Тази я имам от една година — казва той и смъква ръкава си. — А тази — извърта се и издърпва другия ръкав (първо забелязвам ясно очерталите се мускули под тениската) — е моето чепато дърво с хралупа — падам си по зловещо изглеждащи дървета... Обаче ако се вгледаш по — отблизо — навеждам се по — близо и се взирам там, където сочи пръстът му върху ствола на дървото, — това е моят шевролет камаро, модел 1969. Всъщност колата е на баща ми, но тъй като той умира, предполагам, че ще трябва да я задържа.

Извръща глава и гледа пред себе си.

Ето го пак мъничкото пламъче, изразяващо мъка, което той старателно криеше преди, когато говореше за баща си. Мъчно му е много повече, отколкото показва, и това ми къса сърцето. Не мога да си представя майка ми или баща ми на смъртно легло, а аз да седя в автобус на Грейхаунд и да пътувам, за да ги видя за последен път. Гледам го внимателно отстрани и наистина ми се иска да кажа нещо, за да го успокоя, но не мисля, че ще мога. По някаква причина чувствам, че не бива да се меся или поне да не засягам тази тема.

— Имам още две други — продължава той и отново ме поглежда, като пак отпуска глава върху облегалката. — Една малка тук — обръща дясната си китка, за да ми покаже обикновена, черна звезда по средата. Изненадана съм, че не съм я забелязала по — рано — и една голяма отляво на ребрата.

— Тя каква е? Колко е голяма?

Искрящите му зелени очи проблясват и той топло се усмихва, като надига глава, за да ме види.

— Доста е голяма.

Виждам ръцете му да се раздвижват, като че ли се кани да повдигне тениската, но се отказва.

— Това е само една жена. Не е нещо, заради което си заслужава да се разголвам в автобус.

Сега пък ми се иска повече от всякога да видя как изглежда, тъкмо защото не иска да ми я покаже.

— Жена, която познаваш? — питам.

Продължавам да го оглеждам от тук от там с мисълта, че може да промени решението си и да повдигне тениската, но той така и не го прави.

Клати глава.

— А, ами, нищо подобно. Това е Евридика*.

[* Евридика — любимата на Орфей. — Б.р.]

Махва с ръка като да покаже, че не са нужни повече обяснения.

Името ми звучи като нещо древно, може би гръцко, и е смътно познато, но не мога да се сетя.

Кимам.

— Боли ли?

Той се усмихва.

— Малко. Всъщност боли най — много върху ребрата, там наистина боли.

— Викаше ли? — питам аз и се усмихвам.

Той се засмива.

— Не, не виках, но можеше и да викам, ако бях решил да е съвсем малко по — голяма. Отне общо около шестнайсет часа.

Премигвам изумена.

— Ау, седял си там цели шестнайсет часа?

След като водихме толкова подробен разговор за тази татуировка, не можах да разбера защо просто не ми я покаже. Може пък да не изглежда толкова страхотно и художникът да е оплескал работата.

— Не наведнъж — отвръща той. — Направихме ги в продължение на няколко дена. Бих те попитал дали имаш някакви татуировки, но нещо ми подсказва, че нямаш — казва Андрю и многозначително се усмихва.

— И ще се окажеш прав — отвръщам и леко се изчервявам. — Не че изобщо не съм мислила да си направя — вдигам едната си китка и я обхващам с палеца и средния си пръст. — Мислех да си сложа нещо тук, например надпис „свобода" или нето на латински, но очевидно не съм се замисляла за това много сериозно.

Усмихвам се и леко изпъшквам от смущение. Това, че разговарям за татуировки с мъж, който явно знае за тях много повече от мен, може да се окаже малко опасно.

Когато се каня да сложа ръката си обратно върху облегалката, пръстите на Андрю се сключват около нея. Това ме изумява за миг и дори по тялото ми преминава странна тръпка, но тя бързо отминава, когато той започва небрежно да говори:

— Татуировка върху китката на момиче може да стои много елегантно и женствено — прокарва върха на пръста си от вътрешната страна на китката ми, за да покаже, къде трябва да бъде. Леко потрепервам. — Нещо на латински е много хитро, ето точно тук ще изглежда много хубаво — след това внимателно пуска ръката ми върху облегалката. — Очаквах да кажеш, че никога не би си направила татуировка — казва през смях, вдига крак и подпира прасеца си върху коляното; преплита пръсти и се изтяга по — удобно върху седалката.

Започва бързо да се стъмва. Слънцето едва — едва наднича над пейзажа и облива всичко в бледо оранжево, розово и червено.

— Предполагам, че не съм предвидим човек — казвам аз и му се усмихвам.

— Да, мисля, че не си — отвръща той също усмихнат, а после гледа замислен пред себе си.

На следващия ден Андрю ме събужда някъде след два следобед на автогарата в Шайен, Уайоминг. Усещам пръстите му да ме ръгат в ребрата.

— Пристигнахме — казва той, а аз отварям най — после очи и повдигам главата си от прозореца.

Знам, че дъхът ми е ужасен, защото устата ми е пресъхнала, и извръщам глава от него, когато се прозявам.

Автобусът изскърцва със спирачките и спира на автогарата и както винаги пътниците се измъкват от седалките и започват да свалят чантите и саковете си от багажника над главите им. Продължавам да седя на мястото си, чувствам се малко паникьосана и гледам внимателно към Андрю. Буквално усещам как е на път да ме връхлети лек пристъп на страх. Знаех, че това време ще настъпи, че Андрю ще си тръгне и аз ще бъда отново сама, но не очаквах, че ще се почувствам като уплашено момиченце, оставено съвсем само на този свят, без някой, който да се грижи за него.