Малта му! Мамка му! Мамка му!

Дори не мога да повярвам, че си позволих да стигна дотам, че да ми е приятно с него, а в резултат вече да не мога да пренебрегвам страха. Страхувам се да съм сама.

— Идваш ли? — пита той, поглежда ме, застанат прав на пътеката, и ми подава ръка.

Усмихва ми се мило, оставил настрана всякакви остроумни забележки и шегички за моя сметка, защото в края на краищата с него се виждаме за последен път. Не сме любовници или нещо също толкова откачено, но става нещо странно, когато прекараш няколко дена в автобус с непознат, опознал си го и компанията му ти е била приятна. А когато той не е много по — различен от теб и двамата го съзнавате, без обаче да си кажете защо ви е обзела тъга, това прави неизбежната раздяла още по — трудна.

Обаче аз не мога да му го кажа. Глупаво е. Сама се поставих в такова положение и имам намерение да го преодолея, независимо къде по света ще ме отведе това.

Отвръщам на усмивката му и слагам ръката си в неговата. И през целия път по пътеката между редовете той върви пред мен и продължава предпазливо да държи пръстите ми в ръката си. А аз усещам топлина от докосването му, вкопчвам се мислено в нея, колкото е възможно по — дълго, може би за да бъда по — самоуверена, когато отново остана сама.

— Е, Камрин... — поглежда ме така, като че ли иска да си спомни фамилното ми име.

— Бенет — отвръщам с усмивка и отстъпвам от правилото си.

— Е, Камрин Бенет, за мен беше удоволствие да се запозная с теб по пътя за никъде — той нагласява презрамката на сака върху рамото си, а после бръква с две ръце в джобовете на дънките. Мускулите на ръцете му се втвърдяват. — Надявам се да намериш това, което търсиш.

Опитвам се да се усмихна и успявам, но знам, че излезе нещо средно между усмивка и мръщене.

Нагласявам презрамката на чантичката си на едното рамо и ремъка на сака на другото, а след това провисвам ръце.

— На мен също ми беше приятно да се запозная с теб, Андрю Париш — казвам аз, макар че не ми се иска да го кажа. Искам той да продължи да пътува с мен още малко по — нататък. — Направи ми една услуга, ако нямаш нищо против.

Предизвиквам любопитството му и той леко извива брадичка на една страна.

— Добре. Каква услуга? Сексуална ли е?

Трапчинките му стават по — дълбоки, когато се появява дяволски красивата му усмивка.

И аз се усмихвам за миг и поглеждам надолу, защото силно се изчервявам, но после това преминава, защото молбата наистина не е лесно изпълнима. Изражението ми става по — меко и аз го поглеждам с искрено съчувствие.

— Ако баща ти не е вече жив — започвам и неговото изражение веднага се променя, — поплачи си, става ли? Едно от най — лошите усещания на света е да не можеш да заплачеш и след време то. кара нещата да стават още по — мрачни.

Той се вглежда продължително в мен, без да каже нищо, а после кимва и дълбоко в очите му забелязвам малка усмивка на благодарност. Протягам ръка за довиждане и той прави същото, но задържа ръката ми миг повече от обичайното, а после ме придърпва към себе си и ме прегръща. Аз също силно го прегръщам и ми се иска да му кажа, че съм уплашена, че ме оставя сама, но знам, че не мога.

 — Стегни се, Камрин! — Той се отдръпва, кима ми за последен път с тази усмивка, която толкова бързо започнах да харесвам, отдалечава се и излиза от автогарата. Аз оставам на мястото си като че ли цяла вечност, неспособна да помръдна. Виждам го как се качва в едно такси и продължавам да наблюдавам, докато таксито се отдалечава и изчезва от погледа ми.

Отново съм сама. На повече от хиляда мили от дома. Нямам посока, нямам причина, нямам друга цел, освен да намеря себе си по време на това пътуване. Никога не съм си представяла, че ще се реша да го започна. И ме е страх. Обаче трябва да го направя. Трябва, защото имам нужда от това време да бъда сама, далеч от всичко там, у дома, което в крайна сметка ме доведе тук.

Най — накрая отново се съвземам и се отдалечавам от високите витрини, за да си намеря място. Има четири часа престой, преди да се кача на следващия автобус за Айдахо, така че ще трябва да се възползвам от свободното време.

Първо се отправям към автоматите. Пускам пари в процепа и възнамерявам да натисна Е4, за да получа шоколад с овесени ядки... най — близкото до нещо здравословно в целия автомат, но после пръстът ми прави обратен завой и натиска Д4. На дъното се появя вафла, пълна с много захар и шоколад, от която ужасно се пълнее. Вземам щастлива вредната храна и отивам при автомата за сода, като подминавам този преди него, в който има бутилирана вода и сокове, и си вземам газирано питие, развалящо зъбите и надуващо стомаха.

Андрю щеше да се почувства много горд.

 — Дяволите да те вземат! Престани да мислиш за Андрю! — Вземам нездравословната си храна, намирам свободно място и започвам да чакам.

Четиричасовият престой се проточва до шест часа. По озвучителната уредба съобщават, че моят автобус се бави поради техническа повреда. Из автогарата се понасят възгласи на разочарование.

Страхотно. Направо страхотно. Задържана съм на една автогара по средата на нищото и не бих могла да изкарам тук цялата нощ, опитвайки се да поспя, свита като зародиш, върху твърдата пластмасова седалка, която не е удобна дори за седене.

Или просто бих могла да продължа и да си купя билет за автобус за някъде другаде.

 — Точно така. Проблемът е решен!

Ще ми се да се бях сетила за това по — рано и да си спестя шестте часа, които вече пропилях тук. Вероятно се бях заблудила от мисълта, че действително трябва да измина целия път до шибаното Айдахо, само защото вече съм платила билета дотам.

Грабвам сака и чантичката си от съседната седалка, нарамвам ги, докато си проправям път из автогарата, като минавам покрай недоволните пътници, които очевидно нямат избор като мен, и се отправям към гишето за билети.

— Затваряме, госпожице — казва служителката отсреща.

— Почакайте, моля ви — казвам аз и слагам отчаяна ръце върху бюрото. — Трябва да взема билет за някъде другаде. Моля ви, ще ми направите огромна услуга!

Възрастната жена с червеникава, остра коса сбърчва нос и като че ли дъвче вътрешната страна на бузата си. Въздъхва и натиска няколко пъти клавиатурата на компютъра си.

— О, благодаря ви! — викам аз. — Страхотна сте! Благодаря!

Тя вдига с недоумение очи.

Слагам чантичката си върху бюрото и трескаво започвам да търся малкия си портфейл.

— За къде пътувате? — пита тя.

О, страхотно, пак този въпрос за милион долара. Оглеждам бюрото за някакви други „знаци" като онези печени картофи на автогарата в Северна Каролина, но не виждам нищо, което да привлече вниманието ми.

Възрастната жена започва вече да губи търпение и това ме кара да мисля още по — припряно, за да взема решение.

— Госпожице? — пита тя и тежко въздъхва. Поглежда към часовника на стената. — Работното ми време свърши още преди петнадесет минути. Наистина искам да се прибера навреме за вечеря.

— Да, съжалявам — вадя кредитната си карта от портфейла и й я подавам. — Тексас — казвам първоначално само пробно, но после чувствам, че ми звучи съвсем приемливо. — Да, където и да е в Тексас, ще бъде чудесно.

Жената в почуда повдига рошавите си, червеникави вежди.

— Не знаете къде отивате, така ли?

Кимам енергично.

— Ами да. Искам просто да кажа, че ще взема всеки автобус за Тексас,който потегля най — рано — усмихвам й се с надеждата, че тя ще повярва на тези глупости и няма да види в тях нещо подозрително. — Стоя тук цели шест часа. Надявам се да ме разбирате.

Тя гледа дълго право в мен и това ме кара да се разтреперя, но после взема кредитната ми карта и отново започва да трака по клавиатурата.

— Следващият автобус за Тексас заминава след един час.

— Страхотно! Него ще взема! — казвам аз, преди тя да има възможност да ми каже за къде точно в Тексас.

Това няма значение. А и тя толкова бърза да се прибере вкъщи, че и за нея няма значение. След като мен не ме е грижа, нея още пък по — малко. Получавам съвсем новия си билет, пъхвам го в чантичката си редом със стария, а гишето се затваря зад мен в 9:05 вечерта и аз усещам леко облекчение. Връщам се обратно на мястото си, бъркам в чантичката за мобифона си и го изваждам, за да проверя дата съм пропусната някакво обаждане или съобщение. Майка ми се беше обаждала два пъти и на двата пъти беше оставила съобщение в гласовата поща, но пак нямаше обаждане от Натали.

— Къде си, дете? — пита майка ми от другия кран на линията, когато й се обаждам. — Опитах се да позвъня на Натали, за да разбера дали не си останала при нея, но не мога да се свържа. Добре ли си?

— Да, мамо, добре съм — ходя напред — назад пред стола с мобифона, долепен до дясното ми ухо. — Реших да отида да видя приятелката си Ана във Вирджиния. Ще остана тук известно време заедно с нея, но съм добре.

— Ама Камрин, какво ще стане с работата ти? — усещам, че е разочарована,особено след като нейната приятелка ми даде възможност и ме взе на работа. — Мат каза, че си работила една седмица и после нито си се появявала, нито си се обаждала.

— Знам, мамо, и наистина съжалявам, но тази работа просто не беше за мен.

— Да, обаче най — малкото, което би могла да направиш, е да проявиш любезност и да й кажеш... да дадеш двуседмично предизвестие или нещо подобно, Камрин.

Чувствам се ужасно от постъпката си и обикновено не бих направила нещо толкова безразсъдно, но за нещастие ситуацията го наложи.

— Права си — съгласявам се, — и когато се върна, лично ще се обадя на госпожа Филипс и ще и се извиня.

— Ама това не е типично за теб — казва тя и аз започвам да се тревожа, че се приближава твърде много до причините, които наистина са ме накарали да замина, както и до отказа ми да отида с нея. — А и да тръгнеш ей така за Вирджиния, без да ми се обадиш или поне да оставиш бележка. Сигурна ли си че си добре?

— Да, добре съм. Престани да се безпокоиш, моля те. Скоро пак ще ти се обадя, но сега трябва да тръгвам.

На нея не и се иска да прекъснем разтвора. Усещам го по това как въздъхва тежко по телефона, но се примирява.

— Добре, бъди внимателна, обичам те.

— И аз те обичам, мамо.

Проверявам още веднъж мобифона си с надеждата Натали да ми е изпратила съобщение, но не го намирам. Връщам се назад няколко дена, макар да знам много добре, че ако имаше някакви непрочетени съобщения, щеше да има малко червено кръгче на иконката, което да ми подскаже.

Преустановявам прегледа на съобщенията, без да си давам сметка, че докато го правя, се появява името на Иън и сърцето ми замръзва в гърдите. Спирам точно там и прекарвам палец върху името му, за да прочета разговорите ни, малко преди той да умре, но не мога.

Пъхвам ядосана мобифона обратно в чантичката.


Единадесет


Сега се сещам за друга причина, заради която не обичам сода: кара ме да ходя по малка нужда. Мисълта да стоя затворена в този автобус само с една мъничка като кибритена кутийка тоалетна в дъното, ме отправя директно към тоалетните на автогарата. По пътя хвърлям наполовина изпитата сода в кофата за боклук.

Подминавам първите три кабини, защото са отвратителни. Затварям се в четвъртата и окачвам чантичката и сака си на куката върху боядисаната в синьо врата. Разстилам солиден пласт тоалетна хартия върху седалката, за да не прихвана нещо, бързо си свършвам работата и сега идва стратегическата част. С един крак, подпрян върху тоалетната седалка, за да попреча да се задейства автоматично пускането на водата заради сензора, закопчавам копчето на дънките си, вземам багажа си от куката и после отварям вратата, всичкото това все с подпрян неудобно крак назад. После бързо изскачам навън, миг преди да бликне водата.

Виновни са „Ловци на митове"*. Чувствах се покрусена в продължение на месеци след епизода, в който показваха как тоалетната чиния те пръска с невидими микроби, когато потече водата.

[* „Ловци на митове" — американско телевизионно шоу от 2003 г., в което екип от специалисти тества митове от американски и чужд фолклор — Б.р.] Флуоресцентните лампи в тоалетната са по — мижави от тези в чакалнята. Една мъждука точно над мен. В ъгъла два паяка са се сгушили зад паяжини с оплетени в тях мъртви насекоми. Тук смърди. Заставам пред едно огледало и търся сухо място на плота да си оставя чантите, след което си измивам ръцете. Страхотно, няма книжни салфетки. Единственият начин да си изсуша ръцете е чрез отвратителната духалка на стената, която всъщност никога нищо не изсушава, а само разпръсква водата наоколо. Започвам да си трия ръцете една в друга, но без да искам, натискам голямото сребристо копче на сешоара за ръце и той ревва. Премигвам. Мразя този звук.