Започвам да изпитвам усещането, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, той още не е превъзмогнал напълно загубата на бившата си годеница. Затова се опитвам да му направя услуга, като отклонявам болезнената тема към себе си, преди той сам да направи това откритие и неговият свят отново да се срути напълно.

— Моят приятел почина — изтърсвам аз повече заради него. — Автомобилна катастрофа.

Лицето на Блейк посърва и ме поглежда с очи, пълни с разкаяние.

— Съжалявам, не исках.

Вдигам ръка.

— Не, всичко е наред, нищо не си направил. — след като той едва доловимо кима и ме чака да продължа казвам: — Беше седмица преди да завърша — той слага ръка върху коляното ми, но знам, че го прави само за да ме успокои. Започвам да му разказвам какво се случи, когато чувам звучен — плесник! — и Блейк пада от масата върху покрива. Случи се толкова бързо, че изобщо не видях Деймън да се втурва отстрани, нито чух кога е влетял през металната врата на няколко метра от нас.

— Деймън! — крещя аз, когато той се нахвърля върху Блейк, и преди той да успее да се изправи, започва го удря с юмруци в лицето. — СПРИ! ДЕЙМЪН! БОЖЕ, ГОСПОДИ!

Следва нова серия удари по Блейк, преди да се окопитя от шока и да се втурна, за да издърпам Деймън от него. Скачам върху гърба на Деймън и го сграбчвам за китките, докато размахва ръце, но той е така твърдо решен да спука Блейк от бой, че имам усещането, че се намирам върху гърба на механичен бик. Отхвърлена съм назад и се стоварвам по ръце и задник върху бетона.

Блейк най — после успява да се изправи и нанася добър удар в лицето на Деймън.

— Какъв по дяволите ти е проблемът бе, човек? — казва Блейк, като се мъчи да се задържи на крака.

Продължава да държи челюстта си с ръка и да я разтрива така, като че ли се опитва да я намести. Носът му кърви и от двете ноздри, а горната му устна е сцепена и подута. Кръвта изглежда черна в тъмното.

— Знаеш какъв! — крещи Деймън и прави опит да се нахвърли отново, но аз се втурвам и правя всичко по силите си, за да го задържа.

Заставам пред него и опирам длани в твърдия му като камък гръден кош.

— Престани, Деймън! Само си говорехме! Какво ги става, по дяволите? — крещя толкова силно, че гласът ми пресилва.

Извръщам се назад, като продължавам да държа дланите си върху гърдите на Деймън, и поглеждам Блейк.

— Съжалявам, Блейк, аз, аз...

— Не се притеснявай — отвръща намръщен той. — Махам се.

Обръща се и минава през металната врата. Чува се страхотен трясък, когато я затръшва след себе си. Обръщам се с пламнали от гняв очи към Деймън и го блъскам с все сила в гърдите.

— Задник, такъв! Не мога да повярвам, че го стори! — крещя буквално на сантиметри от лицето му.

Деймън свива устни. Все още диша тежко от борбата. Черните му очи са широко разтворени и гледат диво. В част от мен се заражда някакво подозрение към него, но другата част, която го познава от дванадесет години, го отхвърля. 

— Какво си мислиш, че правиш, като тръгваш с някого, с когото току— що си се запознала! Смятах те за по — умна, Кам, направо не си с всичкия си! Отстъпвам крачка назад и кръстосвам ядосана ръце на корема.

— Мен ли наричаш глупачка? Ние просто разговаряхме — крещя колкото ми глас държи, а русата ми коса пада пред очите. — Мога безпогрешно да различа гаднярите от свестните мъже и точно сега виждам пред себе си един абсолютен гадняр!

Той като че ли скърца със зъби зад плътно стиснатите устни.

— Наричай ме както искаш, но аз току— що те защитих — каза го изненадващо спокойно.

— От какво? — крещя аз. — От непристоен разговор? От човек, който наистина искаше просто да си поговорим?

Деймън се подсмихва.

— Няма мъж, който иска само да разговаря — казва той, представяйки се едва ли не за експерт в тези неща. — Никой не би извел момиче, което изглежда като теб, на покрива на проклетия склад само за да си говори с него. След още десетина минути щеше да стовари малкия ти задник върху тази маса и щеше да направи каквото си поиска с теб. Никой тук не може да те чуе, че крещиш, Кам.

Преглъщам една буца в гърлото, но на нейно място се заформя друга. Може би Деймън е прав. Може би бях толкова заслепена от откровеността и личната мъка на Блейк, че напълно съм била заблудена от тактика, за която изобщо не ми беше минало през ума. Не, не го вярвам. Той би ме съборил върху масата, ако го бях накарала да го стори, но сърцето ми подсказва, че не би го направил, ако не съм съгласна. Обръщам гръб на Деймън, защото не искам да забележи нещо по лицето ми, което би ме издало, че за миг му повярвах. Бясна съм от начина, по който той постъпи, но не мога да му се сърдя безкрайно, защото всъщност беше дошъл да ме потърси. Без съмнение постъпката му беше повлияна от прекомерно натрупалия в него тестостерон, алфа хормонът на всички анаболни вещества, но независимо от това беше дошъл от загриженост за мен.

— Кам, погледни ме, моля те.

Изчаквам предизвикателно няколко секунди, преди да се обърна с все още скръстени отпред ръце.

Деймън се взира в мен с малко по — мек поглед.

— Съжалявам, аз просто. — въздъхва и поглежда встрани. Като че ли иска да покаже, че не може да изрече това, което се кани да каже, докато ме гледа в очите. — Камрин, не мога да понеса мисълта да си с някой друг мъж. Чувствам се така, сякаш някой току — що ме е блъснал в корема. Дори издавам странен, подобен на скимтене звук и очите ми се разширяват.

Поглеждам нервно към металната врата, а после отново към него.

— Къде е Натали?

Трябва на всяка цена да прогоня подобна тема от този покрив. Какво по дяволите току — що каза той? Не, не може да има предвид това, на което прилича. Сигурно не съм го чула добре. Да, отново се чувствам замаяна и не мога да мисля трезво.

Той пристъпва по— близо до мен и ме хваща за лактите. Моментално чувствам нужда да се отдръпна от него, но стоя като закована на мястото си, неспособна да движа нещо друго, освен очите си.

— Точно това искам да кажа — продължава Деймън и гласът му преминава в отчаян шепот: — Желая те още от седми клас.

Отново усещам онзи удар в корема. Най — после успявам да се отдръпна от него.

— Не. Не — клатя насам — натам глава, опитвайки се да намеря логика в това.

— Пиян ли си, Деймън? Или си дрогиран? Нещо с теб не е наред — разтварям ръце и ги вдигам нагоре. — Трябва да намерим Натали. Няма да й кажа нищо за това, което рече, защото няма да си го спомняш на сутринта, но наистина трябва да вървим. Веднага.

Тръгвам към металната врата, която сега е затворена, но усещам, че Деймън ме хваща здраво за ръката и ме обръща към себе си. Дъхът ми спира и онова подозрение, което имах малко по — рано, се връща с пълна сила и обръща с главата надолу представите ми за него през всичките години, когато му имах доверие. Той ме гледа с още по— див поглед, но същевременно успява да запази и някаква мекота в очите, от която ме побиват тръпки.

— Не съм пиян и не съм вземал кокаин от миналата седмица.

Фактът, че изобщо употребява кокаин, е повече от достатъчен, за да е невъзможно да си падам по него, но той винаги е бил един от най — близките ми приятели и затова съм пренебрегвала наркоманските му навици. Обаче сега ми казва истината и тъй като ми е близък приятел от много дълго време, мога да го разбера. За първи път ми се иска да беше дрогиран, защото тогава наистина можехме да забравим, че това се беше случило. Поглеждам пръстите му, които стискат ръката ми, най — после забелязвам колко сила влага и това ме плаши.

— Пусни ми ръката, Деймън, моля те.

Вместо да ме пусне, чувствам, че стяга още повече пръстите си и се опитвам да се измъкна. Извърта ме към себе си и преди да мога да реагирам, впива устните си в моите, а свободната му ръка обхваща врата ми и не ми позволява да мърдам главата си. Опитва се да напъха езика си в устата ми, но аз успявам да отдръпна назад главата си достатъчно, за да блъсна челото си в неговото. Това го замайва... мен също... и той инстинктивно ме пуска.

— Кам! Почакай!

Вика след мен, докато бягам и отварям металната врата. Чувам припрените му бягащи стъпки след себе си по шумните метални стъпала зад мен, обаче го загубвам, когато успявам да стигна до клетката на асансьора. Затръшвам вратата и натискам ГЛАВНИЯ бутон. Същият великан, който ни пусна в клуба, стои пред вратата, когато се втурвам покрай него, като отчасти го изблъсквам от пътя си, за да изляза навън.

— По— кротко, бебчо! — вика след мен той, докато тичам по тротоара и се отдалечавам от склада.

Вървя до бензиностанцията на Шел и викам такси.


Четири


На следващата сутрин ме събужда мобилният телефон. Чувам го да звъни някъде откъм нощното шкафче до главата ми. НАТАЛИ — чета печатните букви върху екрана и усмихнатото й лице с широко отворени очи и подредени зъби се взира в мен. Лицето на Натали окончателно ме разбужда, надигам се сковано в леглото и продължавам да държа мобифона в ръка, като го оставям да звъни още няколко секунди, преди най — накрая да събера кураж да натисна бутона за отговор.

— Къде отиде? — крещи тя в ухото ми. — Боже господи, Кам, ти просто изчезна, щях да се побъркам, Деймън също го нямаше известно време, после се появи, по едно време видях Блейк с окървавено лице и тогава наистина започнах да разбирам за какво говореше ти, когато каза, че Деймън се е вкиснал... — най — после тя си пое дъх. — Продължих да го питам какво съм направила и да не би да е заради миналата седмица в ресторанта, но той просто не ми отговори и каза, че е време да си вървим и аз.

— Натали — прекъсвам я аз. Завива ми се свят от изстрелваните едно след друго изречения. — Успокой се за малко, става ли?

Отхвърлям одеялото от себе си и ставам от леглото с все още долепен до ухото мобифон. Знам, че трябва да й го кажа, да й разкажа какво направи Деймън. Длъжна съм. По — късно тя не само че никога няма да ми прости, когато научи, но и аз никога няма да си простя. Ако ще слагаме край на приятелството ни, искам тя да ми го каже. Но не по телефона. Разговорът задължително трябва да е очи в очи.

— Можеш ли да дойдеш да пием по кафе след един час?

Мълчание.

— Ами, да, разбира се. Сигурна ли си, че си добре? Толкова се притесних. Помислих си, че са те отвлекли или нещо подобно.

— Натали, да, аз. — — определено не съм добре — всъщност добре съм. Както и да е. — Просто ела да се видим след час и те моля да си сама.

— Деймън си седи вкъщи, не излиза — казва тя и по гласа й усещам, че се хили. — Момиче, снощи той прави такива работи с мен, на каквито не съм подозирала, че е способен.

Думите й ме карат да потреперя. Те са като крещящи срещу мен същества от другия край на линията, но аз трябва да се преструвам, че са само думи.

— Казвам ти, и през ум не ми минаваше за секс, докато не разбрах, че си добре. Не отговаряше на мобифона си и затова се обадих на майка ти някъде около три часа и тя каза, че спиш в леглото си. Въпреки това бях много разтревожена, защото ти просто изчезна и.

— След един час — прекъсвам я аз, преди да се впусне по друга тангента. Приключваме разговора и първото нещо, което правя, е да проверя пропуснатите повиквания в мобилния си телефон. Бяха шест от Натали, но другите девет бяха от Деймън. Обаче в гласовата поща бяха останали само тези от Натали. Предполагам, че Деймън не е искал да остави след себе си уличаващи доказателства. Не че ми бяха нужни. С Натали бяхме най — добри приятелки, откакто тази кучка открадна страхотната ми кадифена кукла Барби, когато беше останала да преспи у дома.

Въртя се неспокойно на мястото си, когато тя се появява и изпива почти половината от кафето ми с мляко. После се тръшва в празния стол. Ще ми се да не е толкова усмихната, това прави задачата ми още по— трудна.

— Изглеждаш ужасно, Кам.

— Знам.

Тя премигва изумена.

— Какво става? След отегчения ти поглед не чух саркастичното ти „благодаря"?

— Моля те, престани да се усмихваш, Нат. Умолявам те, поне веднъж приеми на сериозно странното ми, лишено от усмивки държание и ме погледни със сериозно лице. — Разбира се, тя не го прави.

— Виж какво, ще карам направо, става ли?

Ето така: най — после усмивката й посърва.

Преглъщам и поемам дълбоко въздух. Господи, не мога да повярвам, че това се случи? Ако беше някой случаен мъж, с когото е била по време на някое от кратките им скъсвания с Деймън, нямаше да е толкова трудно. Обаче това беше тъкмо Деймън, мъжът, с когото е вече пет години и в чиито прегръдки тя винаги се хвърля след някое скъсване или кавга. Той е единственият, в когото истински е влюбена.