Джесика Редмерски - Миг преди никога

Брадатият мъж вдига ръка, държи я високо над главата ми и аз инстинктивно се завъртам. Танцувам с него две мелодии, докато накрая Андрю „ме спасява", като ни разделя и притиска тялото ми толкова плътно към своето, че то се движи заедно с бедрата му. Ръцете му са на кръста ми. Танцуваме, разговаряме с хората и дори изиграваме една игра на дартс с Карла преди най — после да напуснем бара след полунощ.

По обратния път в колата Андрю ме поглежда и казва:

— И така, как се чувстваш? — устните му се изкривяват в многозначителна усмивка.

— Ти беше прав — отвръщам аз. — Чувствам се... не знам как да го кажа, различно, по по — хубав начин. Никога не см мислила, че ще направя нещо подобно.

— Аз пък се радвам, че го стори — казва сърдечно усмихнат.

Разкопчавам предпазния колан и се премествам по — близо до него. Той ме прегръща с една ръка.

— И така, какво ще кажеш за утре вечер?

— А?

— Искаш ли да пееш утре вечер?

— Не, не мисля, че бих могла.

— Добре де, и това е достатъчно — казва той и разтрива рамото ми. — Веднъж е повече, отколкото очаквах, така че няма да те тормозя.

— Не — казвам аз, отдръпвам се и го поглеждам, — знаеш ли какво? Искам. Искам пак да го направя.

Той дръпва изненадан назад брадичката си.

— Наистина ли?

— Да, наистина — отвръщам усмихната.

Той също се усмихва.

— Добре тогава — казва Андрю, като почуква леко по волана с ръка. — Ще свирим и утре вечер.

Андрю ме връща в хотела и правим секс под душа преди да си легнем. Оставаме в Ню Орлиънс още две седмици, пеем в „Олд Пойнт", а после обикаляме няколко други барове и клубове из града. Преди месец това да пея на живо пред публика в барове беше толкова далеч от списъка с нещата, които изобщо бих си представила, че мога да направя, че би ми изглеждало направо смешно дори и да си го помисля. Обаче ето, че пях от все сърце „Barton Hollow" и няколко други песни, в които просто пригласях на Андрю и не съм била в центъра на внимание. Обаче всички ни харесваха. След всяко представяне ни спираха толкова много хора, които ни стискаха ръцете и питаха дали бихме могли да изпеем тази или онази песен, но Андрю отказваше на всички. Все още се чувствам прекалено нервна пред публика, за да мога да пея по поръчка. За моя най — голяма изненада дори повече от два пъти бях молена за автограф и снимка заедно със случайни хора. Ще трябва наистина да са били доста пияни. Поне така си го обяснявах, защото всяко друго обяснение би било просто нелепо.

В края на двете седмици Андрю вече беше прибавил няколко нови любими банди към списъка си. Обича Сивил Уорс също толкова много, колкото и аз. Последната нощ, последната ни в Ню Орлиънс, лежахме заедно в леглото и пяхме заедно „Poison & Wine", която се чуваше от мобифона край нас. Мисля, че чрез думите на песента си казахме един на друг това, което искахме.

Мисля, че си го казахме.

Плаках тихо в прегръдките му, преди да заспя.

Умрях и отидох на небето. Ами да... мисля, че най — накрая умрях.

 Андрю

 — Трябва да го направиш, просто за да си сигурен — каза Марстърс в типичния си черен стол на колела, в типичния си офис, облечен в типичното си сако. —

 — Не е нужно — казах аз, седнал от другата страна. — Какво повече мога да кажа? Какво повече мога да разбера? —

 — Но ти... —

 — Не, знаеш ли какво ще ти кажа?. Майната ти! — станах и блъснах назад стола по пода в растението зад мен. — Няма да се подложа на това. — — Излязох, като затръшнах вратата на офиса му толкова силно, че стъклото потрепери в рамката. —

— Андрю! Скъпи, събуди се — чувам гласа на Камрин.

Отварям стреснат очи. Все още съм откъм страната на пасажера в колата. Чудя се колко ли дълго съм спал.

Надигам се, разкършвам насам — натам врата си и прекарвам ръка по лицето си.

— Добре ли си?

Навън е нощ. Оглеждам се и виждам за момент загрижения поглед на Камрин върху мен, след което тя е принудена отново да се съсредоточи върху пътя пред нея.

— Да — казвам аз и кимам. — Добре съм. Предполагам, че сънувах кошмар, но дори не си спомням за какво беше — отново лъжа.

— Ти удари командното табло — казва тя и леко се засмива. — Замахна с юмрук в нищото. Направо ми изкара ума.

— Съжалявам, бебчо — навеждам се и я целувам по бузата. — От колко време караш?

— Не знам, може би около два часа.

Поглеждам следващия пътен знак, за да разбера дали е правила това, което й казах, и да кара с 90.

— Отбий ето там — кимам към едно равно място край магистралата.

Тя се отклонява от пътя върху разбития асфалт и спира колата. Каня се да изляза навън, но ме хваща за ръката и ме спира.

— Почакай, Андрю.

Тя изключва двигателя и маха предпазния колан.

— Ще покарам известно време и ще те оставя да поспиш.

— Знам — казва тя и замислено ме поглежда.

— Какво не е наред? — питам.

Тя барабани с пръстите на двете си ръце по волана и се обляга назад в седалката.

— Вече не съм много сигурна за Тексас.

— Защо?

Аз се примъквам до нея.

Накрая тя ме поглежда.

— Защото какво следва после? Имам чувството, че ще е последната спирка. Ти живееш там. Какво остава да направим?

Знам накъде бие и от известно време тайно споделям страховете й.

— Остава това, което искаме да направим — казвам.

Извръщам се в седалката, протягам ръка и я хващам за брадичката.

— Погледни ме.

Тя се подчинява. Виждам копнеж в очите й, нещо уплашено и измъчено. Знам какво е, защото се чувствам по същия начин.

Преглъщам, навеждам се и предпазливо я целувам.

— Ще му мислим, когато стигнем там, става ли?

Тя неохотно кимва. Аз се опитвам да се усмихна, но ми е трудно, когато знам, че не мога да й дам нито един от отговорите, които очаква. Не мога да й дам тези, което искам да й дам.

Камрин се прехвърля на съседната седалка, а аз излизам навън и заобикалям колата. Покрай нас преминават две коли и ни заслепяват с дългите си светлини. Затварям вратата и оставам за момент неподвижен в седалката. Камрин гледа навън през прозореца, мислите й без съмнение, до голяма степен приличат на моите — колебливи и може би дори уплашени. Никога не съм се чувствал свързан с някого така както с нея и това бавно ме убива. Посягам да завъртя ключа за запалването, но спирам и пръстите ми притискат метала. Тежко въздъхвам.

— Ще поемем по дългия път — казвам тихо аз, без да я погледна, а после двигателят оживява.

Усещам я, когато обръща глава, за да ме погледне.

Аз също я поглеждам.

— Ако искаш.

Лека усмивка съживява лицето й. Тя кимва.

Пускам СД плейъра. В колоните се чува изпълнение на Бед Къмпани. Спомням си уговорката ни и правя опит да ги сменя с нещо друго, но Камрин казва:

— Остави я — и усмивката й става още по — широка.

Питам се дали си спомня онази първа нощ, когато я накарах да каже името на песен от Бед Къмпани. И тя каза: „Ready to Love" („Готова за любов"), а пък аз казах: „Готова ли сте?" Не знам защо го казах тогава, но сега си мисля, че в края на краищата не е било толкова лошо. Странно как тази песен прозвуча точно сега.

Караме през по — голямата част от долната половина на щата Луизиана, а след това оставаме на магистрала 82 през целия път до Тексас. Тази сутрин Камрин непрекъснато се усмихва, въпреки че сме в Тексас, и като я гледам такава и аз се усмихвам. Караме със свалени прозорци и през последния час тя е извадила голите си крака навън. Единственото нещо, което виждам в огледалото от нейната страна, когато се опитвам да зърна движещите се отзад коли, са лакираните нокти на краката й.

— Няма да е истинско пътуване с кола, ако не си провесиш краката през прозореца, докато си на магистралата! — надвиква тя музиката, а вятърът се втурва в купето.

Този път косата й е събрана в една плитка, но вятърът, продължава да развява измъкнали се кичури около лицето й.

— Права си — казвам аз и натискам педала на газта, — обаче на истинско пътуване по шосе трябва да се избъзикаш с шофьор на камион.

Косата й отново се блъска в лицето й, когато тя извръща глава.

— Хм?

Аз се усмихвам.

— Ами, да. — Барабаня с пръсти по волана в такт с музиката. — Не го ли знаеше? Трябва да направиш едно от трите неща; едно — вдигам нагоре един пръст. — Да си свалиш гащите ида покажеш задника си на шофьора.

Сините й очи се разширяват.

— Две: да караш успоредно с него и да се преструваш, че се пипаш.

Очите й се разширяват още повече и устата й остава отворена.

— Или три: просто да се помпаш с ръка... — движа ръката си във въздуха нагоре — надолу, свита в юмрук — за да го накараш да надуе клаксона.

На лицето й се изписва облекчение.

— Добре — казва тя и по устните й заиграва загадъчна усмивка. — При следващия, когото видим, ще направя нужното за това пътуване, ще се избъзикам с шофьор на камион — казва го абсолютно категорично.

Десет минути по — късно нашата жертва. — „късметлията копеле" би било по — подходящо определение, защото, в края и краищата това е Камрин — се задава пред нас. Намираме се на дълга, права отсечка на магистралата и се носим през равнинен, лишен от всякакви дървета пейзаж от двете страни. Настигаме тира и се движим с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час зад него. Камрин, която е с оскъдните до немай — къде бели памучни шорти, които толкова харесвам, спуска краката си от седалката върху пода. Усмихва се дяволито и от това започвам да се възбуждам.

— Готова ли си? — питам аз, като намалявам малко музиката.

Камрин кима, а аз поглеждам назад в огледалото и в страничните огледала, после и пътя отпред, за да се уверя, че и в двете посоки не се задават коли. Когато се измъквам иззад тира и преминавам в съседната лента, Камрин плъзга дясната си ръка отпред под шортите си.

Моментално се надървям.

Вече не се съмнявам, че ще го накара да надуе клаксона!

Усмихвам й се мрачно, а в главата ми се въртят всякакви перверзни мисли и тя също ми се усмихва в отговор. Натискам малко по — силно газта и постепенно ускорявам, докато заставаме на едно ниво с шофьорската кабина. О, боже господи.

Ръката на Камрин се движи бавно, но видимо под тънката материя на шортите, показалецът и палецът й подхващат ластика и го смъкват достатъчно, за да се вижда голият й корем. Тя изпъва назад глава върху седалката и се смъква малко по — напред. Вниманието ми е така раздвоено, че почти не следя пътя. Тя прехапва долната си устна и започва да движи по — енергично пръстите си под шортите. Започвам да си мисля, че изобщо не се преструва. В момента съм толкова надървен, че чепът ми може да реже диаманти.

Тирът поддържа същата скорост. Разсеян от Камрин, не усещам, че съм отпуснал крака си от педала за газта и когато стрелката за скоростта започва бавно да пада, тирът също намалява.

През прозореца на тира се провиква груб, дрезгав глас:

— Много е яко, мамка му! Ще ме накараш да получа инфаркт, бебчо! Хухууу!

— той натиска с все сила клаксона.

Жегнат от чувство за собственост, намалявам рязко от шестдесет и пет на четиридесет и пет мили в час и оставам зад тира. И тъкмо навреме, защото срещу нас се задава един микробус.

Поглеждам към Камрин и знам със сигурност, че очите ми са като на побъркан. Тя измъква ръката си от шортите и само ми се усмихва.

— Не очаквах това!

— Тъкмо затова и го направих — отвръща тя и отново провесва крака през вратата на колата, като закрива страничното огледало с пръстите си.

— Ама ти наистина ли се пипаше?

Сега четиридесет и петте мили в час стават четиридесет. Чувствам как сърцето ми се блъска в гръдния кош.

— Ами да, наистина се пипах — отвръща тя, — но не го правех заради шофьора на тира.

Усмивката й става още по — широка, когато маха няколко косъма от косата си, попаднали върху устните й. Не мога да се сдържа да не гледам тези устни. Иска ми се да ги хапя и да ги целувам.

— Е, не че се оплаквам — казвам аз, като се мъча да отдели повече внимание на пътя, за да не се пребием. — Обаче сега, имам проблем. Погледът на Камрин се спира на скута ми, после отново ме поглежда, накланя на една страна глава и ме поглежда с онзи дяволит, прелъстителен поглед. След това се примъква върху седалката към мен и ме сграбчва с ръка за чатала. Сега сърцето ми започва да се блъска още по — силно в гръдния кош. От стискане на волана кокалчетата на пръстите на ръцете ми побеляват. Тя ме целува по врата, след това по брадичката и после по мидата на ухото. Побиват ме тръпки.