Джесика Редмерски - Миг преди никога

Започва да разкопчава шортите ми.

— Ти си ми помагал при проблемите ми — шепне тя в ухото ми и отново хапе врата ми. — Справедливо е да ти върна услугата.

Вглежда се в очите ми.

Аз само кимам глупаво, защото точно сега изобщо не мога да мисля с главата си, за да съставя някакво изречение.

Изпъвам още повече гърба си в седалката, когато тя го подхваща с ръка и навежда глава между кормилото и стомаха ми. Тялото ми леко се сгърчва, когато усещам езика й да се движи бързо и да го ближе. — О, боже господи... О, боже господи. Не знам как ще карам..

Потрепервам, когато го чувствам да опира в гърлото й, вирвам назад глава и още се мъча да не изпускам пътя от очи, а устата ми остава отворена. Само стискам до побеляване на пръстите волана с лявата си ръка, а тя ме смуче все по — силно и по — бързо. Дясната ми ръка пуска кормилото, сграбчвам я отзад за главата и забивам пръсти в русата й коса.

Четиридесетте мили в час стават петдесет.

При шестдесет краката ми започват да треперят и не мога да виждам много ясно. Отново стискам волана с двете си ръце, като се мъча да държа под някакъв контрол нещо, особено проклетата кола, после ахвам и стена, когато свършвам.

Успях да не ни пребия на магистралата след духането на Камрин, което ме изправи на нокти. Сутринта стигаме в Галвестън, но тя продължава да спи изтегната на седалката с крака, отчасти провесени на пода. Още не си правя труда да я будя. Първо преминавам бавно покрай къщата на майка ми, виждам, че колата й не е отпред, а това означава, че днес тя работи в банката. За да убия времето, карам по обиколен път до апартамента ми, като минавам по 53 — та улица. Миналата нощ Камрин не спа много, но предполагам, че тъй като колата се движи доста по — бавно от обикновено, това е достатъчно да я събуди. Започва да се разсънва, преди да спра пред моя комплекс на Паркет Седър Лоун.

Тя повдига красивата си руса глава от седалката и когато виждам лицето й, тихо се засмивам.

Рязко накланя глава на една страна, все още без да се е събудила напълно, и сърдито казва:

— Какво толкова смешно има?

— О, бебчо, опитах се да ти попреча да заспиш отново в този вид.

Тя се навежда напред, поглежда се в огледалото и вдига изумена нагоре очи, когато вижда трите дълги черти, които прорязват едната й буза чак до ухото. Опипва ги пред огледалото.

— Ау, като че ли боли — казва тя.

— Пак си хубава, дори и с чертите — казвам през смях аз. А тя не може да се сдържи и се усмихва.

— Ами, ето че пристигнахме — казвам накрая аз, парирам колата на паркинга, изключвам двигателя и отпускам ръце.

В колата настъпва неловка тишина. Въпреки че никой не е казвал, че пътешествието ни свършва в Тексас или че нещата между нас ще се променят, като че ли и двамата го чувстваме.

Единствената разлика е. че само аз знам защо.

Камрин седи абсолютно притихнала на мястото си с ръце, отпуснати в скута.

— Хайде да влезем — казвам аз, за да наруша мълчанието.

Тя пресилено ми се усмихва и отваря вратата.

— О, това място прилича повече на студентско общежитие, отколкото на жилищен блок. — Тя нарамва сака и чантата си, загледана в старата сграда и гигантските дъбове, разпрострели се пред нас.

— През 30-те години е било болница на американските военноморски сили — казвам и вадя саковете от багажника.

Камрин взема китарата на Ейдън от задната седалка.

Минаваме надолу по извятия, бял като тебешир тротоар и стигаме до едностайния ми апартамент на приземния етаж. Пъхам ключа в ключалката и отварям вратата към големия хол. Миризмата на необитавано пространство ме узря в носа веднага, след като влизаме вътре. Не мирише неприятно, а просто на празно.

Оставям саковете на пода.

— Остави си нещата, където пожелаеш.

Отивам при канапето и вземам дънките си, които са проснати върху облегалката, а после и чифт боксерки и една тениска от стола и табуретката до него.

— Наистина хубав апартамент — казва тя и се оглежда наоколо.

Накрая оставя нещата си на пода и подпира китарата на Ейдън върху гърба на канапето.

— Нищо повече от ергенска квартира — казвам аз и се отправям към трапезарията, — но на мен тук ми харесва, а и исках да съм по — близо до брега.

— Нямаш съквартиранти, така ли? — пита тя и ме следва.

Клатя глава, влизам в кухнята и отварям хладилника. Различните бутилки и буркани върху страничната врата се раздрънкват, удряйки се едни в други.

— Вече не. Моят приятел Хийт живя с мен за около три месеца, когато се нанесох, но после се премести в Далас с годеницата си.

Преди да затворя вратата на хладилника, вадя две бутилки светла джинджифилова бира.

— Искаш ли да пийнеш? — питам аз и й показвам едната.

Тя се усмихва мило и казва:

— Благодаря, но не съм жадна в момента... За какво я купуваш, срещу махмурлук или стомашни болки?

Аз дяволито й се усмихвам и пия направо от бутилката. Тя не се намръщва, както почти очаквах.

— Спипа ме — признавам аз и завивам обратно капачката. — Ако искаш да си вземеш душ — казвам на излизане от кухнята и посочвам надолу по коридора — банята е ето там. Ще се обадя на майка ми, за да не се тревожи и ще поразтребя малко тук, преди и аз да взема един. Растението ми вероятно е увехнало.

Камрин ме поглежда леко изненадана.

— Имаш растение?

Аз се усмихвам.

— Ами да, казва се Джорджия.

Веждите й се повдигат малко повече.

Смея се и я целувам леко по устните.

Докато Камрин е под душа, аз проверявам всеки видим сантиметър от апартамента в търсене на нещо излагащо: отблъскващи, хванали кори чорапи

(намерих един до крака на леглото), неотваряни опаковки на презервативи (имам пълна кутия на нощното шкафче — набутвам ги на дъното на кофата за боклук), отворени опаковки от презервативи (две в кошчето за боклук в стаята ми), още мръсни дрехи и едно порно списание (мамка му. То пък е зад тоалетната чиния — без съмнение тя вече ще да го е видяла).

После измивам няколко мръсни чинии, които бях оставил в умивалника, преди да тръгна, и сядам в хола, за да се обадя на майка ми.

Камрин

Когато виждам порно списанието зад тоалетната чиния, оставено така небрежно, както би могло да се види върху някой мотоциклет, не мога да се стърпя да не се засмея наум. За малко се питам дали на света изобщо има мъже, които не гледат порнография, а после си давам сметка що за глупав въпрос е това. Нищо не мога да кажа. Самата аз съм гледала доста порно по интернет.

Вземам продължителен горещ душ и се избърсвам с плажната кърпа, която ми даде Андрю, след което се обличам.

Тук не ми харесва. В този апартамент. В Тексас.

В някое друго време и при други обстоятелства би било различно, обаче това, което му казах предишната нощ, когато отбих встрани от пътя, продължава да е вярно. Това място и всичко в него ме кара да чувствам, че това е краят. Магията на времето, което прекарахме в път, буквално се беше изпарила с дъжда от миналата седмица. Не че чувствата ни един към друг... не, те са толкова силни, че дори от самата мисъл за техния край, метафорично казано, краката ми се подкосяват. Това, което изпитваме един към друг е. ами то е всичкото, което ни остана. Откритият път пред нас вече го няма. Спонтанните спирания и това, че понякога изобщо не знаехме къде сме, но не ни пукаше, вече ги няма. Мотелите и дребните неща като говежда пастърма, бебешко масло и баня със сапунени мехурчета също са си отишли. Записът на времето ни заедно, на нашия кратък съвместен живот заглъхна, както свърши и последната песен от албума. Единственото нещо, което продължавам да чувам, е постоянното вибриране на тишината, идващо от тон колоните. Чувствам се така, като че ли единственото нещо, което искам, е да протегна ръка и да пусна записа отново, но тя не може да се помръдне, за да натисне бутона.

И не мога да разбера защо.

Изтривам сълзата от лицето си, натиквам чувствата си дълбоко в белите си дробове и ги държа там, поемам дълбоко въздух и отварям вратата на банята.

Чувам Андрю да говори по телефона, когато минавам през трапезарията.

— Не се ебавай с мен точно в този момент, Ейдън. Нямам нужда от тези глупости. Е, и какво? Кой си ти да ми казваш какво да правя с живота си? Какво? Я почакай малко, брато, погребенията не са задължителни. Лично аз не бих отишъл отново на нито едно, с изключение на моето собствено. Не знам защо хората изобщо имат погребения, да ходиш, само за да видиш някой, за когото те е грижа, как лежи напълно безжизнен в проклетата кутия. Бих предпочел да видя някой за последен път, докато е още жив. Не ми ги разправяй на мен тия, Ейдън. Знаеш, че са глупости!

Не искам да стоя зад ъгъла, като че ли подслушвам. В мига, в който ме вижда, той изоставя гневния тон с Ейдън и се надига в канапето.

— Виж какво, трябва да вървя — казва Андрю. — Да, вече се обадих на мама. Да. Добре. Чувам, да. До по — късно.

Затваря мобифона и го слага на дъбовата масичка за кафе, върху която е подпрял единия си бос крак.

Сядам до него върху възглавницата.

— Съжалявам за това — казва той, потупва ме по бедрото, после го разтрива с длан.

„Никога няма да го чуя да слага край на всичко" — казвам си на ум аз. Сядам в скута му и той ме притиска до гърдите си, като че ли аз съм това, което му е нужно, за да се успокои. Обгръщам врата му с ръце, навеждам се напред и го целувам по устата.

— Камрин — гледа ме в очите, — виж какво, аз също не искам това да свърши — вика той, все едно, че е прочел мислите ми, докато бях преди малко в банята.

Изведнъж ме повдига и ме държи изправена срещу себе си в скута си. Възседнала съм го и коленете ми опират в канапето. Взема една по една ръцете ми в своята и ме гледа право в очите, сериозен и напрегнат.

— Какво, ако ние. — поглежда встрани, обмисляйки внимателно думите си, макар да ми се искаше да знам, че го направи, защото искаше наистина да ги каже, или пък изобщо нямаше намерение да ги казва.

— Какво, ако ние какво? — опитвам се да го подтикна. Не искам той да се откаже, независимо от какво. Искам да го каже. Отново започвам да чувствам някаква възобновила се надежда и не мога да понеса тя отново да ми се изплъзне. — Андрю?

Напрегнатите му зелени очи се взират в моите, когато гласът ми го сепва и го връща към първоначалната му мисъл.

— Какво ще кажеш, ако заминем заедно? — казва той и сърцето ми започва да бие по — бързо. — Не искам да съм тук. И не го казвам заради баща ми или брат ми — тези неща нямат нищо общо с това как се чувствам. Точно сега. Тук, заедно с теб. Как се чувствах през цялото време от деня, в който те видях да седиш сама в автобуса в Канзас. — Стиска по — силно ръцете ми. — Знам, че си загубила съучастника си в престъплението, но... искам да бъдеш моя. Може би трябва да пътуваме заедно по света, Камрин. Знам, че не мога да заменя твоя бивш.

От очите ми се стичат сълзи.

Той ги тълкува погрешно. Ръцете му пускат моите и изведнъж вече не може да ме гледа повече. Хващам лицето му между дланите си и задържам измъчения му поглед в мен.

— Андрю — разтърсвам глава, сълзите се стичат по бузите ми, — винаги си бил само ти — прошепвам с дрезгав глас. — Дори с Иън чувствах, че нещо ми липсва. Казах ти в онази нощ на полето. Казах ти, че. — гласът ми трепери. Усмихвам се и казвам: — Ти си моят съучастник в престъплението. Знам го от дълго време.

Целувам го по устните.

— Не мога да си представя нищо по — хубаво на този свят от това да бъда по пътя заедно с теб. Ние му принадлежим. Заедно. Точно там искам да бъда. Очите му се навлажняват, но той спира сълзите да потекат с лъчезарната си усмивка. После притиска устните си в моите и двамата държим лицата си в ръце. Целувката му отнема дъха ми, но аз продължавам силно да го целувам и да пия, колкото мога повече от неговия дъх. Без да прекъсва целувката, той пуска лицето ми, обгръща силно тялото ми с ръце и се изправя заедно с мен.

— Днес трябва да се запознаеш с майка ми — казва той, като разглежда внимателно лицето ми и се взира втренчено в очите ми.

Избърсвам с ръка сълзите си и кимам.

— Ще се радвам да се запозная с майка ти.

— Чудесно — казва той, като ме пуска внимателно да стъпя на пода. — Ще взема душ, ще отидем да свършим някои неща в града и ще се видим с нея, след като излезе от работа.

— Добре — казвам аз и не позволявам на усмивката да изпусне лицето ми.

Не бих могла да го направя, дори и ако се опитам.