Джесика Редмерски - Миг преди никога

— Толкова ми е хубаво с теб — шепна в устата й, преди тя да спре дъха ми с целувката си.

Прониквам много бавно в нея, а тя ми отговаря с малко по — резки движения, за да ме раздразни и да ме накара да проникна малко по — дълбоко. Обаче точно сега тя контролира положението и аз с готовност й го отстъпвам. Прекъсва целувката и започва да ме целува отстрани по врата, като през цялото време движи бедрата си толкова бавно, че ме кара да я желая още повече.

— Позволи ми първо да те навлажня — шепна срещу нея, докато я държа за бедрата. Тя вече е достатъчно навлажнена, но това няма значение. — Ела насам, бебчо — казвам аз и повдига брадичката си, за да посоча лицето си. Тя лиже първо устните ми, а после, когато се раздвижва, аз се смъквам леко още по — надолу върху леглото, за да й направя място.

Не губя време, когато бедрата й притискат главата ми, и започвам бясно да я лижа, да смуча клитора й толкова силно, че тя започва да трие бедрата си в лицето ми, а пръстите й стискат рамката на леглото. Толкова е мокра. Когато започва да охка и да стене, аз спирам и тя знае защо. Знае, че искам да стане от мен.

Смъква се бавно надолу по тялото ми, намества се в скута ми и се търка в пениса ми, преди да протегне ръка и да го хване.

Когато най — накрая се плъзга бавно надолу върху него и двамата дишаме тежко и треперим.

След като правим любов цяла нощ, тя заспива в прегръдките ми, а аз я държа така и не искам никога да я пусна. Плача тихо, заровил лице в меката й коса, докато накрая и аз заспивам.

Камрин

— Андрю? — казвам аз и се претъркулвам откъм неговата страна на леглото. Разбуждам се още повече и когато надигам глава, виждам че той не е там. Усещам миризма на бекон.

Мисля си за нощта, която прекарахме, и не мога да изтрия доволната усмивка от лицето си. Отмятам чаршафите, ставам от леглото и намъквам пликчетата и тениската.

Андрю стои при печката, когато влизам в кухнята.

— Скъпи, защо си станал толкова рано?

Отивам при хладилника и го отварям, за да потърся нещо, с което да си разквася устата. Трябва да си измия зъбите, обаче след като той приготвя закуска, не искам тя да има вкус на паста за зъби.

— Мислех да ти донеса закуската в леглото.

Според мен му бяха нужни няколко секунди повече, за да отговори, а и гласът му прозвуча някак далечен. Вдигам очи от хладилника и го поглеждам. Той продължава да стои там, загледан в мазнината.

— Бебчо, добре ли си?

Оставям вратата на хладилника да се затвори, без да взема нищо от него. Той едва повдига глава да ме погледне.

— Андрю?

Сърцето ми започва да бие все по — бързо, макар да не съм сигурна защо. Заставам до него и слагам ръка на рамото му. Той вдига очи от мазнината и бавно ме поглежда.

— Андрю...

Като на някакъв жесток, забавен каданс, краката на Андрю се подкосяват и тялото му се сгромолясва върху белите плочи на пода, а бъркалката, която държи в ръката си, се удря в пода заедно с него и разпръсква капки гореща мазнина. Протягам ръце да го хвана, но не мога да го задържа на крака. Всичко продължава да се движи като на забавен каданс: писъкът, ръцете ми, които го сграбчват за раменете, главата му, която подскача при удара в плочите. Но когато тялото му започва да трепери и да се гърчи неудържимо, забавеният каданс става бърз и ужасяващ.

— АНДРЮ! О, ГОСПОДИ, АНДРЮ!

Искам да му помогна да се изправи, но тялото му не спира да трепери. Виждам ужасена бялото на очите и стиснатата челюст. Крайниците му са изпънати и като сковани.

Отново надавам писък, а в очите ми напират сълзи.

— Някой да ми помогне!

После се осъзнавам и тичам до най — близкия телефон. Неговият мобифон е на плота наблизо. Набирам 911 и през двете секунди, които минават, докато отговорят, изгасявам печката.

— Моля ви! Той има припадък! Моля ви, нека някой да ми помогне.

— Госпожо, първото, което трябва да направите, е да се успокоите. Все още ли е припаднал!

— Да!

Гледам с ужас как тялото на Андрю се тресе на пода. Толкова съм уплашена, че имам чувството, че ще повърна.

— Госпожо, искам да отстраните всичко наблизо около него, което може да го нарани. Носи ли очила? Има ли опасност да си удари главата в мебели или в някакви други предмети?

— Не! Н. но си удари главата, когато падна!

— Добре, сега намерете нещо, което да му подложите на главата, възглавница, изобщо нещо, което да я предпазва да се удари в нещо друго. Оглеждам първо кухнята, но не виждам нищо, втурвам се в гостната, грабвам малка възглавница от дивана и я нося обратно. Оставям мобифона, колкото да подложа възглавницата под главата му, която продължава да се тресе.

 — О, не. о, господи, какво му става? —

Отново долепям телефона до ухото си.

— Добре, сложих възглавницата под главата му!

— Така, госпожо — казва спокойно операторката от 911, — колко дълго е в припадък? Известно ли е той да има някакво състояние, което причинява припадъци?

— Н — не знам, около. може би две минути, най — много три. Никога преди не съм го виждала да прави така. Никога не ми е казвал за нещо.

Започва да ми просветва; той никога не ми каза. В главата ми нахлуват всевъзможни неща, които само ме карат отново да загубя спокойствие.

— Моля ви, изпратете линейка. Моля ви! Побързайте!

Задавям се от сълзи.

Тялото на Андрю престава да се тресе.

Преди операторката от 911 да успее да отговори, аз казвам:

— Той престана! К. какво да правя?

— Добре, госпожо, искам да му помогнете да се обърне на една страна... ще изпратим линейка. Какъв ви е адресът?

Докато го обръщам на едната му страна, въпросът ме кара да замръзна. На място.

Не знам. не знам проклетия адрес! Дяволите да го вземат!

— Н — не знам адре...

Скачам от пода и се втурвам към плота, където има няколко пощенски плика, наредени един върху друг, намирам адреса на най — горния и й го прочитам.

— Линейката е на път. Искате ли да останете на телефона с мен, докато пристигне?

Не съм сигурна какво каза тя и дали изобщо каза нещо, а аз си го въобразявам, но не отговарям. Не мога да откъсна очите си от Андрю, който лежи в безсъзнание върху кухненския под.

— Той е в безсъзнание! О, господи, защо не се събужда?

Слагам свободната си ръка върху устните си.

— Не е необичайно — казва тя и аз най — после отново се вслушвам в гласа й.

— Искате ли да остана с вас, докато линейката пристигне?

— Да, моля ви, не затваряйте, моля ви.

— Добре, тук съм — казва тя и гласът и е единствената ми утеха.

Не мога да дишам. Не мога да мисля ясно. Не мога да говоря. Единственото нещо, което мога да правя, е да го наблюдавам. Прекалено уплашена съм дори да седна на пода до него от страх да не получи нов припадък и аз да съм там.

Минути по — късно чувам на улицата вой на сирени.

— Мисля, че са тук — казвам аз някак равнодушно в телефона.

Продължавам да не съм в състояние да откъсна поглед от Андрю.

 — Защо се случва това? —

На вратата се чука и аз най — после ставам и тичам да отворя на екипа от спешна помощ. Дори не си спомням кога си оставила телефона на пода, без да прекъсна разговора с операторката на 911. Следващото нещо, което виждам, е как вдигат Андрю на носилката и го завързват с коланите.

— Как се казва? — пита един глас и аз съм сигурна, че е някой от екипа, но не мога да видя лицето му, виждам само как изнасят Андрю през вратата.

— Андрю Париш — отвръщам тихо аз.

Като в просъница чувам името на болницата, в която ми казват, че ще го откарат. И когато тръгват, оставам да стоя там, загледана във вратата, където го бях видяла за последен път. Нужни са ми няколко дълги минути да дойда на себе си и първото нещо, което правя, е да грабна мобифона и да потърся номера на майка му. Чувам я как започва да плаче, когато й казвам какво се е случило и мисля, че тя изпусна телефона си.

— Госпожо Париш? — усещам как сълзете парят очите ми. — Госпожо Париш? — обаче тя вече не е на телефона.

Най — накрая намъквам някакви дрехи — дори нямам идея какво съм облякла, грабвам ключовете от колата на Андрю и чантичката си и изскачам през вратата. Карам шевролета в продължение на няколко минути, докато се усетя, че не знам къде отивам, нито къде се намирам. Намирам една бензиностанция и спирам, за да попитам за посоката до болницата, и те ми казват, но продължавам да се лутам, докато намеря правилния път. Не мога да мисля трезво.

Затръшвам вратата на колата, втурвам се в приемната на спешното отделение, а чантичката ми се клати насам — натам върху рамото. Бих могла да я изпусна и изобщо нямаше да забележа. Сестрата зад бюрото трака по клавиатурата за информация и след това ми сочи да вървя надясно, където се озовавам в чакалнята. Съвсем сама съм.

Мисля, че е минал един час, но бих могла и да греша. Един час. Пет минути. Една седмица. Няма никаква разлика. За мен усещането е все едно и също. Гърдите ме болят, плакала съм прекалено много. Толкова дълго ходя напред — назад, че вече започвам да броя петната по мокета.

Минава още един час.

Тази чакалня е така невероятно скучна с нейните кафяви стени и кафяви седалки, наредени в две спретнати редици по средата. Високо горе на стената над вратата един часовник тиктака непрекъснато и макар тиктакането да е прекалено слабо, за да го чуя, аз мислено си представям, че го чувам. Наблизо има кана за кафе и умивалник. Стори ми се, че един мъж току — що излезе от една странична врата, напълни малка стиропорна чаша и се върна обратно.

Още един час.

Сърцето ме боли. Устните ми са напукани. Непрекъснато ги облизвам и от това положението става по — лошо. От известно време не съм видяла да минава някоя сестра и започва да ми се иска да бях спряла последната, която бях забелязала, преди да се понесе надолу по дългия, осветен от флуоресцентни лампи коридор извън чакалнята.

Какво правят толкова дълго? Какво става?

Плесвам се по челото и тъкмо посягам да взема мобифона на Андрю от чантичката си, чувам познат глас:

— Камрин?

Рязко се обръщам.

В помещението влиза по — малкият брат на Андрю, Ашър.

Иска ми се да усетя облекчение от това, че най — после някой идва да поговори с мен и така да прекъсне болезненото ми усещане за безнадеждност, но не мога да изпитам облекчение, защото очаквам само да ми каже нещо ужасно за Андрю. Доколкото знам, Ашър дори не беше в Тексас и щом внезапно се появява тук, това трябва да означава, че е хванал първия полет от там, където е бил, а хората правя това, само когато се е случило нещо лошо.

— Ашър? — казвам аз, а сълзите правят гласа ми още по — напрегнат.

Дори не се колебая и се хвърлям в прегръдките му. Той силно ме притиска.

— Моля те, кажи ми какво става? — питам аз и сълзите рухват от очите ми.

— Андрю добре ли е?

Ашър ме хваща за ръката, води ме до една седалка и аз сядам до него, като стискам чантичката в скута си, само за да държа нещо.

Ашър прилича толкова много на Андрю, че сърцето ме заболява.

Той нежно ми се усмихва.

— В момента е добре — казва той, но това малко изречение е достатъчно да зареди тялото ми с енергия. — Но вероятно няма да е задълго.

Появилата се ободрителна енергия бързо ме напуска, отнасяйки със себе си други части от тялото ми: сърцето, душата, мъничката надежда, която таях в себе си през цялото време, откакто се беше случило това.

— Какво ми казва Ашър... какво се опитва да ми каже? —

— Какво имаш предвид? — едва изричам думите аз.

Той поема дълбоко въздух.

— Преди около осем месеца — казва предпазливо Ашър — брат ми откри, че има тумор в мозъка.

Сърцето ми вече го няма. Дъхът ми също.

Чантичката ми пада на пода и цялото й съдържание се изсипва, но аз не мога да се наведа, за да я вдигна. Не мога изобщо да се помръдна.

Усещам, че ръката на Ашър взема моята.

— Заради състоянието на баща ни Андрю отказа да се подложи на допълнителни изследвания. Трябваше да се върне при д — р Марстърс същата седмица, но не отиде. Майка ни и брат ни Ейдън опитаха всичко, за да го накарат да отиде. Доколкото знам, по едно време той се съгласил, но така и не го направил, защото състоянието на баща ни се влоши.

— Не. — клатя непрекъснато глава, защото не искам да повярвам на нещата, които той ми казва — не.

Просто искам да прогоня думите му от главата си.