Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Когато пее до мен, тя изглежда и щастлива и точно затова тази вечер е много важна. Това е първият път, когато ще пеем заедно, откакто загуби бебето, и се надявам да ѝ се отрази добре.

Пробиваме си път през тълпата от хора и се отправяме към сцената, където започваме да се подготвяме. Всъщност няма много за подготвяне само с една китара – за съжаление не една от моите – и два микрофона, но няма да започнем, преди да изминат още петнадесет минути.

– Толкова съм нервна – казва Камрин в ухото ми.

Налага се да говори високо заради музиката.

Издавам нещо подобно на пуфтене.

– О, моля те. Откога започна пак да ставаш нервна. Правили сме това десетки пъти.

– Знам, но този път пея пред Ейдън и Мишел.

– Той изобщо не може да пее, така че мнението му едва ли има значение.

Тя се усмихва.

– Е, не съм чак толкова нервна, че да не искам изобщо да пея. Всъщност предполагам, че ще е вълнуващо.

– Така те искам – казвам аз, навеждам се и я целувам по устните.

– Тези две момичета – вика ми Камрин, без да поглежда в тяхната посока – на предната маса от лявата ти страна мислено правят секс с теб в момента. Готова съм да се закълна.

Леко се засмивам и клатя глава.

– А онзи мъж, който стои до жената в червената блуза – казвам и кимвам леко в неговата посока, – е качил бедрата ти върху главата си, откакто ти излезе на тази сцена.

– Значи тази вечер ще са те, така ли? – пита тя.

Кимам и казвам:

– Аха.

– Гледай да се представиш добре пред тях, бейби – вика Камрин и се хили дяволито насреща ми.

– О, така и ще направя – казвам и ѝ отвръщам със същото изражение.

Започнахме да се занасяме по този начин на втората ни вечер в “Левис”. Всеки си избираше по някого – мъж или момиче от публиката, чието изражение като че ли казваше “здравата бих те изчукал”, и по време на едно от изпълненията ни ги караме да се почувстват “по-специални”. Винаги започваме да обръщаме малко повече внимание на обектите си, преди да стигнем до кулминацията. Само поглед, трисекундна среща на нейните или неговите очи, става дума за обекта на Камрин, колкото да им дадем да разберат, че са привлекли малко повече вниманието ни от останалите в заведението. Камрин вече приложи своя номер. Сега глупавата усмивка не слиза от лицето на мъжа. Тя ме поглежда и ми намига. Надявам презрамката на китарата върху рамото си и бавно поглеждам към двете момичета. Трябва да кажа, че доста си ги бива. Насочвам погледа си първо към брюнетката и го задържам няколко секунди, а после поглеждам приятелката ѝ със същата продължителност. В мига, в който отклонявам погледа си, забелязвам, че те се кикотят и разговарят оживено, като се прикриват с ръце. Аз само се усмихвам и движа пръсти по струните на китарата, за да проверя дали е настроена добре. Камрин почуква микрофона си с палец, а после се отдръпва встрани, за да придърпа двете високи табуретки, на които ще останем седнали може би само за една песен. Тя, подскачайки, сяда на своята и кръстосва крака. Дори само тези секси, високи цял километър токчета са достатъчни да изглежда така, като че ли знае как да си върти работата. Украсени са с малки сребърни копчета. Мама му стара, някои от нещата, които носи, ме подлудяват. Конферансието, един младеж, излиза на сцената и ни представя. Много от гласовете, които се носят из помещението, стихват, останалите ги последват, когато започвам да свиря на китарата. А когато Камрин запява първата песен, гласът ѝ е толкова страстен, че бързо привлича вниманието на всички.

Изпълняваме една след друга четири песни пред възторжена публика, която танцува, пие и се опитва да пее с нас. Атмосферата на бара е експлозивна и това ми харесва.

Камрин слиза по трите стъпала на сцената с микрофон в ръка и се отправя към жертвата си. Преди песента да свърши, той танцува с нея и е на седмото небе. Когато ръцете му се приближават твърде много до части, които само на мен е разрешено да докосвам, Камрин професионално се усмихва и продължава да пее, като го отблъсква.

После правим кратка почивка.

Камрин ме повежда отзад зад сцената, когато гласовете около нас отново се надигат.

– Трябва да отида до тоалетната – казва тя.

Аз свалям презрамката на китарата през главата си и я подпирам на стената.

– Ти върви, а аз ще ни взема нещо за пиене – казвам. – Искаш ли нещо?

Тя се усмихва и кимва.

– Да, вземи ми нещо, каквото и да е. Все ми е едно.

– Алкохолно ли? – питам.

Тя отново кима и припряно ме целува явно с намерение да се отдалечи колкото е възможно по-бързо, за да не се напикае.

– О, защо не изпееш сам следващата песен тази вечер? – пита тя.

– Наистина ли? Защо?

Тя се приближава по-плътно и слага ръце на гърдите ми.

– Тази песен я изпълняваш по-добре сам, а и мисля, че на мен ми стига за тази вечер. Искам да те наблюдавам.

Целува ме леко по устните. На тези токчета е много по-висока и ме гледа право в очите.

Щом това иска, аз съм съгласен. Не искам да настоявам повече.

– Добре. Ще пея сам – казвам аз. – Така ще ми е по-лесно да съблазня моите две момичета там.

Тя се усмихва и казва през смях:

– Не прекалявай, Андрю. Помниш какво стана последния път.

– Знам, знам – казвам аз и ѝ махвам с ръка.

Тя се обръща и я плясвам по задника, когато бързо се отправя към тоалетните.

КАМРИН

Когато влизам в тоалетната, там има опашка от жени, които чакат да се освободят кабини. Въздухът е тежък и мирише на алкохол, на дъх, на парфюми и на дрехи, пропити от цигарен дим. През няколко секунди малката врата ту се отваря, ту се затваря с ужасно неприятен трясък, когато хората влизат и излизат. Отивам първо да си измия ръцете и се налага да се напъхам между две пияни момичета, седнали върху плота от двете ми страни. Добре че са от симпатичните пияници, защото няма да мога да се справя с някоя настроена за бой грубиянка тази вечер. Извиняват се, че ми пречат, и се отместват, за да ми сторят място.

– Благодаря – казвам аз и посягам да пусна водата.

– Хей, ама вие сте онова момиче, което пя – казва това от лявата ми страна, сочи ме с пръст и се усмихва.

Поглежда приятелката си от другата ми страна, а после отново към мен.

– Ами, да, предполагам, че ще да съм аз.

Никак не съм настроена за разговори в тоалетна. Колкото по-дълго се мотая там, толкова по-безцеремонна ставам.

– Вие двамата сте страхотни – казва усмихната тя.

– Да, бе, съвсем сериозно ви казвам – добавя приятелката и. – За какъв дявол свирите по барове?

Само свивам рамене и изстисквам повече сапун в ръката си, като се опитвам да избегна продължаването на разговора колкото е възможно по-учтиво.

– Ами, да – добавя тази от лявата ми страна. – Аз бих платила, за да ви видя как пеете.

Е, не съм съвсем безразлична към комплименти. Усмихвам се и отново ѝ благодаря.

Когато се освобождават още две кабини, те се възползват от възможността и се затварят в тях. Скоро след това ми махат за довиждане и ми пожелават късмет в “музикалната ми кариера”. Когато оставам почти съвсем сама, се обръщам към огледалото, но не се оглеждам в него. Вместо това бъркам в джоба си и вадя едно хапче, което преглъщам с вода от чешмата.

Правя го просто за да се поотпусна.

После се поглеждам, като се старая заедно с хапчето да натикам колкото е възможно по-дълбоко виновното изражение, което придобивам всеки път, когато вземам едно. Измислям си извинения, за да се оправдая, че ги вземам, и почти успявам да се избудалкам. Обаче знам, че вината, която чувствам, си остава, и то с основание.

След по-малко от единадесет минути вече не ми дреме нито за вината, нито за извиненията, нито пък за напрежението, защото тази част от мозъка ми става безчувствена.

Прекарвам пръсти под очите си, за да изтрия всяка следа от размазал се грим за очи, а после попивам грима от лицето си с тоалетна хартия. Трябва да изглеждам добре, когато се върна обратно. Чувствам се страхотно, но трябва и да изглеждам също толкова добре, колкото се чувствам.

Пробивам си път през тълпата, намирам Ейдън и Мишел, застанали зад огромния бар, и се присъединявам към тях. После си спомням, че Андрю щеше да ми носи питие, но нямам намерение да се провирам обратно между толкова хора заради него.

– Вие сте фантастични! – казва Мишел, като се мъчи да надвика шумната клиентела. Прегръща ме и аз ѝ отвръщам със същото, като усещам как се усмихвам до уши под влияние на хапчето.

Обръщам се към Ейдън:

– Ти какво мислиш?

– Съгласен съм с Мишел – отвръща той. – Трябва да пишете своя музика и да пеете тук по-често – сочи стената, където са наредени голям брой снимки с автографи на различни музиканти и кинозвезди. – Започнете с нещо напълно ваше – продължава той. – Обзалагам се, че до една година двамата ще сте със сключен договор.

В момента съм така надрусана, че той би могъл да ми каже, че изобщо нямаме бъдеще в музиката, а аз ще продължа да се хиля и да не обръщам внимание на думите му.

Поглеждам помещението и виждам, че Андрю е на сцената с китарата и се готви заедно с бандата на заведението да изпълни коронната си песен “Laugh, I Nearly Died”. Вероятно не може да ме види през тълпата, но знае, че го наблюдавам. Обичам да го гледам на сцената, когато е в стихията си. Знам, че колкото и да сме добри заедно в музикално отношение, той е много по-добър, когато пее сам. Може би само аз си мисля така, но обичам да мисля за него по начина, по който той се представи първия път, когато го видях да пее. Защото в онази нощ в Ню Орлиънс той пееше за мен и аз се почувствах най-щастливото момиче на света.

Бих направила всичко да се почувствам отново така. Всичко…

Само след секунди от началото на песента Андрю, както винаги, приковава вниманието на всички присъстващи. Двете момичета край онази маса сега са станали прави и танцуват предизвикателно заедно, но знам, че го правят заради Андрю. Виждала съм го и преди. Те го искат, а той ги кара да повярват само за една нощ, че и той ги желае. Абсолютно безобидно е. Двамата с Андрю гледаме на това като на начин да накараме други хора да се почувстват добре. Малко флирт тук и там, да направим някое момиче или мъж да се почувства център на внимание достатъчно дълго, за да го накараме да се изчерви и да се усмихне. Човек никога не знае какво става зад затворените врати на хората и малко флиртаджийска, положителна енергия никога няма да навреди.

Когато се връщаме обратно малко след полунощ у Ейдън и Мишел, отивам да си легна преди всички останали. Лежа там в продължение на един час, заслушана в гласовете им, които стигат до мен през коридора в стаята. Андрю се канеше да дойде с мен да си легнем заедно, но аз настоях да постои с брат си. Напоследък се тревожи прекалено за мен. Утре се връщаме обратно в Ралей и ми се иска той да прекара колкото може повече време с Ейдън.

Минава още един час, а аз съм още будна.

Ядосвам се, бъркам в чантичката и търся пипнешком бутилката с водата. Без дори да се усетя, са ми останали последни няколко хапчета.

Този път заспивам с три.

АНДРЮ

– Камрин? Бейби, моля те, събуди се – стиснал съм я за рамото и я разтърсвам напред-назад.

В момента съм най-вече разтревожен. На второ място съм гневен и обиден. Но колкото и да е странно, чувството за несигурност потиска всички останали.

Отново я разтърсвам.

– Ставай.

Нямам представа колко от тези проклети хапчета е взела, но като съдя по почти празното шише, от мисълта, че е възможно да е взела повече, отколкото е безопасно, започва да ме обзема паника. Обаче тя диша равномерно и сърцето ѝ като че ли бие с нормален ритъм. Ако не се събуди…

Отваря едва-едва очи и аз с облекчение си поемам въздух.

– Камрин. Погледни ме.

Най-накрая успява да фокусира достатъчно погледа си и да ме погледне в очите.

– Какво? – охка леко тя и се опитва отново да затвори очи, но аз я сграбчвам за раменете и я принуждавам да седне в леглото.

– Казах да се събудиш. Дръж очите си отворени.

Тя седи отпусната, но в това няма нищо необикновено, след като са я накарали насила да се събуди и да се изправи.

– Колко взе?

Мишел стои на входа зад мен.

– Искаш ли да повикам линейка?

Изведнъж Камрин идва напълно на себе си. Не съм сигурен дали това се дължи на въпроса ми или на споменаването на линейката, но ме поглежда с широко отворени, уплашени очи.