Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– О, значи аз съм просто нещо като трофей върху ръката ти, така ли? – скръствам ръце и го поглеждам изпитателно.

– Ами да, бейби, тъкмо затова те търпя около себе си. Мислех, че вече си го разбрала.

– Тогава предполагам, че и за теб не е тайна, че те търпя поради същата причина.

– О, така ли? – пита той и се оглежда, преди да излезе на пътя.

– Ами, да – казвам и се облягам назад в седалката. – Търпя те, за да карам кучките да ревнуват. Обаче нощем сънувам любовта на живота ми.

– Кой ли пък може да е този?

Свивам устни и се оглеждам наоколо, а после отново закачливо го поглеждам.

– Няма да ти кажа името му, защото не искам да тръгнеш след него и да видя как ще ти нарита задника. Обаче мога да ти кажа, че е с кестенява коса, великолепни зелени очи и има няколко татуировки. О, и е музикант.

– Наистина ли? Ами че той ми изглежда божествен, тогава защо ти е да ме използваш като някакъв трофей върху ръката си?

Свивам рамене, защото не мога да измисля добър отговор.

– Хайде, можеш да ми кажеш – вика той. – Ние с него не си говорим.

– Съжалявам – казвам аз и поглеждам встрани, – но не говоря за него зад гърба му.

– Правилно – казва той и се усмихва. – Знаеш ли какво?

– Какво?

Андрю дяволито се усмихва и това никак не ми харесва.

– Помня две неща от нашето първо пътуване, които ти така и не се съгласи да направиш.

Ох, ох…

– Нямам представа за какво говориш – лъжа аз.

Той сваля дясната си ръка от волана и я поставя на крака ми. Погледът му става все по-дързък, а аз се опитвам да не показвам, че все повече се изнервям.

– Ами да, мисля, че ми дължиш един гол задник на прозореца и аз още не съм станал свидетел как ядеш бръмбари. Какво ще бъде? Скакалец? Щурец? Земен червей? Или някой дългокрак паяк. Чудя се дали имат такива паяци във Флорида…

Усещам как по кожата ме полазват тръпки.

– Престани, Андрю – викам аз и клатя глава. Опирам крак във вратата и въртя плитката си между пръстите, като се опитвам да скрия тревогата си. – Няма да го направя. А освен това то беше при първото ни пътуване и ти не можеш да прехвърляш такива неща за сегашното. Трябвало е да ме накараш да го направя, когато си имал тази възможност.

Той продължава да се хили дяволито и да ми показва колко гадно лайно може да бъде.

– Не – отсичам категорично аз.

Поглеждам го.

– Не! – казвам за последен път и това го кара да избухне в смях.

– Добре де – вика той и слага дясната си ръка отново върху волана. – Макар че си струваше да опитам. Не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал.

– Предполагам, че не.

АНДРЮ

Прекарахме целия ден в плуване и излежаване на плажа. Наблюдавахме как слънцето залязва на хоризонта, а след време как звездите оживяват в мрака. Час след като се стъмни, срещнахме група хора на нашата възраст. От известно време бяха на плажа недалеч от нас, мотаеха се.

– Оттук ли сте? – пита високият младеж с татуировка по дължината на цялата дясна ръка.

Една от двойките сяда на пясъка близо до нас. Камрин, която седи между краката ми, се надига внимателно от гърдите ми.

– Не, от Галвестън сме – отговарям аз.

– И от Ралей – добавя Камрин.

– Ние сме от Индиана – казва седналото чернокосо момиче. Сочи към другите, с които беше дошла и които продължаваха да стоят прави. – Те обаче живеят тук.

Един от другите младежи обгръща с ръце приятелката си.

– Аз съм Тейт, а това е Джен.

Сочи приятелката си, а после другите, които стоят наблизо.

– Джоана. Грейс. А това е брат ми Калеб.

Тримата кимат и ни се усмихват.

– Аз съм Брай – казва чернокосото момиче, което седи до Камрин. – А това е годеникът ми Елиас.

Камрин се изправя напълно, изтърсва пясъка от ръцете си една в друга.

– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Аз съм Камрин, а това е годеникът ми Андрю.

Елиас протяга ръка, за да се ръкуваме.

Тейт, онзи с татуировката, казва:

– Тръгнали сме към едно частно място на половин час оттук. Страхотно е за партита. Доста уединено. Ще се радваме да се присъедините към нас.

Камрин се извръща леко в кръста, за да ме погледне. Говорим си за момент само с очи. Отначало аз не съм много склонен, но тя май иска да отидем. Ставам и ѝ помагам да се изправи.

Обръщам се към Тейт.

– Разбира се. Можем да ви последваме.

– Страхотно – казва Тейт.

Камрин и аз вземаме хавлиените си кърпи и сака, който носим, пълен с говежда пастърма, бутилирана вода и плажно масло, и тръгваме след Тейт и приятелите му да излизаме от плажа към паркинга.

Сега, когато отново сме в колата, не съм много сигурен дали трябва да отидем. Може би защото твърде дълго не съм бил на парти с друг освен с Камрин, но те ми изглеждат безобидни.

Половинчасовият път с кола се оказа някъде около четиридесет и пет минути.

– Вече нямам представа къде, по дяволите, се намираме.

Поне през последните двадесет минути пътуваме по едно неосветено шосе встрани от главната магистрала. Техният джип “Сахара” непрекъснато лъкатуши по шосето пред нас със седемдесет и пет мили в час. Не ми е трудно да го следвам, но обикновено не карам толкова бързо на непознат терен нощем, където не мога да забележа ченгетата да се крият отстрани на пътя пред нас. Ако ме глобят, ще бъде само заради собствената ми глупост, но все ще имам възможност да разбия главата на онова момче Тейт просто заради принципа.

– Добре поне, че резервоарът ни е пълен – казва тя. После се смее, изважда крака си през прозореца и казва: – Може би ни водят в някоя страховита барака някъде в гората и възнамеряват да ни убият.

– Хей, и на мен ми мина тази мисъл – отвръщам през смях аз.

– Ами тогава разчитам на теб да ме спасиш – шегува се тя. – Не позволявай на никого от тях да ме накълца на парченца или да ме накара да гледам “Запознайте се с Хъни Бу Бу”^[7].

- Обещавам ти – казвам аз. – А това ме навежда на мисълта за номер четири от списъка на обещанията ни: ако някога изчезна безследно, обещай ми, че няма да спреш да ме търсиш, докато не изминат точно триста шестдесет и пет дни. На триста шестдесет и шестия приеми, че ако бях жив, вече щях да съм намерил пътя обратно към теб и че отдавна съм мъртъв. Искам да продължиш живота си.

Тя се надига в седалката и прибира обратно крака си в колата.

– Това не ми харесва. Някои хора изчезват и ги намират години по-късно живи и в добро здраве.

– Е, да, но това няма да съм аз – отвръщам. – Повярвай ми, че ако измине година, аз ще съм мъртъв.

– Е, добре – казва тя, измъква се от предпазния колан и сяда със свити колене до мен. Слага глава на рамото ми. – Само ако се съгласиш да направиш същото за мен. Една година. Нито ден повече.

– Обещавам – казвам аз, макар че лъжа, без да ми мигне окото. Ще я търся до деня, в който умра.

КАМРИН

За някои неща може да се лъже. Това “обещание” е просто едно от тях. Няма начин да престана да го издирвам след една година. Истината е, че никога не бих могла да спра да го търся. Това пълно с обещания споразумение, което си дадохме дума да спазваме, е важно и за двама ни, но предполагам, че след като се стигна до подобни клетви, просто трябва да се съглася открито, а ще постъпя както намеря за добре, ако се наложи.

Освен това имам чувството, че той също лъже.

Андрю не го знае, обаче видях два часа по-рано в тоалетните, недалеч от плажа, онова чернокосо момиче, Брай. Тя използва моята кабина след мен. Всъщност ние не разговаряхме помежду си, просто се разминахме с приятелска усмивка и това беше всичко. Предполагам, че това я е подтикнало да накара приятелите си да ни поканят на парти с тях.

Мисля, че ще бъде забавно. Андрю и аз прекарваме сто процента от времето си сами и мисля, че ще е добре и за двамата да нарушим това за известно време и да общуваме повече с други хора. А и той нямаше никакви възражения и, предполагам, не смята, че това би ни навредило.

Пътуването с кола до това “частно” място според мен продължава около час.

Техният джип завива наляво по един частично павиран път и колкото повече напредваме, толкова по-неравен става. Светлините на фаровете им подскачат в тъмнината пред нас, докато накрая обграденият от дървета път се разтваря в широко пространство от скали и пясък. Андрю спира до тях и изключва двигателя.

– Ама това наистина е уединено – казвам аз и излизам от колата.

Андрю идва при мен и оглежда пустия плаж. Хваща ръката ми.

– Сега можем да се върнем обратно, все още има време – подкача ме той. – След като ни отделят от колата, това може да бъде последният път, в който се виждаме.

Стиска ръката ми и ме придърпва закачливо към себе си.

– Мисля, че ще се справим – казвам аз, а в това време и последният от тях се изсипва от джипа.

Срещаме се отзад зад колите.

Тейт отваря задната врата на джипа и изважда огромна хладилна чанта, която оставя на пясъка.

– Имаме много бира – казва той, вдига капака и бърка вътре.

Подхвърля бутилка “Корона” на Андрю. Знам, че това не е най-любимата му марка, но няма да откаже да изпие една.

Брай и годеникът ѝ, дори не мога да си спомня името му, застават заедно до мен, а Тейт отваря нова бира и ми я подава.

Поемам я.

– Благодаря.

Андрю отваря капачката на своята с отварачката, която е закачена на ключодържателя му.

– Ако имате някакви одеяла, на които да легнете, можете да донесете едно – казва Тейт.

Неговата приятелка се присъединява към него и ми се усмихва, когато застава между нас, облечена в оскъдни бели бикини.

– А в тази кукла тук имам страхотна уредба – добавя той и потупва задния капак на джипа си, – така че съм осигурил и музиката.

Андрю отваря капака на багажника и изважда одеялото, което винаги държи там – същото, което използвахме в нощта, когато се опитахме да спим на полето миналия юли. Само че сега благодарение на мен то е изпрано и не вони на бензин и масло.

– Къде са ми шортите? – питам аз и ровя из задната седалка.

– Тук са – обажда се Андрю откъм багажника.

Когато се подавам навън от колата, той ми ги подхвърля и аз ги улавям във въздуха.

– Нямам намерение да плувам в тази бездна нощем – казвам аз и ги намъквам върху червените си бикини.

Брай ме е чула и казва:

– Радвам се, че няма да съм единствената!

Аз ѝ се усмихвам през покрива на шевролета и Затварям вратата.

– Била ли си тук и преди с тях?

Тейт и другите вървят към плажа, натоварени с хладилна чанта, плажни сакове и разни други неща. Оставят вратите на джипа отворени и от високоговорителите му дъни рок музика.

– Снощи бяхме тук – казва Брай, – ама Елиас се напи твърде рано и си издрайфа червата, затова трябваше да ни върне с колата обратно в хотела доста рано.

Да, Елиас, така се казваше годеникът ѝ. Той клати глава и я поглежда саркастично, сякаш казва “да бе, благодаря ти, че го плещиш наляво и надясно”.

Андрю и аз вървим заедно с Брай и Елиас, хванати ръка за ръка, към всички останали, които вече установяват лагера не много далеч, по-близо до водата. Когато пристигаме и постиламе одеялото си на пясъка, Тейт запалва клечка кибрит и я хвърля върху купчината дърва. Пламъкът запалва течността за запалки, която преди това е наръсил по купчината. Над купа се извива висок огнен стълб и осветява мрака около нас с игрив оранжев блясък. От идващата насреща ми горещина веднага започва да ми става топло, затова издърпвам одеялото малко по-далеч от лагерния огън, преди Андрю и аз да седнем на него. Брай и Елиас последват примера ни с двете си огромни плажни кърпи. Тейт, брат му и другите три момичета са се настанили върху голяма покривка за легло. Забивам дъното на бутилката си в пясъка до мен така, че да стои изправена.

Тейт ми напомня за онези много руси, загорели от слънцето калифорнийски сърфисти. Подобно на всички момчета тук. Включително и Андрю, Тейт седи с прибрани към гърдите колене и подпрени върху тях ръце. С крайчеца на окото си забелязвам за миг нещо, което моментално ме кара да премина на териториален режим. Блондинката, която седи до брата на Тейт и която се съмнявам да е негова приятелка, защото не се държат така, сякаш са заедно, наблюдава с жадни очи Андрю. Нямам предвид само невинен поглед от сорта “гледам, но не пипам”. Не, това момиче ще се опита да спи с него в мига, в който се отдалеча.