Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Спомням си останалото и макар да искам да прогоня спомена от главата си, не мога.

Тя ме попита дали би могла да спи с мен и Андрю. Ами да, сега си спомням. Но… о, Господи…. аз си мислех, че тя наистина има предвид да спим, но сега осъзнах, че съм била така надрусана, че не съм разбрала, че има предвид сексуално.

Казах ѝ, че не ме е грижа.

След това си спомням, че тя…

Дъхът ми спира. Вдигам рязко ръка към устата си, очите ми са широко отворени и се насълзяват от вятъра.

Спомням си я да прави свирка на Андрю.

Опитвам се да се изправя на крака, но усещам ръката на Брай върху гърба ми.

– Хайде, момиче – казва тя и ме придърпва обратно към себе си.

– Не отивай гам. Само ще пострадаш.

Издърпвам ръката си от нейната и отново се опитвам да стана, но внезапните ми движения, съчетани с опънатите нерви, само ме карат отново да се мъча да повърна.

После чувам гласа на Андрю над мен:

– Мамка му – казва той на Брай. – Би ли изтичала до колата ми да вземеш една бутилка с вода от хладилната чанта в багажника?

Брай тръгва към колата.

Андрю се отпуска на колене в мига, в който аз преставам да се опитвам да драйфам.

Маха косата от очите и устата ми.

– Те ни упоиха, бейби – казва той.

Отварям едва-едва очи и го виждам над мен да притиска бузите ми с дланите си.

– Ще убия тази кучка. Кълна се в Бога, Андрю.

Погледът му е на човек, който е напълно изумен. Вероятно не е знаел, че аз знам.

– Тя е още в несвяст. Бейби, аз…

Вината, изписана на лицето му, ме пронизва.

– Андрю, знам какво се случи – викам аз. – Знам. Че си мислеше, че съм аз. Видях какво направи.

– Няма значение – казва той и скърца със зъби. Очите му се навлажняват. – Би трябвало да знам, че не си ти. Ужасно съжалявам – притиска малко по-силно лицето ми.

Каня се да му кажа да престане да се обвинява, когато Елиас идва при нас.

– Съжалявам, приятел, не знаехме. Кълна се.

– Вярвам ти – казва Андрю.

Брай се връща с бутилката с водата и аз започвам да идвам на себе си. Надигам се и сядам изправена, като се подпирам на голите гърди на Андрю. Той обвива ръце около мен и така силно ме притиска, сякаш се страхува, че ще стана и ще избягам.

После протяга ръка и взема бутилка студена вода. Отваря капачката, излива малко вода върху дланта си и я прекарва по челото и устата ми. Хладината моментално ме успокоява.

– Виж, приятел, съжалявам – казва Тейт, който идва нас, Мислехме, че няма да имате нищо против. Сложихме по малко в питиетата на всички. Може да сме проявили щедрост. Не ви доведохме тук с някакви лоши намерения.

Андрю успява неусетно да се отдръпне от мен, но го прави толкова бързо, че аз усещам отсъствието му едва когато той отново удря Тейт. Всички отново чуваме онова болезнено пукване.

– Моля те, Андрю! – викам аз.

Елиас сграбчва Андрю, а Калеб хваща Тейт, за да го държат далеч един от друг.

Андрю се оставя Елиас да го задържи, но после рязко се освобождава от нето, обръща се към мен и ми помага да стана от земята.

– Хайде, да си вървим казва той.

Прави опит да ме вдигне на ръце, но аз поклащам глава и му показвам, че съм добре и мога да вървя сама.

Той грабва китарата, а аз одеялото и се отправяме към шевролета.

– Може би трябва да откараме Брай и Елиас обратно та едно с нас – викам аз.

Андрю хвърля китарата в багажника, взема от мен одеяло то и хвърля и нето вътре. После отива откъм неговата страна на колата, слага ръце върху покрива и главата си между тя. Поема дълбоко въздух и удря с юмрук по покрива.

Мамка му! Крещи той и отново удря покрива.

Вместо да се опитвам да го вразумя, решавам да го дотам сам да се успокои. Продължавам да го гледам кротко от другата страна на колата. После влизам вътре и затварям вратата. Той стои там още минута, а носле го чувам да казва:

– Ще откарам двамата обратно, ако желаят.

Елиас и Брай се приближават с нещата си в ръце и сядат на задната седалка.

АНДРЮ

Дори не знам как толкова лесно намерих пътя обратно. Мисля, че по едно време изобщо не ми пукаше дали ще се загубим. Обаче ни върнах обратно, без да направя погрешен завой или да спирам, за да питам за посоката. Четиримата не говорихме много в колата. А и изобщо не си спомням нищо от малкото, което беше казано.

Спряхме на паркинга на хотела и се разделихме с Елиас и Брай. Може би трябваше да благодаря на Елиас, да им пожелая късмет през останалата част от пътуването или може би да ги поканя да излязат с нас някъде тази вечер, но при създалите се обстоятелства всичко, което направих, беше да кимна, когато те ни благодариха, че сме ги докарали.

Потеглих и заобиколих откъм нашата страна на хотела.

Камрин, изглежда, не се чувстваше сигурна да говори с мен. Не се страхуваше, а се чувстваше несигурна. Аз пък дори не мога да я погледна. Чувствам се като някакво лайно заради това, което се случи, и никога няма да си го простя.

Камрин хваща ръката ми и се отправяме към стаята. Отварям широко вратата и започвам да хвърлям нещата ни в саковете.

– Това не беше твоя…

Спирам я.

– Недей. Моля те. Просто… ми дай малко време…

Тя ме поглежда много обезсърчена, но кима и отстъпва.

Скоро отново сме на път и се движим на север по крайбрежието. Дестилация: където и да е, само не и във Флорида.

След като карам един час, отново и отново си припомням какво се случи миналата нощ, като се опитвам да намеря някакво логично обяснение. Отбивам от магистралата и колата бавно спира отстрани на пътя. Много е тихо. Поглеждам скута си, а после и през прозореца. Виждам, че от стискане на волана пръстите ми са побелели. Отварям вратата и излизам навън.

Вървя бързо през чакъла и пръстта, после надолу по склона в канавката и се изкачвам нагоре по другия склон, след което се насочвам право към първото дърво.

– Андрю, спри! – чувам да ми вика Камрин.

Обаче продължавам да вървя и когато заставам срещу проклетото дърво, го удрям също толкова силно, както Калеб и Тейт. Кожата по кокалчетата на двата ми пръста се разкъсва, а кръвта протича от ръката между пръстите ми, но аз не спирам.

Спирам едва когато Камрин ме заобикаля, застава пред мен и ме блъсва с такава сила с дланите си в гърдите, че за малко да падна назад. От очите ѝ се стичат сълзи.

– Престани! Моля те! Просто престани!

Отпускам се на колене върху тревата, провесил окървавените си ръце. Тялото ми пада напред, а също и главата. Виждам само пръстта под мен.

Камрин сяда пред мен. Усещам ръцете ѝ да притискат страните на лицето ми, опитва се да повдигне главата ми, но аз не ѝ позволявам.

– Не можеш да постъпваш така с мен – казва с разтреперан глас тя.

Опитва се да ме накара да я погледна и накрая успява, защото ужасно ме боли да я чувам как плаче. Поглеждам я в очите, собствените ми очи са пълни с гневни сълзи, които се мъча да сдържам.

– Бейби, ти не си виновен. Бяха те дрогирали. Всеки би могъл да сгреши в такова състояние – пръстите ѝ стискат по-здраво страните на лицето ми. – Ти. Не беше. Виновен. Разбиращ ли ме?

Опитвам се да гледам встрани, обаче тя избутва ръцете ми и застава на колене срещу мен. Инстинктивно обгръщам тялото ѝ с ръце.

– Въпреки това трябваше да знам – казвам аз и свеждам очи. – И не става дума само за това, Камрин. Аз трябваше да те пазя. Първо на първо, ти изобщо не трябваше да бъдеш дрогирана! – самата мисъл за това отново ме изпълва с гняв и ненавист към мен. – Аз трябваше да те предпазя!

Тя обвива ръцете си около мен и насила слага главата ми върху гърдите си.

После се отдръпва.

– Андрю, погледни ме. Моля те.

Поглеждам я. Виждам болка и състрадание в очите ѝ. Нежните ѝ пръсти държат небръснатото ми лице. Целува бавно устните ми и казва:

– Това беше моментна слабост – като че ли да ми напомни какво ѝ бях казал преди няколко месеца за онези хапчета. – Аз съм знам също толкова, колкото ѝ ти. Не съм глупава. Трябваше също да внимавам да не им оставям нито за момент без надзор питиетата ни. Вината не е твоя.

Свеждам очи, а после отново я поглеждам. Не знам как мога да я накарам да разбере, че заради начина, по който съм устроен, изпитвам силно чувство за отговорност към нея. Отговорност, с която се гордея и която чувствам още от деня, в който я срещнах. Това ме убива… убива ме да знам, че в онзи мой “момент на слабост” не можах да я защитя, че заради непредпазливостта ми тя можеше да пострада, да бъде изнасилена, убита. Как да я накарам да разбере, че няма значение дали ме обвинява за това, че мнението ѝ, колкото и винаги да е в моя полза, не извинява моята моментна слабост? Тя има право на моментна слабост, но аз нямам. Моето е просто провал.

– И аз никога, ама никога няма да те виня за това – добавя Камрин.

Само я поглеждам, за да разбера по изражението ѝ доколко наистина го мисли, а тя продължава:

– Това, което направи това момиче, никога няма да ти го припомням – обяснява тя. – Защото не си сторил нищо лошо –

усещам как пръстите ми притискат страните на лицето ми. – Вярваш ли ми?

Кимам бавно с глава.

– Да. Наистина ти вярвам.

Тя въздъхва и казва:

– А и отчасти грешката беше моя – казва и поглежда встрани.

– Откъде накъде?

– Ами – казва тя, но се колебае и гледа някак със съжаление, – мисля, че може случайно да съм ѝ дала позволение.

Това наистина ме изненадва.

– Помня, че тя ме попита дали може да спи с нас и мисля, че ѝ казах, че може. Аз… аз не знаех, че тя има предвид… сексуално. Ако бях по-трезва, категорично щях да се усетя. Андрю, съжалявам. Съжалявам, че оставих побърканата кучка да те изнасили.

Поклащам глава.

– Затова никой от нас не носи вина, така че не е нужно да поемаш част от вината върху себе си, разбра ли?

Искам да я видя усмихната, това беше целта ми – протягам ръце и я сграбчвам от двете страни за кръста. Тя пищи, когато започвам да я гъделичкам. Смее се и пищи толкова силно, че пада назад върху тревата, а аз сядам върху нея, като прехвърлям тежестта си върху коленете си от двете ѝ страни, за да не я смачкам.

– Престани! Не! Андрю, заклевам те! Престанииии! – залива се от смях, а аз забивам пръсти в ребрата ѝ, за да я накарам да се смее още повече.

После чувам звука на предупредителна сирена на полицейска кола и замръзвам на мястото си, когато я виждам да спира до моята.

– О, мамка му! – казвам аз и поглеждам надолу към Камрин.

Косата ѝ е разрошена и от нея тук-там стърчат стръкове суха трева.

Отскачам от нея и протягам окървавената си ръка, за да ѝ помогна да се изправи.

Тя я поема, става на крака и започва да се изтупва. Отправяме се обратно към колата в момента, в който полицаят излиза от своята.

– Така ли оставяте колата си широко отворена на магистрала като тази? – пита ченгето.

Поглеждам вратата после и него.

– Не, сър – отвръщам. – Трябваше да повърна и в онзи момент изобщо не помислих за това.

– Свидетелството, застраховката и регистрационния талон.

Изваждам шофьорската си книжка от портфейла и му я подавам, после заобикалям от другата страна, за да извадя застраховката и регистрационния талон от жабката. Камрин се е подпряла върху капака на колата, скръстила нервно ръце на гърдите. Ченгето отива в колата си да провери името ми.

– Надявам се, че не си скрил някакви кражби, убийства или нещо друго от мен – казва Камрин, когато се подпирам на капака до нея.

– Неее, дните ми на сериен убиец са отминали – казвам аз. – Той няма нищо, за което да се захване – викам аз и я сръгвам леко с лакът отстрани.

След няколко напрегнати минути ченгето идва при нас до колата и ми връща документите.

– Какво е станало с ръката ви? – пита той.

Поглеждам я и за първи път усещам пулсиращата болка, след като той ми обърна внимание. После соча дървото, което не е много далеч.

– Ами ударих онова дърво.

– Ударил сте дървото? – пита изпълнен с подозрение той и виждам, че поглежда Камрин през няколко секунда.

Страхотно, вероятно си мисли, че съм я бил или нещо подобно, а като се има предвид, че тя изглежда доста зле след инцидента миналата нощ и неотдавнашното боричкане в тревата, това може би му помага да потвърди предположението си.

– Да, ударих едно дърво.

Сега той гледа право в Камрин.