Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– Това ли се е случило наистина? – пита я ченгето.

Камрин, изнервена до краен предел, вероятно също като мен се сеща какво си мисли ченгето и изведнъж започва да обяснява в стил Натали:

– Да, сър – казва тя и маха с ръце. – Побесня, защото едни задници… – премигва… – съжалявам, се възползваха от нас миналата нощ и след като той цяла сутрин се укорява за това, накрая си изкара яда на онова дърво! Аз пък изтичах там да го спра, преди да се е наранил, и разговаряхме за това. Причината, поради която изглеждам като сплескано лайно… съжалявам… е, че имахме една много шибана нощ. Обаче ви уверявам, че не сме лоши хора. Не вземаме наркотици и той не е сериен убиец или нещо подобно, така че просто ни пуснете да си вървим. Можете дори да претърсите колата, ако искате.

Отвътре ме напира смях. Няма нищо, от което да се безпокоим, ако той претърси колата. Освен ако… нашите временни приятели, Елиас и Брай, са оставили случайно плик с трева или друго уличаващо нещо на задната седалка.

О, мамка му… моля те, Господи, не позволявай това да се превърне в нещо, което дават по телевизията.

Поглеждам Камрин и скришом ѝ се заканвам с глава.

Тя отваря широко очи.

– Какво казах?

Само се усмихвам и продължавам да клатя глава, защото само това мога да направя.

Ченгето пристъпва от крак на крак и прехапва долната си устна. Поглежда няколко пъти ту Камрин, ту мен, без да каже и дума, а това само засилва напрежението ни.

– Следващия път не оставяйте така вратата широко отворена – казва той, като запазва същата безизразна физиономия, с която ни гледа през цялото време. – Ще е жалко някое минаващо превозно средство да отнесе вратата на шевролет модел 1969 в такова добро състояние.

Лицето ми се озарява от тънка усмивка.

– Абсолютно сте прав.

Ченгето потегля пред нас и ни оставя да седим за малко в паркираната кола.

– Можете да претърсите колата, ако искате? – повтарям аз.

– Знам! – тя избухва в смях и отмята назад глава. – Нямах намерение да го кажа. Просто ми излезе от устата.

Аз също се смея.

– Изглежда, че безобидното ти бръщолевене, което между другото ме плаши малко като силно влияние на твоята двуполюсна най-добра приятелка, този път чудесно ни отърва.

Поставям ръце на волана.

Тя се усмихва и вероятно иска да каже нещо по повод шегата ми с Натали, но изведнъж отново вижда окървавените ми пръсти. Премества се по-близо до мен и взема внимателно ръката ми.

– Трябва да почистим това, преди да се инфектира – казва тя. Навежда се и започва внимателно да отстранява малки парченца трева и мръсотия от отворената рана. – Доста е зле, Андрю.

– Не чак толкова – казвам аз. – Нямам нужда от шевове.

– Не, ти просто заслужаваш да те напляскат. Никога повече не прави подобно нещо. Сериозно ти казвам.

Отстранява и последното парченце от раната, след което се навежда към задната седалка и се пресяга за малката хладилна чанта отзад.

Извръщам глава надясно и единственото нещо, което виждам, е задникът ѝ да се подава от шортите. Протягам окървавената си ръка, плъзгам пръста си под бикините ѝ и рязко дръпвам за миг ластичния ръб, който я пляска по кожа га. Това не я смущава, но ме поглежда възмутена, когато се изправя и сяда с бутилка вода в ръка.

– Изплакни я – настоява тя и ми подава бутилката.

Отварям вратата и я поемам, като държа ръката си навън и изливам водата върху раната.

Тя търси нещо в чантичката си и казва:

– Следващия път, когато си толкова ядосан и имаш нужда да си изкараш яда на неодушевени предмети, официално ще напиша името ти в моя списък на психопатите.

Подава ми тубичка с неоспорин.

Само поклащам глава и я вземам. Предполагам, че няма да мога да споря с нея за това.

Тя посочва тубичката в ръката ми и ми казва да побързам с намазването.

Смея се и викам:

– Ама ти наистина си една малка, досадна трътла.

Тя ме удря закачливо по ръката, от което я заболява, и ме обвинява, че съм я нарекъл дебела. Всичко е в рамките на шегата и си мисля, че така тя се опитва да отвлече вниманието ми от случилото си. След минути се впускаме в разговори за музика и най-различни барове и клубове, в които можем да пеем по пътя към Ню Орлиънс.

Да, по някое време решихме, че независимо къде ще спираме по пътя или колко дълго ще продължава престоят ни, ще посетим нашето любимо място на брега на Мисисипи, каквото ще да става.

Това беше преди два дни. Днес сме в приличен хотел в страхотния щат Алабама.

КАМРИН

– Вълнуваш ли се за довечера? Имаш ли нужда да подишаш в книжна кесия, за да се успокоиш? – пита Андрю на излизане от банята с хавлиена кърпа около кръста.

– И двете – казвам аз. Оставям дистанционного върху нощното шкафче и сядам в леглото. – Знам песента, обаче това е моето първо солово изпълнение. Така че, да, леко съм паникьосана.

Той рови в сака си до телевизора и намира чифт чисти боксерки. Кърпата пада на пода. Накланям глава на една страна и наблюдавам от леглото големия му секси задник. Намъква боксерките и ги опъва около кръста си.

– Ще предизвикаш фурор – казва Андрю и се обръща към мен. – Имаш много практика и вече си я овладяла добре. Освен това, ако си мислех, че още не си готова, щях да ти го кажа.

– Знам.

– Е, готова ли си за работа? – пита той и облича останалите си дрехи.

– Да. Мисля, че съм готова. Как изглеждам?

Изправям се и се завъртам, облечена в оскъдно черно боди с тънки презрамки и тесни дънки.

– Почакай – казвам и вдигам пръст.

Обувам новите си високи до прасците лъскави черни ботушки и вдигам циповете им отстрани. После отново се завъртам и пак позирам малко прекалено артистично.

– Непоносимо секси, както винаги – казва той, ухилва се, пристъпва напред и прекарва плитката ми през ръката си.

Тази вечер може и да изпълнявам сама “Edge of Seventeen” (“Почти на седемнайсет”), но в продължение на два часа, преди да изляза на сцената, ще съм келнерка, а Андрю ще почиства масите. Едно на нула за мен! Получих по-престижната работа.

Когато пристигаме в седем часа, заведението е пълно. Харесвам атмосферата на това място. Сцената е с прилични размери, но дансингът е огромен. И е претъпкано, което ме прави още по-нервна. Отивам отзад, хванала Андрю за ръка, докато се провираме през навалицата. Извадихме късмет с тази временна работа. Ще можем да работим заедно няколко вечери. Всяка друга странична работа по време на това пътуване, откакто сме тръгнали от Вирджиния, беше съвсем случайна. Тук-там работих като чистачка на стаи, а Андрю като барман и дори като охрана. Не е някой напомпан със стероиди (и съм доволна, защото е грозно), но има достатъчно големи мускули, така че лесно го наемат на работа. Добре, че не се е налагало да влачи някого навън за ризата или да влиза в юмручни схватки.

Босът ни през следващите няколко дни Джърмън (името му е такова, а не националността, освен това вратът му е червен като на германец) подава на Андрю една бяла престилка и един бадж, на който пише Анди.

Едва се сдържам да не се засмея, но Андрю забелязва веселото изражение на лицето ми.

Джърмън потърква нос с месестата си като наденичка ръка, избърсва я в дънките и казва:

– Веднага щом някой стани ут масата и съ разкара, утивъш там и я подготвяш за друг клиент – клати заканително пръст към Анди, т.е. Андрю. – И ни пипай бакшишити. Те съ зъ келнирката, разбра ли мъ?

– Да, сър – вика Андрю.

Когато Джърмън поглежда за миг бележника си с поръчките, Андрю беззвучно се обръща към мен с думите: “Защо се хилиш?”, а аз стискам устни, за да не се засмея, когато босът отново вдига очи към нас.

Сега той ме оглежда, искам да кажа, че ме оглежда от главата до петите съвсем различно от начина, по който гледа Андрю в момента. Усмихва се мазно и казва:

– А ти тряба дъ изглеждъш точно тъй, както изглеждъш сига. Тури си тъз сладка усмивка на лицету и събирай бакшишити.

Мога само да си представя какво трябва да изтърпяват от този човек другите келнерки, които работят за постоянно тук.

Усмихвам му се и казвам с подкупващ провинциален акцент:

– Ама, разбиръ съ, гуспудин Джърмън, сигурна съм, че по-късну, кату ми свърши смяната, шъ разберети, чи трябва да утида отзад да съ поупрява малко преди да пея тъз вечер.

Виждам как очите на Андрю стават по-големи и по-заинтригувани, но продължавам да гледам Джърмън, когото вече така съм намотала на пръста си, че ако му кажа да оближе пода, ще попита: Колку дългу?

АНДРЮ

Онзи южняшки акцент, който изведнъж извади, наистина ме възбуди. Двамата трябва да си поговорим за това по-късно.

Закачам баджа с името ми, завързвам отзад престилката и грабвам нещо подобно на пластмасовата тава, което ми посочва Джърмън. По дяволите, нямам нищо против тази работа, но Джърмън е червеноврат чукундур, който се надявам да не ми се пречка през следващите два часа. А и би могъл да използва някакъв дезодорант. Имам предвид, да използва докрай шибания дезодорант. Наистина не му е мястото в това заведение. Той е като бунтовнически флаг, който виси на прозореца на къща за 400000 долара. Комбинацията от бар и ресторант изглежда доста добре. Поне отвътре.

Тръгвам между масите с тавата в ръка и се насочвам към първата празна маса, която виждам. Събирам всичките боклуци по нея и мръсните чинии с недоядени пържени картофи и хъш пъписи^[9] хвърлям всичко в тавата. После избърсвам масата с парцала в джоба на престилката и изправям кетчупа и шишетата със сос за пържоли. Всичко е много просто, не е като келнерството. Предполагам, че тъкмо затова само Камрин трябваше да изкара едночасов подготвителен курс вчера, преди да започне днес. Тя може и да се справи със събирането на бакшишите, като използва сексуалното си очарование, но ще трябва изтърпи гадния си, извратен бос. И това много ме кефи. Така ѝ се пада, дето ми се подиграваше за зареждането на масите. Занасяше ме и ме наричаше “паразитът на бара”. Е, надявам се, че няма да очаква да спасявам кльощавия ѝ задник от мераците на Джърмън. Сама да се оправя.

Почиствам още две маси и оставям петте долара бакшиш на едната и двадесетачката на другата. Когато се отправям отзад, за да опразня тавата, ме спират четири момичета, седнали в едно сепаре близо до бара.

– Хей, сладур – казва по-възрастната от жените и ми дава знак да се приближа, – можеш ли да вземеш поръчките ни?

– Съжалявам, госпожо, но аз само подреждам масите.

Правя опит да се отдалеча, но едната, която е и по-хубава, ме спира:

– Обзалагам се, че ако поискаме ти да си нашият келнер, ще те повишат. Очите ѝ са като стъклени и леко поклаща глава. Забелязвам, защото няма как да не забележа, че огромните ѝ гърди могат всеки момент да изхвръкнат от тясното боди. Тя ги изважда още повече на показ.

– Ами, можете да попитате – казвам аз и пускам в действие своя чар, като едва-едва се усмихвам. – Ако босът разреши, ще бъда ваш за цялата вечер.

Четирите се споглеждат и казват нещо помежду си. Явно съм спечелил доверието им.

Камрин се приближава зад мен с табла за питиета, на която са наредени чаши с уиски и голяма водна чаша, вече пълна с банкноти. Питам се дали са бакшишите или парите, които е събрала за алкохола. Това ме изнервя.

Тя ми се усмихва многозначително, поглежда към масата на жените, а после за миг и мен.

– Той притеснява ли ви, дами? – пита ги Камрин.

Знам, че не ревнува. Всичко е заради състезанието между нас тази вечер. Готова е да направи всичко, за да ми попречи да спечеля малкия облог, който направихме в колата по пътя насам:

– Мислиш, че не мога да събирам бакшиши, като почиствам маси, така ли?

– Не – казва тя. – Момчетата, които се грижат за почистването на масите, не събират бакшиши.

– Все пак помисли – казвам аз и я поглеждам. – Това е бар, пълен с жени и алкохол. Обзалагам се, че мога да получа бакшиши.

– О, така ли? – пита тя и свива устни.

– Ами, да – казвам аз и дръзко вдигам още повече залога: – Всъщност обзалагам се, че мога да събера повече бакшиши от теб.

Камрин се смее.

– Сериозно? Искаш да се обзаложиш за това?

Тя скръства ръце и клати глава, като че ли да ми каже, че ставам смешен.

– Да – категоричен съм аз, макар да знам, че трябваше да кажа “Не, само се майтапя”.

Обаче не го казах и сега съм обвързан с този бас. Ако Камрин спечели, ще трябва в продължение на три вечери поред да ѝ правя едночасов масаж. Един час е твърде много време за масаж. Вече чувствам как ръцете ми отмаляват само като си го помисля.