Джесика Редмерски - Миг преди винаги

По-възрастната жена отговаря на Камрин:

– Не, той изобщо не ни притеснява, сладурче – оглежда ме от горе до долу така, като че ли иска да ме съблече гол и да ме оближе, подпряла на ръце брадичката си. – Може да остане толкова дълго, колкото си иска. Къде е босът ти?

– Тук някъде – казва Камрин. – Просто се огледайте за един едър мъж с риза на компанията. Името му е Джърмън.

– Благодаря ти, кукло – казва жената и отново ме поглежда.

Тази, признавам си, ме плаши. И тъй като, както изглежда, тя е водачът на групата, решавам, че трябва да се разкарам, преди тя наистина да си помисли, че съм неин. Сега аз имам нужда от помощта на Камрин да ме измъкне от кашата, която забърках.

– Приятна вечер, дами – казвам аз с подкупваща усмивка и правя опит да се отдалеча.

Усещам една ръка да се плъзва в джоба на престилката ми. Спирам и поглеждам надолу в момента, в който жената отдръпва ръката си. Зяпа ме с ненаситния си поглед.

– И на теб, захарче – казва тя.

Намигвам ѝ и се усмихвам на другите три, докато небрежно се отдалечавам. Когато стигам в кухнята, изпразвам тавата, бъркам в джоба си и изваждам три банкноти от по двадесет долара.

Да, по дяволите, в крайна сметка може пък този облог да не е толкова смешен.

Два часа по-късно…

Да, облогът беше смешен.

– Двеста и четиридесет, четиридесет и един, четиридесет и шест, петдесет и шест. – Камрин продължава да брои бакшишите си, след като кратката ни смяна приключва. Поглежда ме дяволито и добавя: – А ти колко изкара?

Опитвам се да запазя каменна физиономия, за да изглежда разочарованието ми по-искрено, но тя не ме улеснява. Затова изваждам моите пари, отново ги преброявам и отговарям:

– Осемдесет и два долара.

– Е, не е лошо за чистач на маси, трябва да ти го призная – казва тя и прибира парите си.

– Да ми го признаеш? – питам аз, развързвам престилката ^: си и я свалям, – да не би да ме освобождаваш от облога?

– Пфу! Няма начин – казва тя.

Зад нас идва Джърмън.

– Дъно дъ сти добри, вий двамата – казва той. – И никакъв рап или модни, нови песни – щраква бързо с пръсти, като че ли се опитва да ни посочи пример, но се отказва. – Туй не вий “Америкън айдъл”.

– Разбрано – казва Камрин с пленителна усмивка.

Ухиленият до уши Джърмън изведнъж престава да я гледа в захлас и се отдалечава, като ми се озъбва, докато минава покрай мен. Все пак това е по-добре, отколкото да ме гледа така, както гледа Камрин, затова не се оплаквам.

Обръщам се към Камрин.

– Не бъди нервна – вземам ръцете ѝ в моите. – Както ти казах, тук ще имаш голям успех.

Тя кима нервно. После бързо въздъхва през малките си заоблени устни и поема дълбоко въздух.

– Ще изтичам да взема китарата, докато се приготвяш – казвам аз.

– Добре – вика тя.

Целувам я по устните и излизам навън при колата, където в багажника е скрита електрическата китара, която тя ми купи за рождения ми ден. Нейното соло може и да е “Почти на седемнайсет”, но рефренът за китара е толкова добре познат, че съм изнервен почти толкова, колкото нея за изпълнението си. Е, може би не чак толкова – песента е сравнително лесна за свирене. Това, което ме кара да бъда малко нащрек, е да не объркам нещо, докато тя пее. Тя е единствената причина да се чувствам изнервен за представянето ни тази вечер.

Отивам на сцената и заварвам барабаниста Лийф, с когото се запознахме вчера, да се подготвя.

– Благодаря ти, че се съгласи да свириш с нас, приятел – казвам му аз.

– Хей, няма проблем – казва Лийф. – Свирил съм тази песен много пъти в един бар в Джорджия, в който работих преда няколко години.

Камрин беше щастлива, че се намери барабанист, който знае песента. Беше се подготвила да я изпълним само двамата, макар да знаеше, че няма да е същото без барабани. Но когато вчера срещнахме Лийф, докато се обучаваше за келнерка, и той се съгласи да свири с нас тази вечер, мисля, че увереността на Камрин значително нарасна.

Премятам ремъка на китарата през рамото си в момента, в който Камрин излиза на сцената.

Идва право при мен, а аз се навеждам към ухото ѝ и казвам:

– Изглеждаш страхотно.

Тя се изчервява и оглежда дрехите си. Сменила е хубавото черно боди, което носеше, с друго боди от черна коприна, което е отворено ниско на гърба и открива кожата ѝ почти до кръста. Колието, което ѝ купих, се поклаща отпред и блести на фона на черното. И си е разпуснала косата. Обичам плитката, която винаги носи, но трябва да кажа, че е много по-секси с тази дълга, мека руса коса, която пада по раменете ѝ.

Гласовете от хората на бара се чуват силно из цялото голямо помещение, дори и след като Лийф изпробва бас-барабана зад нас. Всички маси в помещението са заети, както и сепаретата покрай задната стена. Моите четири “приятелки” са още тук и са се преместили от тяхното сепаре на една маса по-близо до сцената. Изглеждат заинтригувани от това, че се превърнах от момче, което зарежда масите, в китарист. При нормални обстоятелства щях вече да съм се огледал за някоя “жертва” за вечерта, но тази вечер е различна и няма да има нищо такова нито от моя, нито от нейна страна. Камрин е твърде нервна и съсредоточена, за да се опитва да прилага обичайния ни номер.

След като най-накрая сме се нагласили и сме готови да започнем, Камрин задържа дъха си за момент и ме поглежда.

Аз чакам да ми даде знак и когато я виждам да кима, започвам да свиря.’ Всички очи в заведението се насочват към нас. Този рефрен за китара винаги успява да накара хората в едно претъпкано помещение да обърнат глави. А Камрин в секундата, в която започва да пее, прави същото каквото правя и аз – става напълно различна до такава степен, че ме изумява. Идва ѝ отвътре. Толкова е различна от репетициите, които правим заедно. С всеки стих на песента и всяко движение излъчва увереност и сексуалност и цялото ми тяло реагира на това.

– О-оо, бейби, ооо, ооо! Присъединявам се аз при припева.

Обаче всички гледат нея, дори моите четири приятелки, които знам, че са се преместили по-близо, за да наблюдават мен. Не, сега през повечето време те принадлежат на Камрин и това ме кара да се чувствам горд.

Дори преди да свърши първият куплет, дансингът се пълни с тела. Силата и сексуалното излъчване в гласа на Камрин, съчетани с възторга на всички от изпълнението ѝ, ме пращат на седмото небе и аз изсвирвам онзи рефрен много лопрочувствено от преди.

– О-оо, бейби, ооо, ооо!

През няколко секунди чувам един глас да пищи в дъното:

У-оооооо!

И отново всеки път, когато Камрин изпее някой прочувствен тон.

А на мен не ми стига.

Пея е цялото си сърце следващите два припева и си давам сметка, че следващият е онзи, на който тя винаги се запъва. Поглеждам я, като продължавам да дърпам бързо струните, гърбът ми е извит и не виждам нито един мускул да трепва нервно на лицето ѝ.

После думите идват и си отиват толкова бързо и безпогрешно от устните ѝ, че усещам как лицето ми се е опънало до краен предел от усмивката ми, когато изпявам колкото ми глас държи следващия припев заедно с нея.

Мамка му, моето момиче владее тази песен. Виждаш ли бе, Стиви Никс!

Камрин преполовява песента и пее:

– О-ооо!

А после гласът ѝ заглъхва в онази част на песента, която дава възможност за кратка почивка.

Обаче рефренът за китарата не спира. Изтощително е, но пръстите ми не спират и не пропускат нито един такт.

Камрин и аз се споглеждаме и се наслаждаваме заедно на момента. После тя започва да пее отново, а аз се присъединявам там, където трябва.

Тя продължава да пее, двете ѝ ръце хващат стойката на микрофона, очите ѝ са затворени и тя изригва с толкова много чувство “Йе! Йе!”

После отново гледа право в мен и не сваля погледа си, когато започва следващия куплет, като че ли пее само за мен.

Публиката изригва с викове и писъци. Камрин се покланя първа, а аз след нея. Усмихва се толкова широко, когато гледа към публиката, че това ме кара леко да се задъхам.

Премествам китарата зад гърба си, отивам право при нея и я вдигам на ръце от пода. От всички страни около нас се чуват подсвирквания и викове, но единственото, което забелязвам, е Камрин, която ме гледа. Целувам я силно и тълпата подсвирква и вика още по-силно.

Преди да свърши вечерта, изпълняваме още цели десет песни, а с напредването на нощта тълпата става по-голяма. Изпиваме някои от любимите ни, между които “Barton Hollow”, “Hotel California” и “Birds of a Feather”. И всяка песен се посреща със същия възторг, както предишната. Тази нощ не пях соло, дори и след като по едно време Камрин ме помоли. Това беше нейна нощ и само нейна. Отказах да бъда център на внимание дори и само за една песен.

Връщаме се обратно в хотела към два часа сутринта и аз с удоволствие си плащам облога, който загубих.

КАМРИН

– Джърмън, изглежда, си мисли, че ще останем тук известно време – казвам аз, опряла дясната си буза в дюшека. – Казах му, че е само временно.

Вълшебните ръце на Андрю мачкат двете страни на гърба ми от раменете до кръста и аз съм като маджун в тях. Лежа тук и така се наслаждавам на този масаж, като че ли никога преди не ми е бил правен. Почти не си отварям очите. Той седи върху почти голото ми тяло, възседнал кръста ми.

– Е, да, той ме дръпна веднъж настрана и ме попита по кое време ще пеем утре вечер.

Андрю се смее и забива върховете и на десетте си пръста дълбоко в плътта ми и прави с ръце плавни кръгови движения.

Аз охкам под него.

– Можем да останем няколко дни – казва той, – но мисля, че трябва скоро да продължим.

– Съгласна съм. Освен това комарите в Мобайл са ужасни! Видя ли страховития облак около уличната лампа, когато си тръгнахме?

Андрю не отговаря на въпроса ми и казва:

– Ама ти наистина беше божествена тази нощ. Знаех, че ще се справиш Отлично, но трябва да кажа, че не очаквах това.

Най-после отварям очи и поглеждам към прозореца.

– Какво по-точно?

Ръцете му не спират да мачкат гърба ми.

– Ти излезе на гази сцена и направо я завладя. Имаш природен талант.

– Не знам – казва тя. – Обаче съм горда от себе си. Наистина не знам какво ми стана. Просто се отървах от нервното усещане в стомаха и продължих.

– Видя ли, че стана? – казва той.

– Само защото ти беше там с мен – викам аз.

Мълчим няколко минути, очите ми отново се затварят и има опасност масажът да ме изпрати в страната на сънищата. Чувствам как кръвта около очите ми се раздвижва, цялата ми глава пламва и по врата ме полазват тръпки, когато той разтрива с върховете на пръстите си скалпа ми.

Преди да е изминал неговият пълен час, започвам да се чувствам гузна, че го карам да ме масажира толкова дълго, затова отварям очи и казвам:

– Ако си се уморил, можеш да спреш.

И когато той не спира, аз го карам да спре, като се обръщам и лягам по гръб. Той ляга отгоре ми и ме целува леко по устните. Известно време се гледаме един друг, взираме се в очите, изучаваме устните си. Усещам, че той се притиска в мен отдолу и устата му се впива в моята в страстна целувка, когато започва да прави любов с мен.

АНДРЮ

Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.

Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.

Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:

– Здравей, мамо, какво има?

Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.

– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?