Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– Откога стана такъв експерт по лайната?

– По-добре внимавай какви ги говориш – предупреждава тя и сяда на мястото на шофьора.

– Какво ще правиш? – дразня я аз.

Тя включва двигателя и го форсира няколко пъти. Виждам жесток блясък в очите ѝ. Подпира лявата си ръка на отворения прозорец и в следващия миг минава бавно с колата край мен.

Хвърлям ѝ предупредителен поглед, но тя само още по-широко се усмихва.

– Знам, че няма да ме оставиш тук!

Надавам вик, когато минава покрай мен. Разбира се, че няма да ме… Тя се отдалечава още повече и отначало мисля, че блъфира, затова продължавам да стоя тук и да наблюдавам как става все по-малка и по-малка.

Накрая хуквам след колата.

КАМРИН

Първото нещо, което ми минава през ума, когато стигаме Ню Орлиънс, е отново у дома. Изпълва ме нетърпение, когато виждам познати гледки: грамадните дъбове и красивите стари къщи, езерото Пончартрейн и Супердома, боядисаните в червено и в жълто трамваи, които ни напомнят на играчки. И, разбира се, Френския квартал. Дори виждам един мъж да свири на саксофон на уличен ъгъл и имам усещането, че сме влезли директно в пощенска картичка на Ню Орлиънс.

Поглеждам Андрю и той ми се усмихва. Включва мигача и завиваме надясно по “Ройъл стрийт”, сърцето ми започва да бие по-бързо, когато виждам хотел “Холидей Ин”. Колко много неща се случиха тук преди десет месеца. Това място… един хотел… за мен е много повече, а и за двама ни.

– Предположих, че ще искаш да отседнем тук, докато сме в града – казва широко усмихнат Андрю.

Тъй като спомените все още са пресни и това ме кара да затая дъх, не мога да му отговоря, затова само кимам и също се усмихвам.

Вземаме си нещата от колата и се отправяме към фоайето. Всичко изглежда съвсем същото, с изключение може би на двете жени на рецепцията, когато се приближаваме. Не си спомням да съм ги виждала преди.

Разсеяно слушам как Андрю пита дали са свободни старите ни стаи, докато се оглеждам наоколо за всичко и се опитвам да почувствам атмосферата.

Господи, това място ми липсваше.

– Да, изглежда, тези две стаи са свободни – чувам да казват служителките на рецепцията. – И двете ли ще искате?

Това привлича вниманието ми.

Андрю се обръща към мен. Предполагам, че иска да знае какво мисля.

Прехвърлям сака на другото си рамо и за миг се колебая, обмисляйки въпроса. Не съм го очаквала и не съм си представяла, че решението ми ще е толкова трудно.

– Ами, аз… – поглеждам Андрю, после служителката и все още не мога да реша. – Не знам. Добре де, може би ще трябва да е онази, в която ние… – млъквам, защото този път не искам да изглеждаме като шестнайсетгодишни хлапетии, и хвърлям многозначителен поглед на Андрю. – Онази, в която беше сключено споразумението.

Андрю се мъчи да не се засмее, но ясно виждам усмивката в очите му, когато протяга ръка и подава кредитната си карта на жената.

Скоро след това напускаме фоайето и се качваме с асансьора на нашия етаж. Докато вървим по коридора, продължавам да попивам всичко около мен чак до цвета, в който са боядисани стените, защото всичко е част от спомена, независимо дали е малко, голямо или незначително. Чувството, че съм отново тук… почти ме кара да се разплача от щастие. Обаче съм и развълнувана и това ме спасява да не се разрева.

. Андрю спира между двете врати на старите ни стаи, окачил на раменете си двата сака и електрическата китара, която му купих! Смяташе да ѝ купи калъф, но още не го е направил.

– Не е ли странно, че отново сме тук, а? – пита той и ме поглежда.

– Странно, но хубаво – казвам аз.

Стоим така известно време, споглеждаме се, после гледаме и вратите, докато накрая Андрю пристъпва към тази, за която сме платили, и плъзга електронната карта в ключалката.

Наистина прилича на встъпване в миналото. Вратата бавно се отваря и като че ли всички емоции, които сме изпитали в тази стая, са били оставени тук и сега ни посрещат при влизането. Когато влизаме вътре, си спомням всяка нощ, в която спахме тук отделно или заедно, сякаш беше вчера. Поглеждам мястото близо до леглото, където стоях, когато Андрю ме направи своя. Гледам към прозореца, от който се виждат оживените улици на Френския квартал. Нагледно си представям деня, когато Андрю седеше на перваза и свиреше с акустичната си китара, както и когато аз стоях там и танцувах и пеех “Бартън Холоу”, и си мислех, че съм сама. Обръщам се да видя банята и когато Андрю пали лампата вътре, погледът ми се насочва първо към пода и аз, макар и смътно, си спомням нощта, когато той спа там до мен.

Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.

Обръщам се към Андрю:

– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.

Не мога да повярвам на това, което казвам, и моментално започвам да подлагам на съмнение основанията си. Това би могло да означава много други неща, но според мен най-важното е, че ние имахме нужда да се върнем отново тук.

Да, точно това е, или поне от това имах нужда. Когато ме осени това откритие, си дадох сметка, че стоя в тази стая, заобиколена по-скоро от мисли, отколкото от материални предмети. Вглеждам се в очите на Андрю, но всъщност не го виждам. Вместо това го виждам в миналото. Същите магнетични зелени очи, но в друга година.

Защо се чувствам по този начин?

– Може би си права – казва той и тонът му става по-загадъчен. – Камрин, за какво мислиш точно сега?

– Че първия път си тръгнахме твърде рано.

Това беше първото нещо, което ми дойде наум, и едва сега, когато го казах, започвам да разбирам колко вярно може да бъде то.

– Защо мислиш така? – пита той и пристъпва към мен.

Не се чувствам така, като че ли той ми задава въпроси, на които вече знае отговорите. Сякаш и двамата мислим за едно и също, и двамата се опитваме да открием смисъл във всичко това и търсим отговорите един от друг.

Седим заедно в края на леглото. Сложила съм ръце между бедрата си, също както и той, и известно време запазваме мълчание. Накрая извръщам глава, за да го погледна, и казвам:

– Когато го решихме, изобщо не исках да си тръгнем, Андрю. Знаех, че следващата ни спирка след Ню Орлиънс ще бъде Галвестън. Не бях готова да напусна това място… но не знам защо.

И тази истина ме кара да се почувствам нервна.

Защо? Като изключа страха, че Тексас означаваше края на пътуването ни, или че по-късно почувствах, че съм знаела, че ще се случи нещо лошо, какво друго ме беше карало да искам да остана тук? Не исках непременно да остана тук завинаги, просто мисля, че си тръгнахме твърде рано.

– Не знам – казва той и леко свива рамене. – Може би защото точно тук сключихме споразумението.

Побутва ме закачливо с лакът. Не мога да се сдържа да не се усмихна.

– Да, може би, но мисля, че има нещо повече, Андрю. То е, защото намерихме себе си тук – поглеждам замислена към стената. – Просто не знам…

Усещам, че леглото се поклаща и Андрю става.

– Мога да кажа само, че този път ще се възползваме максимално от това, преди да си тръгнем – подава ми ръка и аз я поемам. – Може пък да разберем.

Ставам и казвам:

– Или… може би е повторение.

– Повторение на какво по-точно? – пита той.

Замислям се за момент и отговарям:

– И аз не знам…

АНДРЮ

Хващам лицето ѝ между дланите си.

– Не е нужно да мислим за това точно сега – казвам аз и я целувам по устните. – Мириша като кравешко лайно и имам нужда от душ. Надявам се, че за теб това няма да е много отблъскващо и ще се присъединиш към мен.

Замисленото изражение на Камрин се променя и на лицето ѝ се появява онази усмивка, към която се стремях.

Вдигам я, като подхващам задника ѝ с две ръце, а тя кръстосва крака върху кръста ми и обгръща с ръце раменете ми. В мига, в който усещам вкуса на топлия ѝ език в устата си, я отнасям при душа заедно с мен. Хвърляме ризите си на пода, преди да минем през вратата на банята.

Първото заведение, в което се отбиваме, е барът “Олд Пойнт”. Когато минаваме през входната врата, ни приветства развълнуваната Карла, която направо изблъска двама едри мъже от пътя си, за да стигне до мен, широко разтворила ръце. Прегръщаме се.

– Толкова се радвам да те видя отново! – казва Карла, надвиквайки музиката. – Я да те огледам! – отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите. – Все така красив, както винаги.

Сега се обръща към Камрин. Поглежда ме за миг, после отново гледа Камрин.

– Ами да, знаех си, че тя няма да те пусне – прегръща сърдечно Камрин и силно я притиска към себе си.

– След като си тръгнахте, казах на Еди, че тя не е за изпускане – продължава Карла и гледа ту мен, ту Камрин. – Разбира се, Еди се съгласи. Каза, че следващия път, когато дойдете тук, Камрин ще е с теб. Опита се да ме накара да заложа пари за това. – Сочи към мен и ми намигва: – Знаеш го какъв беше Еди.

За две секунди усещам как сърцето ми потъва чак до подметките на обувките.

– Беше? – питам предпазливо и се плаша от отговора.

Усмивката на Карла не изчезва напълно, само малко, и

през повечето време тя все още е усмихната.

– Съжалявам, Андрю, но Еди почина през март. Казват, че получил удар.

Дъхът ми спира и аз сядам на един от високите столове край бара. Усещам, че Камрин застава до мен. Виждам само пода.

– О, не прави това, чуваш ли ме? – казва Карла. – Познаваше Еди повече от всеки друг. Той не плака дори когато умря собственият му син. Не помниш ли? Свири на китарата през цялата нощ в памет на Робърт.

Ръката на Камрин стиска моята. Не вдигам глава, докато Карла не отива зад бара и взема две чаши и бутилка уиски от стъклената полица зад нея. Поставя чашите пред мен и започва да налива.

– Той винаги казваше – продължава тя, – че ако умре преди някого от нас, той би се радвал Оттам, ако хората танцуват върху гроба му, вместо да плачат. А сега пийте. Това беше любимото му уиски. Не би приел друг начин да почетете паметта му.

Карла е права. Но въпреки това знам, че Еди не би искал никой да скърби за него, и в този миг все още чувствам бездънната дупка в сърцето си. Поглеждам застаналата до мен Камрин и виждам, че се опитва да не заплаче, макар очите ѝ да са пълни със сълзи. Обаче се усмихва и усещам как леко стиска ръката ми. Протяга ръка към уискито, налято от Карла, и изчаква аз да взема другата чаша. Плъзгам ръка по барплота и я стискам с пръстите си.

– За Еди – казвам.

– За Еди – повтаря Камрин.

Докосваме чашите си, усмихваме се един на друг и ги изпиваме до дъно.

Сериозният момент бързо отминава, когато Камрин сваля ръката си и стоварва чашата с дъното нагоре върху бара. Прави такава отвратена физиономия, сякаш е получила ритник в зъбите, каквато никога не съм виждал момиче да прави, и издава такъв звук, като че ли дъхът ѝ се е подпалил.

Карла се смее, взема чашата ѝ и избърсва мястото под нея с парцал.

– Не казах, че е хубаво, а само, че беше любимото на Еди.

Дори аз трябва да призная, че това нещо е отвратително.

Долнопробна, отвратителна гадост. Не знам как Еди го е пил през всичките тези години.

– Още ли пеете заедно двамата? – пита Карла.

Камрин се покатерва на една от високите табуретки до мен и отговаря първа:

– Ами, да, пеем много заедно.

Карла поглежда и двама ни с подозрение, взема моята чаша и я слага някъде под бара.

– Пеете много от колко време? И защо не дойдохте по-рано тук?

Аз въздъхвам тежко, скръствам ръце на бара и се облягам по-удобно върху него.

– Ами, след като си тръгнахме оттук, отидохме в Галвестън и аз се озовах в болницата с тумор.

– Бил си в болница? – казва Карла и аз се чудя дали тя няма нещо общо с онова досетливо ченге във Флорида.

Сочи строго към мен, но се обръща към Камрин:

– Казах му да отиде на доктор, но той не искаше да слуша.

– И ти ли си знаела? – пита Камрин.

Карла кима.

– Да, знаех. Ама твоето момче е упорито като муле.

– Тук съм съгласна с теб – казва Камрин и се засмива.