Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.

Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.

Усмихвам се, изправям се заедно с нея и казвам:

– Ами тогава да се омитаме оттук, преди мозъкът ти да се напълни с още какви ли не глупости.

Тя се смее.

Отдръпвам се от нея и веднага започвам да хвърлям нещата ни в саковете. После посочвам банята.

– Гледай да не забравиш нещо.

Усмивката ѝ става по-широка и тя веднага се втурва покрай мен в банята. Само след две трескави минути всичко е прибрано. Всеки от нас взема по един сак и по една китара и без да погледнем назад, излизаме от стаята. Никой дори не поглежда и към вратата на съседната стая, която не наехме този път. Когато слизаме долу във фоайето, отивам на рецепцията и моля да ми върнат парите, които бях предплатил за една седмица. Служителката взема кредитната ми карта и ми прехвърля обратно сумата, а аз ѝ връщам картите ключове.

Камрин чака нетърпелива до мен.

– Престани с тези глупости – нареждам ѝ аз, защото знам, че тя пак се връща към спомена.

Камрин леко се засмива и затваря за момент очи.

– Благодаря ви, че ни гостувахте в “Холдей Ин Ню Орлиънс” – казва служителката, когато се отдалечаваме от рецепцията. – Ще се радваме да ни посетите отново.

– “Холидей Ин” ли? – преструвам се аз. – Не, това са… апартаментите за посолствата в… Гълфпорт. Ами да, това е Мисисипи. Какво ви става, госпожо?

Изражението на служителката се променя и тя прави озадачена физиономия, но не казва нищо и ние излизаме от сградата.

Камрин започва да подскача веднага щом излизаме навън, и товари всичко в шевролета:

– Предлагам да минем направо покрай Ню Орлиънс, за да стигнем в Луизиана.

Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислех, да си представим, че сме някъде, където не сме.

– Звучи добре – казвам и Затварям вратата на колата. – Можем да минем направо и покрай Галвестън, ако искаш.

– Не, трябва да отидем на гости на майка ти – казва тя. – След това можем да отидем където си поискаме.

Включвам на скорост и миг преди да тръгнем, казвам:

– Това обаче не означава, че не можем да спрем някъде по пътя за Галвестън.

Тя свива устни и кима в знак на съгласие.

– Това е вярно.

После ме поглежда така, като че ли иска да ми каже: “А сега да се махаме оттук.”

Поемаме по по-дългия път за излизане от Ню Орлиънс и се отправяме на северозапад през Батън Руж и Шривпорт, а след това през границата на щата Тексас и после в Лонгвю. Спираме да заредим в Тайлър и караме от там до Далас, където Камрин настоява да се отбием в Уест Вилидж, за “дъ съ приминя с шапка къту ковбойка” (думите бяха нейни, не мои).

– Ни мога дъ пътувам през Тексъс, без дъ съм ублечена къту тексаска – каза тя малко преди да се съглася да я заведа.

Лично аз не си падам по каубойски шапки и ботуши, но трябва да кажа, че много ѝ отиват.

Спираме за през нощта в Ла Грандж, където изпиваме по някое и друго питие и гледаме изпълнението на една голяма кънтри рок банда. Следващата нощ се мотаем в Джилис, където, разбира се, Камрин поязди механичния бик Ел Торо с онази секси каубойска шапка на главата. По-късно, когато се върнахме в хотела, каквото съм си похотливо копеле, се престорих на механичния бик и я оставих да ме поязди. Естествено, с каубойската шапка на главата.

Два дни по-късно, когато сме на около час път от Лъбок, отбиваме в страничната лента заради гръмнала гума. Трябваше да проверя и четирите гуми на бензиностанцията в Тайлър.

– Загазихме, момиче – казвам аз и клякам до спуканата гума. – Нямам друга резервна.

Камрин се подпира на колата и скръства ръце на гърдите. Лицето и кожата над гърдите ѝ лъщят от пот. Тук е горещо като в ада. На мили от нас не се мярка нито дърво, нито някаква постройка. Заобиколени сме от почти напълно равна, гола земя. Отдавна не бях стигал толкова далеч на запад в Тексас и започвам да се сещам защо.

Изправям се и сядам върху капака на колата.

– Я ми дай да видя мобифона ти – казвам.

– Ще се обадиш, за дойдат да ни теглят ли? – пита тя, след като го взема от предната седалка и ми го подава.

Прекарвам пръст по екрана и прехвърлям два пъти, за да намеря “Жълтите страници”.,

– Това е единственото нещо, което можем да направим. Натискам върху “пикапи за теглене” и преглеждам резултатите, преди да се спра на един.

– Надявам се този път наистина да дойде – казва тя.

Аварийната служба отговаря и докато разговарям с човека

и му казвам какъв размер гума ми е нужен, забелязвам Камрин да се навежда към задната седалка през отворения прозорец и

да се появява оттам с онази секси каубойска шапка на главата. Може да ѝ помогне да се пази от палещото слънце.

Заобикаля колата и сяда на предния капак до мен.

– Добре, благодаря, приятел – казвам аз и изключвам телефона. – Той каза, че ще мине най-малко час преди да успее да дойде тук – оставям мобифона върху капака и ѝ се усмихвам. – Знаеш ли какво, единственото нещо, което трябва да направиш, е да срежеш онзи чифт дънки в сака ти и да ги превърнеш в много къси шорти в стил Дейзи Дюкс^[10], да свалиш сутиена си, да останеш само по боди и би могла да…

Тя слага пръст пред устните си.

– Няма начин – казва. – Дори не си го и помисляй.

Седим в мълчание известно време и гледаме заобикалящото ни нищо. Като че ли започва да става по-горещо, но мисля, че това се дължи най-вече на факта, че седим директно изложени на слънцето върху капака на черната кола, която привлича като гъба горещината. От време на време приятен ветрец погалва лицата ни.

– Андрю? – тя сваля шапката си и я слага върху главата ми, после се обляга назад върху предното стъкло. Подлага ръце под главата си и прибира колене към гърдите. – Номер пет от списъка с обещанията ни: ако умра преди теб, погрижи се да съм облечена в онази рокля, която купихме на битпазара, и да съм без обувки. А, и никакви синки на очите от осемдесетте и изтеглени мигли.

Накланя глава и ме поглежда.

– Ама аз си мислех, че това беше роклята, с която искаше да се омъжиш за мен.

Тя премигва и извръща очи от слънцето.

– Е, да, така е, но искам и да бъда погребана с нея. Някои вярват, че когато човек умре, в живота му след това оживяват отново най-щастливите моменти, които е имал. Един от моите ще бъде денят, в който се омъжа за теб. Затова мога да взема роклята с мен, когато умра.

Аз ѝ се усмихвам. Свалям шапката и лягам до нея, като притискам главата си до нейната, за да мога да сложа шапката да покрива главите и на двама ни, за да ни пази от слънцето. След като я нагласявам, казвам:

– Номер шест: ако умра преди теб, погрижи се да изсвирят “Dust in the Wind” на погребението ми.

Тя ме поглежда предпазливо, като внимава да не събори шапката.

– Пак ли се връщаме към това? Караш ме да намразя една великолепна класика, Андрю.

Аз леко се засмивам.

– Знам, но гледах един епизод от “Highlander” (“Планинец”), когато умира жена му Теса. Свириха тази песен за фон. Оттогава не ми излиза от главата.

Тя се усмихва и вдига ръка, за да избърше потта от веждата си.

– Обещавам – казва тя. – Но тъй като сме на темата, бих искала да прибавя номер седем. Гледал ли си “Призрак”?

Поглеждам я за миг.

– Ами, да. Предполагам, че всеки е гледал този филм. Освен ако е на шестнайсет. Мамка му, изненадан съм, че си го гледала – побутвам я с лакът.

Тя се смее.

– Причината е майка ми – признава тя. – Гледала съм го стотина пъти: “Призрак” и “Мръсни танци”. Тя си падаше по Патрик Суейзи, аз бях единственото пораснало момиче около нея, с което можеше да си говори колко красив е бил. Както и да е, значи си го гледал. Номер седем: ако някой те убие, ще е по-добре да се върнеш като Сам и да ми помогнеш да намеря убиеца ти.

Аз се смея, поклащам глава и случайно събарям за малко шапката.

– Така ли ти въздействат филмите? Както и да е. Да, обещавам да се върна и да преследвам задника ти.

– По-добре! – смее се тя. – Освен това знам, че ще съм от онези хора, които си мислят, че любимите им са все още около тях, след като са умрели. Ще е още една причина да вярвам в подобни неща.

Не съм сигурен как да тълкувам това, но както и да е. По дяволите, ще се опитам.

– Ще обещая, ако и ти ми обещаеш – казвам аз.

– Както винаги – вика тя.

– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.

– Напълно съм съгласна. Мен също.

Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.

– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.

Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.

Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.

– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?

И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.

– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.

– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.

– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?

– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.

Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.

– Браво бе, това се казва момиче.

Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.

– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.

Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.

– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.

Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.

Влизаме вътре и просто седим там.

Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.

И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.

– Готова ли си за връщане? – питам аз.

– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.

Усмихва се. И за първи път, откакто напуснах сам Галвестън в онзи ден или когато Камрин се е качила на автобуса в Ралей онази нощ, най-накрая ние се чувстваме… напълно доволни от постигнатото.

КАМРИН

Мисля, че наистина направихме пълен кръг. Обаче трябва да кажа, че сега, когато най-накрая се завръщаме след седем месеца в Галвестън, този път чувството е различно. Не се притеснявам от това, че съм тук, и не се страхувам, че времето ни заедно ще свърши. Не очаквам всеки момент една трагедия от здравен характер да надигне грозната си глава. Чувствам се добре тук. И когато спираме на паркинга на неговия жилищен комплекс, изпитвам удовлетворение. Дори мога да си представя да живея тук. Обаче мога също да си представя, че живея и в Ралей. Според мен това означава, че може би вече сме готови да се установим някъде. Само за известно време, а не завинаги, както казах на Андрю преди, но достатъчно дълго, за да се съвземем от пътуването.