Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Андрю е съгласен.

– Ами, да – казва той и грабва саковете от задната седалка. – Знаеш ли какво?

Оставя саковете обратно на мястото им и поглежда над покрива на колата към мен.

– Какво? – питам заинтригувана аз.

Очите му се усмихват.

– Ти си права да не искаме да сме на път прекалено дълго, за да ни омръзне, или пък да се застоим на едно място твърде дълго по същата причина – млъква и протяга ръце над покрива на колата. – Може би ако пътуваме само през пролетта или лятото, тогава през есента и зимата ще живеем у дома и по празниците ще се .държим като семейство. Майка ми е много разочарована, че не прекарахме Коледа или Деня на благодарността с нея.

Аз кимам.

– Това е добра идея. И тъй като е неприятно да се пътува, когато е студено, в това има силна логика.

Гледаме се през покрива на колата още известно време, но аз прекъсвам мислите, които се въртят в главите ни, и казвам:

– Добре де, вземай саковете. Можем да говорим и вътре. Трябва да видиш как е Джорджия.

– О, Джорджия е добре – казва той и отново се навежда над задната седалка. – Майка ми я поливаше.

Вземам китарите и чантата си. Когато влизаме в апартамента на Андрю, в него мирише точно така, както миришеше първия път, когато влязох тук: на празно. И точно както каза Андрю, Джорджия не е изсъхнала и е добре.

Направо се стоварвам изтощена и провесвам крака през страничната преграда.

– Обаче следващото място, където ще отидем – вика Андрю и минава покрай гърба на дивана, – ще бъде далеч оттук.

Чувам как ключовете му издрънчават върху плота в кухнята. Надигам се и се провиквам:

– Колко далеч?

– Европа, Южна Америка – казва ухилен до уши той, когато влиза отново в стаята. – Нали каза, че би искала да видиш Италия, Бразилия и всичките онези места. Предлагам да си изберем едно и да отидем там следващия път.

Изведнъж чувствам в тялото си силен прилив на енергия. Ставам и го поглеждам толкова развълнувана в момента от перспективата, че почти не мога да се сдържа.

– Ама ти сериозно ли?

Той кима и се усмихва широко със стиснати устни.

– Мамка му, ако искаме да останем верни на традицията, можем дори да напишем на малки лентички всички места, които искаме да видим, да ги пуснем в една шапка и да вземем това, което се падне.

Пищя. Направо пищя! Вдигам рязко нагоре ръце.

– Ама това е чудесно. Андрю!

Той сяда на дивана, подпира ръце на масичката за кафе и подвива колене. Аз не мога да седна. Продължавам да стоя на същото място и да гледам усмихнатото му лице.

– Разбира се, ще трябва да продължаваме да печелим пари – казва той. – Все още имаме доста в банката, но като пътуваме извън страната, определено ще свършат по-бързо.

– Нямам търпение да почна работа – казвам аз и това опреснява паметта ми. – Андрю, ти ми каза да бъда напълно откровена с теб къде предпочитам да живеем.

Това привлича вниманието му.

– Къде искаш да живееш?

Аз се замислям за момент и казвам:

– Засега мисля в Радей, но само защото бих искала да бъда там, където са Натали и майка ми, и защото знам, че лесно мога да си намеря работа там, където работи Натали. Нейният бос наистина, изглежда, ме харесва, каза ми да попълня молба и…

Андрю ме спира.

– Не е нужно да обясняваш причините.

Протяга ръка към мен и аз сядам в скута му. Не съзнавах, че бръщолевя, защото съм нервна. Просто не искам да се чувства задължен.

Той ми се усмихва и ме прегръща през кръста.

– Въпросът ми е какво точно имаш предвид с това “засега”?

– Ами… това е трудната част – викам.

Той накланя глава на една страна, поглежда ме с любопитство, трапчинките на бузите му едва се забелязват.

След малко сама излизам от положението, като казвам:

– Мисля, че не е нужно да похарчим всичките пари за къща, защото не искам да остана там завинаги. Освен това, ако го направим, няма да имаме достатъчно пари, когато решим да отидем в Европа или някъде другаде, а това, че ще работим срещу минимални заплати, няма да ни помогне да спестим много.

Той ми хвърля кос поглед.

– Почакай. Надявам се, че не искаш да живеем в къщата на майка ти. Имаме нужда да сме сами. Искам да мога да полагам сладкото ти малко задниче върху масата за кафе, когато пожелая.

Аз се смея и притискам закачливо бедрата си в неговите.

– Толкова си непоносим! – казвам. – Но не, определено не искам да живеем с майка ми.

– Е, да, ама ако не искаш да купим къща и не искаш да живеем при майка ти, единственото, което остава, е да живеем под наем, а за това също ще отидат много пари.

Чувствам се в затруднено положение, защото това е моментът, в който трябва да говоря за парите на Андрю все едно са и мои, с което се съмнявам, че мога да свикна някога.

Поглеждам встрани и казвам:

– Помниш ли, като каза, че бихме могли да имаме малка къща някъде?

– Ами, да – вика той и очите му оживяват, като че ли вече се сеща какво ще кажа.

– Бихме могли да платим в брой за една много малка къща или апартамент, достатъчно голям за нас… не знам, нещо евтино, но прилично, и пак да ни остане доста в банката за пътуванията. Няма да излизаме под наем и ще плащаме всеки месец само за ток, вода и такива неща, които можем да покриваме с парите от работата и пеенето, и няма да харчим от спестяванията ни.

Защо той се усмихва като Чеширската котка^[11]? Усещам как главата ми хлътва между раменете и лицето ми пламва.

– Какво толкова смешно има? – питам, като притискам бубите си с длани и се мъча да не се засмея. – Нищо. Просто се радвам, че най-после разбра, че каквото е мое, то е и твое.

Притиска ме по-силно през кръста.

– Както и да е – казвам аз и се опитвам да прикрия изчервяването си, като се правя на обидена.

– Хей – вика той и разтърсва бедрата ми, – не прави така, довърши това, което имаше да кажеш.

След дълга пауза казвам:

– И когато заминем за там, където ни каже късчето хартия в шапката, можем да накараме Натали да се грижи за нея. Или – соча нагоре, – когато най-накрая намерим това красиво място на плажа, за което съм си мечтала, и поискаме да живеем там, или ще продадем тази къща в Ралей, или ще я дадем под наем, за да имаме допълнителен доход. Можем дори да я дадем под наем на Натали и Блейк!

Мисля, че нещо става в главата му. Продължава все още леко да се усмихва и не сваля очи от мен. Но продължава да мълчи. Накрая все пак казва:

– Имам усещането, че си мислила доста за това. Колко време ти отне, за да го измислиш?

Едва сега си давам сметка, че е било от доста дълго време. Мисля, че е от деня, в който започнах да се опитвам да си представя бъдещето ни, когато окончателно реших, че наистина искам да се установим някъде и че съм се уморила от пътуване.

Андрю изчаква търпеливо да му отговоря пак с този спокоен, замислен поглед, с който винаги ми напомня, че нищо, което му кажа, няма да породи негативизъм помежду ни.

– Беше на магистралата, след като напуснахме Мобайл – отговарям. – Когато ти казах, че един ден искам да видя Италия и Франция, и Бразилия. Когато казах, че не искам да се установяваме някъде завинаги. От онази нощ нататък реших да измисля как да го направим – поглеждам встрани. – Наруших правилата и го измислих сама.

Той се навежда напред и ме целува по устните.

– Понякога планирането е необходимо – казва Андрю. – Свършила си добра работа. Мисля, че целият план е безупречен.

После ме притиска силно до себе си и страстно ме целува. Когато се отдръпва, аз го поглеждам за миг, като държа лицето му в ръцете си.

– Обаче искам да се омъжа за теб тук – казвам и очите му блясват. – Не искам майка ти да се чувства изоставена. Тя наистина е единствената причина да се чувствам неловко, че искам да се преместим в Ралей. И се чувствам още по-зле, че тя планираше бебешко парти, ама ние така и не…

– На нея това ще ѝ хареса – казва той и ме прекъсва, преди отново да започна да бръщолевя. – На мен определено ми хареса.

Той отново ме целува.

АНДРЮ

Не бих могъл да желая по-чудесен ден от този. Времето е идеално. Плановете за женитба, които все не успявахме да уточним, си дойдоха точно на мястото. Вчера се обадих на майка ми и ѝ казах да се срещнем на плажа на Галвестън Айлънд. Тя пристигна навреме, без да има каквато и да е представа защо я повикахме тук.

Вдигам нагоре ръка, когато я виждам, и ѝ махам да дойде при нас. В мига, в който ни вижда, тя вече е разбрала. Лицето ѝ се озарява от широка, заразителна усмивка.

– Ох, вие двамата – казва майка ми, когато идва при нас, – не мога да повярвам, че накрая ще го направите. Аз съм просто… така съм…

По лицето ѝ се стичат сълзи и тя вдига ръка да ги избърше, смее се и плаче едновременно.

Камрин, боса, облечена в онази бутикова рокля с цвят на слонова кост, която намери на битпазара, обвива ръце около майка ми и я притиска до себе си.

– О, Марна, моля те, не плачи – казва тя, макар да мисля, че е повече от молба, защото, като гледа майка ми да плаче, и Камрин е почти готова да я последва.

– Някой друг ще дойде ли – пита майка ми, когато се отдръпва.

– Ти си единственият ни почетен гост – казвам гордо.

– Да – добавя Камрин, – само ти и преподобният тук.

Майка ми ни заобикаля и прегръща и преподобния Рийд.

Тя посещава църквата му от девет години. Опитвала се е стотина пъти да ме накара да отида и аз, но просто не си падам по църкви. Обаче си помислих кого ще е най-добре да помоля да ни ожени?

Докато преподобният Рийд стои пред нас на плажа с изтърканата си Библия в ръце и казва няколко думи, аз виждам и чувам само Камрин, която стои пред мен с ръце в моите. Вятърът развява разпуснатите ѝ коси, освободени от златистата плитка, преметната върху рамото, която толкова обичам. Обичам усмивката ѝ, сините ѝ очи и меката кожа. Сега искам да я целуна и да приключим с това. Притискам леко с пръсти ръцете ѝ и я придърпвам малко по-близо. Вятърът духа в дългата ѝ рокля и платът прилепва около тънката ѝ талия. Мъча се да не се усмихна, когато вятърът вкарва кичур коса в устата ѝ. Тя се опитва незабелязано да го махне с език, без да привлича вниманието върху себе си.

Тъй като знам, че не иска да стане причина за някакво прекъсване дори и за такова просто нещо, протягам ръка и махам косата от устата ѝ.

Чувствам се така, сякаш сме единствените двама души на света.

Когато идва време да се закълнем, знам, че никой от нас не си е записал нещо предварително, нито е имал време да помисли какво да каже. Затова го правим така, както правим всичко останало.

Стискам по-силно ръцете ѝ и казвам:

– Камрин, ти си другата половина на душата ми и аз ще те обичам както днес, така и през всеки друг ден от живота ни. Обещавам, че ако някога ме забравиш, ще ти чета, както Ноа чете на Али^[12]. Обещавам, че като остареем и костите започнат да ни болят, никога няма да спим в отделни стаи и ако умреш преди мен, ще се погрижа да бъдеш погребана с тази рокля. Обещавам да те преследвам, както Сам е преследвал Моли^[13] – очите ѝ започват да овлажняват. Галя дланите ѝ с пръстите си. – Обещавам, че един ден след години няма да се събудим и да се запитаме защо сме пропилели живота си, като не сме направили нищо, и независимо какви несгоди ще ни сполетят, винаги, ама винаги, ще бъда тук до теб. Обещавам да бъда спонтанен, винаги да изключвам музиката, когато спиш, и да ти пея за стафиди, когато си тъжна. Обещавам винаги да те обичам, независимо къде сме по света или на етап от живота. Защото ти си другата моя половина, без която знам, че няма да мога да живея.

От очите ѝ рукват сълзи и ѝ трябва малко време, за да се успокои.

После тя казва:

– Андрю, обещавам никога да не те оставя на животоподдържащи системи или да страдаш, когато със сърцето си знам, че животът ти е свършил. Обещавам, че ако някога изчезнеш безследно, аз… няма никога да престана да те търся. Никога – това ме кара да се усмихна. – Обещавам, че когато умреш, ще се погрижа на погребението ти да звучи “Dust in the Wind” и да не те погребвам там, където е студено. Обещавам винаги да ти казвам всичко, независимо колко засрамена или виновна се чувствам, и да ти се доверявам, когато ме караш да направя нещо, защото знам, че за всичко, което правиш, си има причина. Обещавам винаги да бъда до теб и да не те оставям да се изправяш пред нищо сам. Обещавам винаги да те обичам в този живот, а и когато отидем в следващия, защото знам, че не мога да отида в никой друг живот, ако и ти не си в него.