Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Пастор Рийд се обръща към мен:

– Андрю Париш, вземаш ли Камрин Бенет за твоя законна съпруга, която да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, която ще обичаш и за която да се грижиш от този ден нататък?

– Да – казвам аз и слагам на пръста ѝ венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.

После той се обръща към Камрин и казва:

– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?

– Да. Най-накрая аз ѝ подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:

– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.

Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите ѝ крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.

Камрин е моя жена.

КАМРИН

Току-що станах Камрин Париш. Не мога да осъзная напълно чувствата, които изпитвам. Плача, но същевременно и се смея вътрешно. Развълнувана съм, но съм и нервна. Поглеждам пръстена, който той току-що сложи на пръста ми, и ми е ясно, че е похарчил много пари за него. Поглеждам и неговия, който е почти еднакъв с моя, макар и в мъжки вариант, и не мога да му се ядосам. Просто не мога. Чувам Марна да хлипа зад мен и не мога да се сдържа да не ида при нея и отново да я прегърна.

– Добре дошла в семейството – казва с разтреперан глас тя.

– Благодаря – усмихвам се и избърсвам сълзите си.

Андрю обвива кръста ми с ръка, а пасторът се присъединява към нас. След като той и Марна започват оживено да разговарят, Андрю и аз се отдръпваме на няколко крачки от тях и той не престава да ме гледа. Това ме кара да се изчервя.

– Какво има? – питам аз.

Той клати глава и продължава да се усмихва.

– Обичам те – вика Андрю и от това ми се иска отново да се разплача, но успявам да се сдържа.

– И аз те обичам.

Изкарахме медения месец в апартамента ни много нетрадиционно, защото искахме да изчакаме до първото ни пътуване извън страната, за да изкараме истински меден месец.

– Къде мислиш, че ще бъде? – пита той.

Седим отвън в два шезлонга, пием бира и слушаме живата музика, която се чува някъде от плажа или от парка.

– Не знам – казвам и отпивам от бутилката. – Искаш ли да се обзаложим за това?

Андрю търка с палец долната си устна.

– Хм – замисля се, отпива нова глътка бира и казва: – Мисля, че първото листче, което ще извадим от онази шапка… – свива устни – ще бъде Бразилия.

– Бразилия ли? Хубав избор. Ама не знам… Имам странното усещане, че по-скоро ще бъде Италия.

– Така ли?

– Да.

И двамата отпиваме от бирите си.

– Може пък да се обзаложим – вика той и трапчинката на дясната му буза става по-дълбока.

– Да се обзаложим ли? – разбира се, съгласна съм.

– Е, добре, ако е Бразилия, тогава ще трябва да минеш заедно с мен по плажа в истински стил Рио де Жанейро – казва той и дяволито се усмихва.

Трябва ми малко време да разбера за какво говори и когато се сещам, оставам с отворена уста.

– Няма начин.

Андрю се смее.

– Няма да се разхождам насам-натам по плажа без сутиен!

 Той отмята назад глава и се смее още по-силно.

– Не, момиче, не мисля, че там наистина ходят така – казва Андрю. – Имам предвид, че ще трябва да носиш бразилски бикини, а не онези твърде скромни неща, с които се покриваше във Флорида. Ти имаш страхотно тяло.

Отпива нова глътка и оставя бутилката върху масата пред нас. Аз се замислям за момент и дъвча устната си.

– Договорихме се – казвам аз.

Той изглежда малко изненадан, че се съгласих толкова бързо, но кима.

– А ако е Италия – казвам и на свой ред го поглеждам дяволито, – ще трябва да ми правиш серенада на Испанските стълби^[14]… на италиански.

Премятам крак върху крак. Знам, че последното ще изостри похотливото му съзнание.

– Не говориш сериозно – протестира той. – Как, по дяволите, ще изпълня това?

– Не знам – викам аз. – Предполагам, че ако спечеля, ще трябва да измислиш нещо.

Той поклаща глава и свива устни.

– Добре. Договорихме се.

Ралей, Северна Каролина – юни

– Изненада! – викат няколко гласа, когато влизам в новата ни къща.

Действително съм изненадана, ахвам и вдигам ръка към гърдите си. Отпред по средата е Натали с Блейк до нея. Приятелките ми от любимото ми кафене на “Старбъкс” и сестрата на Блейк, Сара, с която се запознах преди две седмици, когато с Андрю се върнахме в града, всички са там.

– Ау, какъв е поводът? – питам и продължавам да се опитвам да си поема дъх, защото здравата ме изплашиха.

Обръщам се да погледна Андрю. Той се хили, явно има нещо общо с цялата работа.

Натали, сега с кестенява, бухнала коса, силно ме притиска до себе си.

– Това е официалното парти за влизането ви в новата къща – усмихва ми се дяволито и поглежда Андрю. – Защо мислиш, че се преструвах през последните няколко дни, че не ме интересува кой се е завърнал?

– Не си правила подобно нещо – казвам аз.

– Добре де, може би не беше толкова демонстративно – вика тя, – но, Кам, не можеш да кажеш, че не съм крила нещо от теб, нали?

Сега, като се замисля, ми се струва, че има право. Радваше се, че съм се завърнала у дома, но не прекалено, както би било нормално за нея. Бях започнала да си мисля, че по някакъв начин Блейк е успял да я укроти.

Отново се обръщам към Андрю:

– Ама ние дори нямаме мебели.

– О, имате! – казва Натали и ме хваща за ръката.

Води ме в гостната, където по пода са разхвърляни безразборно осем меки пуфа. В средата на стаята има четири плътно долепени една до друга червени касетки за мляко, покрити с плоско парче дърво, което, предполагам, е масата за кафе. Още дори не е пуснато електричеството, но върху “масата за кафе” има три незапалени свещи, поставени върху капаците на тенекиени кутии за сладки, които чакат настъпването на нощта след няколко часа.

Това ме разсмива.

– Харесва ми – казвам на Андрю. – Мисля изобщо да забравим за мебелите и да се придържаме към ретро модата с пуфовете!

Майтапя се и Андрю го знае.

Той се стоварва върху най-близкия пуф и изпъва крака върху пода, като се изтяга в меката облегалка.

– Това ме устройва, но определено ще имаме нужда от наше легло.

Сядам в пуфа до него и се настанявам удобно. Всички останали ни последват, а Натали и Блейк се отправят към кухнята.

С Андрю намерихме тази малка къща пет дни след като пристигнахме тук. Тъй като искахме да сме колкото е възможно по-малко в дома на майка ми, той прекара часове наред в интернет, за да преглежда оферти в списания за недвижими имоти, докато аз си почивах след дългото пътуване с кола от Галвестън. До голяма степен оставих Андрю сам да се занимава с търсенето на къщата. Той ми показваше снимки, а аз си казвах мнението. Тази къща беше безупречна. Беше третата, която ходихме да разглеждаме на място (и не мисля, че това, че той много я хареса, има нещо общо с факта, че случайно видя майка ми полугола, защото си беше помислила, че вече сме излезли). Цената ѝ беше много изгодна, защото продавачите я бяха напуснали преди четири месеца и искаха да я продадат колкото може по-бързо. Накрая я купихме за 20000 долара – по-малко от истинската ѝ цена, и се съгласихме продавачите да не правят никакви ремонти, преди да се изнесат. Тъй като плащахме в брой, всичко стана много бързо.

Днес официално е първият ни ден като нейни нови собственици.

Донесохме много неща със себе си от Галвестън и наехме малък фургон, който влачехме зад нас, пълен догоре с неща, които можаха да се поберат вътре. Обаче скоро трябва да се върнем обратно за мебелите. За съжаление Андрю все още е непреклонен и иска да задържи стария смрадлив стол на баща си, но ми обеща да го занесе да го почистят. Дано го направи наистина!

Натали и Блейк се връщат в стаята с по три бутилки бира, които започват да раздават.

– Благодаря, но без мен – казвам аз.

Натали изглежда съкрушена, издава напред долната си устна и се взира в мен. Носи тясна бяла фланелка, от която циците ѝ стърчат още повече.

– Мъча се да не пия бира най-малко от седмица, Нат – казвам аз. Тя бърчи нос, но свива рамене и казва:

– Тогава ще има повече за мен!

След като Блейк подава бирата на Андрю, отива да седне в единствения останал свободен пуф, но Натали се втурва и го изпреварва. Така че той сяда в нея. Докато се боричкат, Натали издава онзи неин странен смях, а аз поглеждам, за да видя изражението на Андрю.

– Шензи – прошепва той и клати глава, допрял бутилката бира до устните си.

Аз се смея тихо, защото едва сега разбирам какво е имал предвид първия път, когато я нарече гака. Скоро след това проверих името в гугъл и открих, че така се казва онази хиена с голямата уста в сериала “Цар Лъв” .

– Ти ми обеща да ми разкажеш за пътуването ви – казва Натали, след като се настанява между краката на Блейк върху мекия пуф.

Всички погледи са отправени към мен и Андрю

– Вече ти разказах някои неща, Нат.

– Е, да, ама на нас не си ни разказала нищо – вика моята приятелка Лия, която работи в “Старбъкс”.

Алисия, която работи заедно с нея, добавя:

– Веднъж бях на такова пътуване с майка ми и брат ми, но съм сигурна, че изобщо не може да се сравнява с вашето.

– А и ти така и не си ми разказала какво се случи във Флорида – казва Натали.

Отпива от бирата и оставя бутилката на пода до нея, след което отпуска ръце върху краката на Блейк. Той я целува отстрани по врата.

Свивам се отвътре, като си помисля за Флорида, но съзнавам, че това е, защото Андрю може да се почувства неловко от онова, което се случи. За миг дори не смея да го погледна, защото се чувствам виновна, че изобщо съм споменала за това пред Натали. Не съм ѝ казвала никакви подробности, само споменах, че докато бяхме там, се случи нещо наистина неприятно.

Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.

– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.

Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.

– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.

– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.

– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.

Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.

– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?

Аз клатя глава.

– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!

Сега очите на всички са като тези на Натали.

– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.

– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.

Изглежда на около осемнадесет.

Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.

– Какво? – пита той с пламнали очи,

– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.

Явно е било по-добре, че не му е казала.

– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.

– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?

Изражението му е заплашително.

Сара вдига нагоре очи.