– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?

– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.

Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:

– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.

Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.

Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.

– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.

– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.

– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.

Аз се усмихвам.

– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.

– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.

– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.

– Странно в добрия смисъл, надявам се.

– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.

В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.

– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.

Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.

– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.

– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.

Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.

– Знам – вика той, – но въпреки това.

Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.

– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.

Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.

– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?

Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.

Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.

– Андрю? – обръщам се с лице към него.

Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.

– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…

– Трябваше да ми кажеш.

Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.

– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.

Андрю също става, но не се приближава.

– Вече ти казах. Не исках да…

– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!

Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.

– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!

Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.

– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.

Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.

Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.

– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.

– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?

Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.

– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.

Извръщам се рязко и отново го гледам.

– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.

Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.

Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.

Трябва да се успокоя. Трябва да отстъпя назад и да си поема дъх.

Правя точно това.

– Камрин?

– Ти ще се оправиш – казвам му с делови вид. – Знам, че ще се оправиш.

Той пристъпва към мен, целува ме по челото и казва:

– Ще се оправя.


АНДРЮ

Тридесет и пет


Последните четири дни бяха напрегнати. Въпреки че Камрин ме увери, че ще гледа положително на нещата и няма да позволи да се разстройва, нервите ѝ бяха ужасно опънати. На два пъти я чувах да плаче в банята и да повръща. Откакто ѝ казах за главоболията в четвъртък вечерта, тя до голяма степен се държи така, както се държеше, преди да заминем на гости на Ейдън и Мишел в Чикаго: усмивките ѝ бяха фалшиви и се преструваше, че се смее, когато се предполагаше, че нещо е смешно. Просто не беше на себе си. Тъй като се безпокоях за нея и си спомних какво се случи с болкоуспокояващите след помятането, направо я попитах дати не е изпаднала отново в “онзи момент на слабост”.

Каза, че не е, и аз ѝ вярвам.

Обаче този път нищо не можеше да я успокои, докато не си тръгнехме от болницата и ми кажеха ясно, че съм здрав.

Ако не съм… е, не искам да мисля за това.

Тревожа се повече за нея, отколкото за себе си.

Казаха на Камрин да чака в друга стая, докато мина през скенера. Видях, че иска да спори със сестрата, но все пак отстъпи. И точно както последния път имах усещането, че съм в апарата от часове, изпитвах лека клаустрофобия в тунела на тази огромна шумна машина. Стойте съвсем неподвижен, помоли ме техникът. Опитайте се да не мърдате, защото ще трябва да го направим отново. Излишно е да казвам, че направо престанах да дишам в продължение на петнадесет минути.

Когато сканирането приключи, извадих запушалките от ушите си и ги хвърлих в кошчето наблизо.

Камрин направо не издържа, когато сестрата, която дойде да ме освободи от апарата, каза, че ще можем да знаем нещо едва в сряда.

– Шегувате се! – каза Камрин и я погледна заплашително. Гледаше ту мен, ту сестрата с надеждата някой от нас да направи нещо. Погледнах сестрата.

– Има ли някакъв начин да разберем резултата днес?

След като разбра от изражението на Камрин, че тя няма да мръдне оттук, сестрата въздъхна и каза:

– Седнете в чакалнята, а аз ще видя дали др Адамс може да дойде да види резултата сега.

Четири часа по-късно седим в кабинета на др Адамс.

– Не виждам нищо необичайно – казва той и аз усещам как ръката на Камрин отпуска мъртвата си хватка от моята. – Обаче, като имам предвид историята на вашия случай, мисля, че ще бъде във ваш интерес да идвате при мен за преглед един път месечно през следващите няколко месеца и да си отбелязвате всички промени, които чувствате, че трябва да бъдат отбелязани,

– Но вие казахте, че не забелязвате нищо – вика Камрин и отново стиска ръката ми.

– Не, и въпреки това мисля, че това ще е в интерес на Андрю. За да сме сигурни. Така че, ако нещо започне да се показва, ще го хванем още в самото начало.

– Искате да кажете, че според вас нещо ще се покаже? Искаше ми се да се изсмея, когато забелязах леката досада, изписана на лицето на доктора, но погледнах Камрин и казах:

– Не, той не казва това. Просто се успокой. Всичко е наред. Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

И от този ден нататък единственото, което ми остана да правя, беше да се надявам, че съм казал истината.


КАМРИН

Тридесет и шест


Много месеци по-късно…

По някое време през първия месец в новата ни къща Андрю ми писа още едно писмо. Мисля, че го прочетох поне сто пъти. Обикновено плача, но и много често се усмихвам. Каза ми, че иска да го чета веднъж седмично, за да отбелязвам, че е изминала още една седмица и нищо не се е случило, че всичко продължава да е наред. И аз го правих. Обикновено го четях в неделя вечер, след като той вече е заспал до мен в леглото. Обаче понякога, когато заспивах преди него, протягах ръка на следващата сутрин, изваждах писмото от книгата до леглото и го четях, преди да се събуди. Както всеки друг път преди това, когато свършвах, го поглеждах как спи и се надявах за още една седмица.

Андрю винаги ме изумяваше. Изумяваше ме с начина, по който работеше мозъкът му. С начина, по който ме гледаше, без да каже каквото и да било, и ме караше да се чувствам най-важният човек на света. Изумяваше ме с това как можеше винаги да бъде толкова позитивен дори когато светът около него се разпадаше. И как успяваше да хвърля светлина и в най-затънтените кътчета на мозъка ми, когато си мислех, че вече никога няма да видя отново друга светлина.

Разбира се, и той имаше своите лоши дни, своите “моменти на слабост”, но не познавам друг като него. И знам, че никога няма да видя такъв.

Може би по природа съм слаб човек. Може би, ако не беше Андрю, нямаше да съм тази, която съм днес. Понякога се чудя каква щях да бъда, ако не го бях срещнала, ако не беше там да ме спаси от онова опасно, безразсъдно пътуване с автобус, което реших да предприема сама. Чудя се какво щеше да стане с мен, ако той не се грижеше за мен достатъчно, за да ми помогне да преодолея моментната слабост. Мразя да мисля за себе си по този начин, но понякога човек трябва да се изправи с лице срещу реалността такава, каквато е, да види нещата такива, каквито са, и как те могат да зависят от действията му. В сърцето си знам, че ако не беше Андрю, мен можеше изобщо да ме няма днес тук.

Последните няколко месеца бяха много трудни за нас, но същевременно бяха пълни с живот и вълнение, с любов и надежда.

Животът е загадъчен, често пъти несправедлив. Обаче мисля, че през времето ми с Андрю се научих, че той може да бъде и красив и че обикновено, когато ни сполети нещо, което изглежда несправедливо, Животът така открива място, за да се случат по-добри неща. Обичам да мисля така. Това ми дава сила, когато най-много се нуждая от нея.

А точно сега имам такава потребност.

Опитвам се да погледна нагоре към часовника високо на стерилната бяла стена на стаята, но почти не мога да различа малките черни стрелки през замъглените си очи. Исках да разбера колко дълго съм била тук. Чувствам се изтощена и слаба, умствено и физически, и не мога да издържам повече. Преглъщам една буца в гърлото и чувствам устата си суха като гласпапир. Вдигам нагоре ръка, за да изтрия една потекла сълза. Но само една. Всъщност изобщо не бях плакала много. Защото преди това болката беше толкова непоносима, че направо пресуши всичките ми сълзи.