Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Не мога да направя това. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще се предам. Искам да кажа на всички в стаята да си вървят, просто да ме оставят сама и да престанат да ме гледат, като че ли душата ми има нужда от ремонт. Тя има! Наистина има, по дяволите! Но никой тук не може да го направи.

През повечето време нищо не чувствам. Вече не мога да усещам каквото и да било. Обаче болничните стени започват да се приближават към мен и ме карат да изпадам в клаустрофобия. Що се отнася до физическата болка и душевната мъка, не чувствам нищо. Питам се дали и ще си остана така безчувствена завинаги.

– Трябва да се опиташ да се напънеш – казва Андрю до мен, хванал ръката ми.

Извивам рязко глава встрани, за да го видя и да протестирам.

– Ама аз не чувствам кръста си! Как да се напъна, като не чувствам, че се напъвам!

Според мен единственото напъване, което мисля, че успях да направя, беше да кажа тези думи през скърцащи зъби.

Той ми се усмихва и целува потта по челото ми.

– Можеш да го направиш – казва доктор Бол, застанала някъде между краката ми.

Стискам здраво очи, сграбчвам ръката на Андрю и се напъвам. Така си мисля. Отварям очи и си позволявам да дишам.

– Напънах ли се? Подейства ли?

Господи, надявам се да не пръдна! О, Господи, това ужасно ще ме притесни!

– Справяш се чудесно, бейби.

Сега Андрю поглежда докторката и чака.

– Още няколко пъти и трябва да се получи – казва тя.

Думите ѝ не ми харесват, въздъхвам с досада и отмятам силно глава назад върху възглавницата.

– Опитай пак, бейби – казва тихо Андрю, който никога не губи самообладание, макар че всеки път, когато го виждам да поглежда докторката, забелязвам скрита тревога на лицето му.

Отново повдигам гърба си от възглавницата и се опитвам да се напъна, но пак не мога да кажа дали наистина се напъвам, или само си мисля така.

Андрю подпъхва едната си ръка под гърба ми и ми помага да стоя изправена, а аз отново се напъвам, като стискам толкова силно очи, че чувствам как те потъват навътре в черепа ми. Зъбите ми скърцат и са оголени. По челото ми избиват капчици пот.

Крещя нещо неразбираемо, когато преставам да се напъвам, и отново мога да дишам.

И усещам нещо.

Ха… това не е болка – епидуралната упойка е помогнала, – но определено усещам натиска на бебето. Ако не знаех, че не е така, бих си помислила, че някой ми пъха нещо необикновено голямо във вагината. Очите ми се разширяват все повече и повече.

– Главата на бебето е навън – чувам докторката и след това чувам противен, всмукващ звук, когато тя почиства гърлото на бебето с всмукателна тулумба.

Андрю иска да погледне; виждам го да изпъва врата си като костенурка и да се мъчи да види по-добре, но не иска да се отделя от мен.

– Само още два пъти, Камрин – казва докторката.

Отново се напъвам, като влагам дори повече усилие, след като знам, че всъщност има ефект.

Тя измъква раменете на детето.

Напъвам се още веднъж и нашето бебе е родено.

– Справи се чудесно – казва докторката и отново прочиства гърлото на бебето.

Андрю ме целува по врата и челото и избърсва потта от мократа ми коса по лицето и врата. Няколко секунди по-късно проплакванията на бебето изпълват стаята с усмивки и вълнение. Избухвам в сълзи и хлипам толкова силно, че цялото ми тяло трепери неудържимо от вълнение.

После докторката обявява;

– Момиче е.

Андрю и аз не сваляме очи от нея, докато му казват да пререже пъпната връв. Той се отдалечава от мен, но се усмихва гордо, когато се навежда и изпълнява оказаната му чест. Изглежда, не може да реши кого иска да гледа повече, мен или дъщеря ни. Усмихвам се и отпускам глава върху възглавницата напълно изтощена. Най-накрая виждам колко показва часовникът на стената. Той ми казва, че съм раждала в продължение на повече от шестнадесет часа.

Усещам още натиск и подръпване между краката, докато докторката пъха там нещо, което, честно казано, не искам да знам какво е. Само се взирам в тавана за момент, унесена в спомените си от последните девет месеца, докато чувам нашето бебе да врещи в другия край на стаята. Надигам отново толкова рязко глава, сякаш са ме ударили с камшик.

Андрю стои наблизо, докато една от сестрите я почиства и започва да я повива в одеяла. Той поглежда към мен и казва:

– Тя определено има твоите дробове, момиче.

Запушва си ушите с пръсти. Аз се усмихвам и наблюдавам и двамата, като се опитвам да не мисля за това подръпване там долу. После Андрю се връща и застава отстрани на леглото.

Целува ме по устните и прошепва:

– Захарче. Изглеждаш така, като че ли току-що си бягала маратон. Без грим. С болнична нощница. И пак си красива.

Въпреки всичко пак успява да ме накара да се изчервя.

Вдигам ръка, от нея стърчи система с физиологичен разтвор. Хващам лицето му и го придърпвам към себе си.

– Успяхме – прошепвам върху устните му.

Той отново нежно ме целува, а после сестрата се приближава до нас с дъщеря ни в ръце.

– Кой иска да я подържи пръв? – пита тя.

Двамата с Андрю се споглеждаме, но той се отдръпва настрани, за да може сестрата да ми я подаде.

– Не – казвам аз, – ти пръв.

Андрю се колебае само малко, но се предава и протяга ръце да я поеме. Сестрата я поставя внимателно и се отдръпва, след като се е уверила, че той я държи уверено. Отначало Андрю изглежда по момчешки притеснен, страхува се, че ще я изпусне или че не я държи, както трябва, но бързо се отпуска.

– Руса коса – казва, застанал край мен, той. Ухилил се е до уши, а зелените му очи блестят леко навлажнени. – Има много за подстригване!

Все още съм толкова изтощена, че мога единствено да се усмихна.

Андрю гледа надолу към нея, докосва бузичките ѝ с пръсти и я целува по челцето. След малко я слага за първи път в ръцете ми. В мига, в който заставам лице в лице с момиченцето си, отново не мога да се сдържа. Почти нищо не виждам през насълзените си очи.

– Толкова е хубава – казвам, без да свалям очи от нея. Почти се страхувам, че ако отместя поглед само за секунда, тя ще изчезне или ще се събудя от сън. – Съвършена е – прошепвам аз и я целувам по нослето.

АНДРЮ

Цялата рода, моята и на Камрин, са навън в чакалнята – без баща ѝ и брат ѝ. Още не знаят дали е момче или момиче. Камрин и аз не го знаехме през цялата ѝ бременност. Решихме да се оставим на изненадата. И тя го стори.

Преди да пусна роднините вътре да ги видят, седя с Камрин в отделната стая, в която бяхме преместени малко след раждането. Тук сме съвсем отскоро и чакаме сестрите да върнат бебето обратно, след като направят онова, което трябва, каквото и да е то. Поемам го в ръцете си, след като сестрата поглежда болничната гривна на Камрин и я сверява с тази на “Бебе Париш”, поставена около мъничкия прасец. Аз също го проверявам, преди сестрата да излезе. И при това добре я оглеждам. В наше време човек не може да бъде напълно сигурен и трябва напълно да се уверя, че са донесли същото бебе, с което излязоха. Обаче тази гъста, руса коса и този смразяваш кръвта писък, който ме прави напълно смирен пред нея, не могат да се сбъркат. Ако можеше да говори, щях да направя всичко, което каже, без изобщо да се замислям.

Подай ми шишето! Да, скъпа! Смени ми пелената! Готово! Настъпи онази сестра по крака, задето ме е увила като бурито!^[15] Ама, разбира се, малка госпожице!

Камрин я държи до гърдата си и ѝ дава да суче.

Тя е разбрала, че отново е бременна, в деня, преди да се преместим в новата ни къща. Обаче не ми каза, докато не мина срещата ми с доктора следващия понеделник. Каза, че я било

страх, предполагам по същия начин, по който аз се страхувах да ѝ кажа, че главата отново ме боли. Но след това говорихме много как ще правим нещата по-различно този път. Едно от тях беше да я кърми. При първата си бременност Камрин не беше много във възторг от перспективата бебето да суче от гърдата ѝ, особено когато можеше да се наложи да я храни на обществени места. По онова време аз просто се съгласявах с желанията ѝ и не се опитвах да я разубеждавам. Всъщност нямах и причина да го правя.

Обаче този път, когато Камрин отново повдигна въпроса, тя каза:

– Знаеш ли какво, бейби? Прочетох доста повече за бременността и за ползите от кърменето и наистина не ми пука какво мислят хората. Мисля, че искам и трябва да кърмя.

– В такъв случай и аз мисля, че трябва – казах аз.

Седя до нея. Доволен съм, че сама взе това решение, без да добавям нещо от себе си. Докато не се налага аз да започна да кърмя и тя не очаква да се опитвам да го правя, ще приема всяко нейно решение.

– Прочетох, че повечето бебета се раждат със сини очи – казва Камрин, докато я гледа, – но мисля че по-късно тя ще има твоите зелени очи.

Докосвам леко с върха на пръстите си главата на дъщеря ни.

– Може би.

Не мога да спра да гледам и двете – красивата ми жена и скъпото ми момиченце. Чувствам се като преминал в някакъв друг свят – по-ярък и по-блестящ, отколкото съм си представял. Наистина не съм мислил, че бих могъл да се чувствам по-щастлив, отколкото се чувствам с Камрин. Не съм смятал това за възможно.

Мисля, че Камрин все още е малко шокирана.

– Какво мислиш? – питам я и не преставам топло да ѝ се усмихвам.

Уморените ѝ очи ме поглеждат по-меко.

– Ти беше прав – казва тя.

Бебето издава лек смукващ звук, толкова слаб, че почти не го чувам, но аз съм нащрек за всеки шум или движение, което прави.

Камрин продължава:

– Ти каза, че този път няма да пометна. Каза също, че туморът ти няма да се появи отново. Каза, че всичко ще бъде, както трябва. Така и стана – поглежда бебето за момент и прекарва пръст по миглите ѝ, а после вдига очи към мен: – Благодаря ти, че се оказа прав.

Ставам от стола, хващам брадичката с ръка и повдигам главата ѝ, за да мога да я целуна по устните.

Някой леко чука на вратата и тя бавно се отваря. Главата на майка ми наднича зад нея.

– Хайде, влез вътре – викам и ѝ давам знак с ръка.

Голямата врата се отваря широко и в нея един след друг влизат толкова много хора, че преставам да ги броя след Ейдън и Мишел, която е бременна в петия месец.

Следват много прегръдки, всички ме тупат по гърба, но същевременно се опитват да зърнат бебето.

– Поздравления, брат ми – казва Ейдън и ме тупа и той по гърба. – Предчувствах, че ще ме изпревариш.

Протяга ръка и потърква заобления корем на Мишел. Тя закачливо отмества ръката му и казва, че ще е по-добре друг път да не завира пръста си в пъпа ѝ. После тя ме прегръща и се отправя към леглото на Камрин.

– Ще имаме момче – казва Ейдън.

– Така ли? – викам аз. – Страхотно.

Съобщението привлича вниманието и на Камрин, но Мишел започва да говори първа:

– Не може да е напълно сигурен в това – вика тя. – Просто си мисли, че знае.

Камрин леко се засмива:

– Повярвай ми, ако един от братята Париш казва, че ще има момче или момиче, той най-вероятно ще се окаже прав.

– Добре де, ще видим – вика Мишел, все още не напълно убедена.

Поглеждам брат си. И преди съм виждал този самоуверен поглед. Ами да, определено ще имат момче.

– О, Боже мой – чувам да казва тихо Натали някъде от стаята, – одеялото е розово. Означава ли това, което мисля?

Вдига и двете ръце към лицето си, обсипаните ѝ с пръстени пръсти докосват устните ѝ. Всъщност направо съм изненадан, че е толкова сдържана. Блейк стои до нея мълчалив, както винаги.

Камрин поглежда първо мен, аз ѝ кимам одобрително и тя обявява пред всички:

– Да, това е нашата дъщеря.

Всички жени моментално се втурват напред и се надвесват над леглото. Майката на Камрин протяга ръка и иска първа да я подържи, а Камрин прикрива гърдата си с нощницата и внимателно ѝ я подава.

– О, колко е красива, Камрин – казва напевно Нанси. Изрусената ѝ коса е събрана в не особено стегнат кок. Очите ѝ са сини като на Камрин. Те взаимно се допълват. – Съвършена е. Моята съвършена малка внучка.

Вторият баща на Камрин, Роджър, изглежда ужасен, застанал сам до стената. Не съм сигурен дали защото нещо като това го кара да се чувства неловко, или защото си дава сметка, че сега е женен за баба. Засмивам се вътрешно.

Следващият, който ме прегръща, е Ашър.

– Ако беше момче, щях да се тревожа, че около мен има още един като теб. – Ухилва се и ме сръгва с лакът.