Госпожа Дилорентис забарабани с пръсти по масата. Ноктите й не бяха подрязани равно, изглеждаха така, сякаш ги беше гризала.

— Снощи спомена ли, че се прибира у дома? Мисля, че я видях до кухненската врата, когато разговарях с… — Тя млъкна за миг, поглеждайки към задната врата. — Изглеждаше ми разстроена.

— Не знаехме дали Али смята да се връща в къщи — промърмори Ариа.

— О… — Майката на Али протегна трепереща ръка към чашата си с кафе. — Да е споменавала някога, че някой я тормози?

— Никой не би го направил — отвърна бързо Емили. — Всички обичат Али.

Госпожа Дилорентис отвори уста, за да възрази, но после промени намерението си.

— Сигурно си права. И не е казвала нищо за бягане от къщи?

Спенсър изсумтя.

— Абсурд. — Само Емили наведе глава. Понякога двете с Али си говореха за това, как ще избягат заедно. Напоследък най-често обсъжданата идея беше как ще избягат в Париж и ще приемат нова самоличност. Но Емили беше сигурна, че Али никога не го е приемала насериозно.

— Някога изглеждала ли ви е тъжна? — продължи да ги разпитва госпожа Дилорентис.

Момичетата изглеждаха все по-объркани.

— Тъжна ли? — попита най-накрая Хана. — Имате предвид… депресирана?

— В никакъв случай — заяви твърдо Емили, спомняйки си колко радостно танцуваше Али на поляната в деня преди да завършат седми клас.

— Тя щеше да ни каже, ако нещо я притеснява — добави Ариа, въпреки че не беше съвсем сигурна дали е така. Откакто преди няколко седмици двете бяха открили ужасната тайна на бащата на Ариа, тя избягваше да се върти около Али. Беше се надявала, че на последното гостуване ще се договорят да го забравят.

Миялната машина изтрака и превключи на следващия си цикъл. Господин Дилорентис влезе в кухнята с безизразен поглед. Когато погледна жена си, на лицето му се изписа смутено изражение, той бързо се врътна и излезе, като търкаше силно заострения си грамаден нос.

— Сигурни ли сте, че нищо не знаете? — настоя госпожа Дилорентис. Загрижени бръчици набраздиха челото й. — Потърсих дневника й с надеждата, че вътре ще пише нещо за това къде може да е отишла, но не можах да го намеря никъде.

Лицето на Хана просветна.

— Знам как изглежда дневникът й. Искате ли да се качим заедно горе и да го потърсим?

Няколко дни по-рано, когато госпожа Дилорентис ги беше пуснала в стаята на Али, без да я предупреди, те я бяха видели да пише в дневника си. Тя беше толкова погълната от него, че се стресна от приятелките си, сякаш за миг беше забравила, че ги е поканила на гости. Секунди по-късно госпожа Дилорентис изпрати момичетата долу, защото искаше да се скара на Али за нещо. Когато малко по-късно приятелката им се появи на верандата, тя изглеждаше раздразнена от това, че са все още там, сякаш бяха направили нещо лошо, като са останали в къщата, докато майка й й се кара.

— Не, не, всичко е наред — отвърна госпожа Дилорентис и бързо остави чашата с кафе на масата.

— Не, наистина. — Хана дръпна стола си назад, стана и тръгна по коридора — Няма проблем.

— Хана — сопна й се майката на Али с остър глас. — Казах не!

Хана застина под полилея. По лицето на госпожа Дилорентис премина някаква неразгадаема сянка.

— Добре — отвърна тихо тя и се върна при масата. — Извинявайте.

Госпожа Дилорентис благодари на момичетата за това, че са се отзовали на молбата й. Те се изнизаха една по една, примижавайки от яркото слънце. На улицата Мона Вандерваал, една смотанячка от техния випуск, правеше осморки със скутера си. Щом забеляза момичетата, им махна с ръка. Никоя от тях не й отвърна.

Емили ритна едно камъче.

— Госпожа Д. преиграва. Али си е наред.

— Тя не е депресирана — настоя Хана. — Това беше пълна глупост.

Ариа пъхна ръце в джобовете на полата си.

— Ами ако е избягала? Не защото е била нещастна, а защото е намерила някое по-готино местенце. Сигурно дори няма да й липсваме.

— Разбира се, че ще й липсваме — възрази Емили. След което избухна в сълзи.

Спенсър я погледна и завъртя очи.

— Господи, Емили! Трябва ли точно сега да го правиш?

— Остави я на мира! — озъби й се Ариа. Спенсър се обърна към нея и я изгледа от глава до пети.

— Халката на носа ти се е изкривила — отбеляза тя със заядлив глас.

Ариа докосна декоративната халка на лявата си ноздра. Тя се беше преместила надолу почти до бузата й. Върна я обратно на мястото й, но след внезапен прилив на смущение я свали напълно.

Наблизо се разнесе шумолене, последвано от силно хрущене. Обърнаха се и видяха Хана да бърка в чантата си и да вади пълна шепа с кракери. Когато забеляза, че я гледат, замръзна.

— Какво? — попита тя. Около устата й имаше ореол от жълт прах.

Момичетата не казаха нищо. Емили преглътна сълзите си. Хана натъпка устата, си с кракери. Ариа се заигра с катарамите на кубинките си. А Спенсър скръсти ръце и ги погледна отегчено. Когато Али я нямаше наблизо, всички й се струваха нередовни. Дори смотани.

Откъм задния двор на Али се разнесе оглушителен шум. Момичетата се обърнаха и видяха един червен бетоновоз да паркира до голямата яма. Семейство Дилорентис строяха голям белведере2 за двайсетина души. Един омърлян слаб работник с къса руса опашка погледна момичетата през слънчевите си очила. Ухили им се похотливо, разкривайки предния си златен зъб. Друг плешив, дебел, плътно татуиран работник с тесен потник и протрити дънки му свирна. Момичетата смутено се размърдаха — Али им беше разказала как всеки път, когато минавала покрай тях, работниците й подхвърляли неприлични коментари. Един от мъжете подвикна на водача на бетоновоза и камионът бавно започна да обръща. По дългия улей в ямата започна да се изсипва сив бетон.

Седмици наред Али не спираше да говори за този белведере. От едната му страна щеше да има горещо джакузи, а от другата — огнище. Големи растения, храсти и дървета щяха да го заобикалят от всички страни, така че атмосферата край терасата да бъде тропическа и ведра.

— Али ще се влюби в тоя белведере — обади се уверено Емили. — Ще организира там най-яките купони.

Останалите кимнаха утвърдително. Надяваха се, че ще покани и тях. Надяваха се, че това няма да е краят на една епоха.



След това се разделиха и всяко момиче пое към дома си. Спенсър се завъртя из кухнята, като хвърляше по някой поглед през задните прозорци към хамбара, където се беше състояло злополучното гостуване. Ами ако Али ги беше зарязала завинаги? Приятелките й щяха да бъдат съсипани, но може би това не беше чак толкова лошо нещо. Али вече нямаше да я командва.

Изведнъж се чу тихо изсумтяване и тя подскочи. Край кухненския плот седеше майка й, вперила безизразен поглед в нищото.

— Мамо? — произнесе меко Спенсър, но тя не отговори.

Ариа се отдалечи бавно по алеята пред дома на семейство Дилорентис. Контейнерите за отпадъци бяха подредени на завоя, в очакване да бъдат изпразнени. Единият от капаците беше паднал и Ариа забеляза вътре едно празно шише от лекарство. Етикетът беше почти обелен, но името на Али се виждаше написано с големи печатни букви. Ариа се питаше дали са антибиотици, или лекарство против алергия — тази година полените свирепстваха в Роузууд.

Хана остана да седи върху един от големите камъни в двора на Спенсър, в очакване майка й да мине да я вземе. Мона Вандерваал продължаваше да кара скутера си в малката задънена улица. Възможно ли е госпожа Дилорентис да се окаже права? Дали някой не тормозеше Али по същия начин, както те тормозеха Мона?

Емили грабна велосипеда си и тръгна към гората, откъдето минаваше прекият път към дома й. Работниците, които се занимаваха с белведерето, си почиваха. Същият мършав тип със златния зъб се мотаеше наоколо с един мустакат мъж, без да обръща внимание на бетона, който се изливаше в дупката. Колите им — една ударена хонда, два пикапа и покрит с най-различни стикери джип „Чероки“ — бяха паркирани на завоя. Най-накрая се виждаше един смътно познат черен класически седан. Беше по-поддържан от останалите. Когато мина покрай него с колелото, Емили видя отражението си в лъскавите врати. Лицето й беше тъжно. Какво щеше да прави, ако Али повече не искаше да й бъде приятелка?

Слънцето напичаше все по-силно, а всяко от момичетата се чудеше какво щеше да стане, ако Али ги зареже така, както беше зарязала Наоми и Райли. Но никоя от тях не обърна внимание на безумните въпроси на госпожа Дилорентис. Тя беше майка на Али — нейно задължение беше да се тревожи.

Никоя от тях не можеше да предположи, че на следващия ден поляната пред дома на семейство Дилорентис щеше да се напълни с новинарски бусове и полицейски коли. Нито пък можеха да знаят къде всъщност беше Али или с кого възнамеряваше да се срещне онази нощ, когато избяга от хамбара. Не, в онзи красив юнски ден, първият истински ваканционен ден, те пренебрегнаха загрижеността на госпожа Дилорентис. В местата като Роузууд не се случват лоши неща. И със сигурност не се случваха на момичета като Али. Тя е добре, добре е, мислеха си те. Скоро ще се върне.

И три години по-късно може би най-накрая щяха да се окажат прави.

1.

Не дишай

Емили Фийлдс отвори очи и се огледа. Лежеше в центъра на задния двор на Спенсър Хейстингс, обградена от пушек и пламъци. Чепатите клони на дърветата пукаха и падаха на земята с оглушителен трясък. От гората лъхаше жега и усещането беше все едно е юли, в разгара на лятото, а не краят на януари.

Наблизо стояха приятелките на Емили — Ариа Монтгомъри и Хана Мерин, облечени с изцапани и съдрани официални рокли, и се давеха от кашлица. Приближаваше вой на сирени. В далечината светнаха фаровете на пожарните коли. В двора на Спенсър влетяха четири линейки, прегазвайки идеално оформените храстчета и цветни лехи.

Един парамедик с бяла униформа изникна от носещия се на талази пушек.

— Добре ли си? — извика той и коленичи до Емили.

Тя се чувстваше така, сякаш току-що се е събудила от продължил цяла година сън. Беше се случило нещо много важно… но какво?

Парамедикът я хвана за ръката, преди тя да се строполи отново на земята.

— Погълнала си много дим — извика той. — Мозъкът ти страда от недостиг на кислород. Непрекъснато губиш съзнание. — Той й сложи кислородна маска. От пушека изникна втори човек. Беше роузуудски полицай, когото Емили не познаваше, мъж с посребрена коса и добродушни зелени очи.

— В гората има ли някой друг, освен вас четирите? — опита се да надвика той врявата.

Емили отвори уста и се опита да намери отговора, който просто й се губеше. Изведнъж в съзнанието й проблесна ярка светкавица и тя си спомни всичко, което се беше случило през последните няколко часа.

Всичките съобщения от А., новият мъчител, който ги тормозеше с есемеси, в които настояваше, че Иън Томас не е убил Алисън Дилорентис. Дневникът, който Емили беше открила в хотел „Радли“ с името на Джейсън Дилорентис на почти всяка страница, което може би означаваше, че той е бил пациент там по времето, когато „Радли“ е бил психиатрична клиника. Иън, който беше потвърдил в лично съобщение, че Джейсън и Дарън Уайлдън, ченгето, което работеше по случая на Али, са я убили — и ги беше предупредил, че те няма да се спрат пред нищо, за да ги накарат да си затварят устата.

А след това проблясъците. Ужасяващата задушлива миризма. Десетте акра гори, обхванати от пламъци. Те бяха хукнали инстинктивно към двора на Спенсър, където се бяха засекли с Ариа. Ариа беше дошла през гората — новата им къща се намираше от другата й страна. С нея се беше появило и едно момиче, което беше попаднало в капана на горящата гора. Момиче, което Емили не вярваше, че ще види отново. Тя бързо свали кислородната маска от лицето си.

— Алисън! — извика с цяло гърло. — Не забравяйте Алисън!

Полицаят вдигна глава. Парамедикът сложи ръка зад ухото си, за да я чуе по-добре.

— Кой?