Емили се обърна и махна с ръка към мястото, където Али лежеше на земята. Но изведнъж отстъпи назад. Алисън беше изчезнала.

— Не — прошепна тя и се обърна. Парамедиците качваха приятелките й в линейките. — Ариа! — извика Емили. — Спенсър! Хана!

Момичетата я погледнаха.

— Али! — извика тя и махна с ръка към празното място, където преди лежеше Алисън. — Видяхте ли къде отиде Али?

Ариа поклати глава. Хана притисна кислородната маска към лицето си и започна да се оглежда наляво и надясно. Кожата на Спенсър беше посивяла от ужас. Няколко парамедици я заобиколиха и й помогнаха да се качи в линейката.

Емили отчаяно се обърна към тях. Върху лицето й танцуваха отблясъци от пламъците, които поглъщаха вятърната мелница на семейство Хейстингс.

— Алисън е тук. Преди малко беше с нас!

Парамедикът я погледна и на лицето му се изписа съмнение.

— Да не би да имаш предвид Алисън Дилорентис, момичето, което… умря?

— Али не е мъртва! — проплака Емили и отстъпи назад, като едва не падна, спъвайки се в един стърчащ корен. Тя махна с ръка към пламъците. — Ранена е! Каза, че някой се опитва да я убие!

— Госпожице. — Полицаят постави ръка на рамото й. — Успокойте се. — Наблизо изщрака нещо и Емили се обърна. До верандата на семейство Хейстингс стояха четирима репортери и ги гледаха. — Госпожице Фийлдс? — извика един от тях, притича до Емили и завря микрофон в лицето й. Към нея се устремиха някакъв човек с камера и друг, който носеше дълга стойка. — Какво казахте? Кого сте видели?

Сърцето на Емили биеше лудо.

— Трябва да помогнем на Алисън! — Тя отново се огледа. Дворът беше пълен с полиция и парамедици. В сравнение с него някогашният двор на Алисън беше тъмен и празен. Когато Емили зърна някаква тъмна фигура да пробягва покрай оградата от ковано желязо, разделяща дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, сърцето й подскочи. Али? Но това беше просто сянка от примигващите фарове на полицейската кола.

Дойдоха още журналисти и се скупчиха наоколо. Пристигна и една пожарна кола, пожарникарите наскачаха бързо от нея и насочиха огромния маркуч към гората. Един плешив репортер на средна възраст докосна ръката на Емили.

— Как изглеждаше Алисън? — попита настоятелно той. — Къде е била през всичкото това време?

— Достатъчно! — побърза да се намеси полицаят. — Оставете я на мира.

Репортерът насочи микрофона към него.

— Ще разследвате ли твърдението й? Ще потърсите ли Алисън?

— Кой подпали гората? Видяхте ли го? — извика някой през шума, който вдигаха пожарните маркучи.

Парамедиците отведоха Емили настрани.

— Трябва да ви отведем оттук.

Емили тихичко проплака, вперила отчаян поглед в празното място на поляната. Същото нещо се беше случило и предишната седмица, когато бяха намерили тялото на Иън в гората — в един момент той лежеше на тревата, подпухнал и блед, в следващия… го нямаше. Беше невъзможно всичко това да се случва отново. Невъзможно! Години наред Емили тъгуваше за Али, припомняше си всяка черта на лицето й, всеки кичур в косата й. А момичето от гората изглеждаше точно като Алисън. Имаше нейния дрезгав, секси глас, а когато избърса саждите от лицето си, го направи с малките, деликатни ръце на Али.

След миг Емили се озова в линейката. Един санитар бързо покри устата и носа й с кислородна маска и й помогна да се настани на походното легло. Останалите парамедици насядаха около нея. Завиха сирени и автомобилът бавно потегли. Щом излязоха на улицата, през прозореца на линейката Емили забеляза някаква полицейска кола с угасени фарове и изключена сирена. Тя обаче не отиваше към къщата на Спенсър.

Отново погледна към двора, търсейки с очи Али, но видя само любопитни зяпачи. Там беше госпожа Маклелън, една от съседките. Край пощенската кутия се въртяха господин и госпожа Вандерваал, чиято дъщеря Мона беше първият А. Емили не ги беше виждала след погребението на Мона няколко месеца по-рано. Дори семейство Кавана бяха тук и гледаха ужасено пламъците. Госпожа Кавана беше обгърнала покровителствено с ръка раменете на дъщеря си. И въпреки че безжизнените очи на Джена бяха скрити зад тъмните й очила „Гучи“, Емили се почувства така, сякаш тя гледа право в нея.

Но Али не се забелязваше никъде в този хаос. Беше изчезнала — отново.

2.

Замаяни

Около шест часа по-късно една весела медицинска сестра с вързана на конска опашка коса, дръпна завесата до леглото на Ариа в спешното отделение на болницата „Роузууд мемориъл“. Тя подаде на баща й Байрън един клипборд и му каза да се разпише най-отдолу на листа.

— Освен натъртванията по краката и погълнатия дим, всичко останало е наред — каза тя.

— Слава Богу — въздъхна Байрън и се разписа със замах. Двамата с брата на Ариа, Майк, се появиха в болницата малко след като линейката я беше докарала. Майка й Ила беше във Върмонт с приятеля си Ксавие и Байрън й се беше обадил, за да я успокои, че всичко е наред и няма нужда да бърза да се прибира.

Сестрата погледна Ариа.

— Приятелката ти Спенсър иска да те види, преди да си тръгнеш. Тя е на втория етаж. Стая двеста и шест.

— Добре — отвърна Ариа с треперещ глас и размърда краката си под грубите болнични завивки.

Байрън се надигна от пластмасовия стол до леглото й и я погледна.

— Ще те изчакам във фоайето. Не бързай.

Ариа се изправи бавно. Прокара пръсти през синьо-черната си коса и по леглото се посипаха пепел и сажди. Когато се наведе, за да обуе дънките и обувките си, мускулите я боляха така, сякаш беше изкачвала Еверест. Цяла нощ беше останала будна, обмисляйки онова, което се беше случило в гората. Въпреки че приятелките й също бяха докарани в спешното отделение, те бяха разпределени в различни стаи и тя не успя да говори с нито една от тях. Всеки път, когато се опитваше да стане, сестрите се втурваха в стаята й и казваха, че трябва да почива и да поспи. Как ли пък не. Сякаш можеше да се отпусне и да заспи.

Ариа нямаше представа какво да си мисли за изпитанието, през което беше преминала. В един момент тя тичаше през гората към хамбара на Спенсър, пъхнала в задния си джоб късчето от знаменцето за „Капсулата на времето“, което беше откраднала от Али в шести клас. Цели четири дълги години не беше поглеждала синьото парче плат, но Хана беше убедена, че рисунките съдържат някакви улики за убиеца на Али. И тогава, малко след като Ариа се подхлъзна върху мокрите листа, парлива миризма на газ изпълни ноздрите й и тя чу характерното при паленето на клечка кибрит стържене. Изведнъж гората около нея избухна в пламъци и опърли кожата й. Миг по-късно тя се натъкна на някакъв човек, който викаше отчаяно за помощ. Някой, за когото всички смятаха, че е погребан в полуизкопаната яма в някогашния заден двор на семейство Дилорентис. Али.

Или поне Ариа смяташе така. Но сега… Ами, сега не беше сигурна. Погледна към отражението си в огледалото, което висеше на вратата. Лицето й беше изпито, очите — кървясали. Лекарят от спешното, който се беше погрижил за нея, обясни, че е напълно нормално да й се привиждат нереални неща, след като е погълнала такова количество вреден пушек — когато е лишен от кислород, мозъкът се обърква. В гората наистина беше ужасен задух. А Али й изглеждаше толкова неясна и нереална, като в сън. Ариа не знаеше дали съществуваха групови халюцинации, но предишната нощ всички те бяха видели Алисън. Може би беше логично Али да е първото нещо, което ще се появи в откачените им мозъци.

Ариа нахлузи дънките и пуловера, които Байрън й беше донесъл, и слезе в стаята на Спенсър на втория етаж. Господин и госпожа Хейстингс седяха в чакалнята от другата страна на коридора и проверяваха нещо в блекбъритата си. Хана и Емили вече бяха дошли в стаята, облечени в дънки и пуловери, но Спенсър все още лежеше в леглото, облечена с болнична пижама. Към ръцете й бяха прикрепени системи, кожата й имаше нездрав цвят, около очите й се виждаха тъмночервени кръгове, а на квадратната й челюст — оток.

— Добре ли си? — възкликна Ариа. Никой не й беше споменал, че Спенсър е пострадала.

Приятелката й кимна едва-едва и използва дистанционното управление на леглото, за да се повдигне малко.

— Вече съм много по-добре. Казаха, че натравянето с пушек влияе по различен начин на хората.

Ариа се огледа. Стаята миришеше на повръщано и белина. Един монитор в ъгъла отразяваше жизнените показатели на Спенсър, а върху малкия хромиран умивалник в ъгъла бяха натрупани кутии с хирургически ръкавици. Стените бяха боядисани в резедав цвят, а на стената, до спуснатите пердета с цветни мотиви, висеше плакат, който обясняваше как жените сами да проверяват гърдите си за туморни образувания. И, разбира се, някое хлапе беше нарисувало пенис до женските гърди.

Емили седеше на един малък стол до прозореца, червеникаворусата й коса беше разбъркана, а устните — изкривени. Тя се размърда смутено, атлетичното й тяло на плувкиня не се чувстваше удобно в малкото столче. Хана стоеше до вратата, облегната на един знак, който обявяваше, че всички болнични работници трябва да носят ръкавици. Погледът в лешниковите й очи беше стъклен и отсъстващ. Тя изглеждаше още по-слаба от обичайното, тесните й тъмни дънки висяха като торба на задничето й.

Ариа безмълвно извади знаменцето на Али от кожената си раничка и го разпъна на леглото на Спенсър. Всички се събраха около него и започнаха да го разглеждат. Платът беше покрит с блестящи сребристи драскулки. Видяха логото на Шанел, инициалите на Луи Вюитон и името на Али, написано с големи заоблени букви. В единия ъгъл беше нарисуван кладенец на желанията с тухлен покрив и манивелка. Ариа прокара пръст по очертанията му. Не виждаше никакви следи, никакъв проблясък за онова, което се беше случило с Али в нощта, когато беше убита. Това бяха нещата, които всички рисуваха по своите знаменца. Спенсър докосна тъканта.

— Бях забравила, че Али закръгля така буквите.

Хана потрепери.

— Дори само зърването на почерка й ме накара да се почувствам така, сякаш тя е с нас.

Всички вдигнаха глави и размениха напрегнати погледи. Беше очевидно, че всички мислеха едно и също. Точно както беше с нас в гората преди няколко часа. Изведнъж заговориха в един глас.

— Трябва да… — започна Ариа.

— А ние какво… — прошепна Хана.

— Докторът каза… — обади се Спенсър с пресипнал глас секунда по-късно. Всички млъкнаха изведнъж и се спогледаха. Лицата им бяха бледи, досущ като възглавниците под главата на Спенсър.

Първа продължи Емили.

— Трябва да направим нещо, мацки. Али е някъде там! Трябва да разберем къде е отишла. Някой да е чувал нещо за хора, които са я търсили в гората? Казах на полицията, че сме я видели, но те просто си стояха там!

Сърцето на Ариа подскочи. Спенсър я изгледа невярващо.

— Казала си на полицията? — повтори тя, отмятайки кичур мръсно руса коса от очите си.

— Разбира се! — прошепна Емили.

— Но… Емили…

— Какво!? — сопна им се тя. Погледна Спенсър стреснато, сякаш беше видяла от челото й да израства рог.

— Ем, това беше просто халюцинация. Така казаха лекарите. Али е мъртва.

Емили се ококори.

— Но ние всички я видяхме, нали? Да не би да твърдите, че всички едновременно сме имали една и съща халюцинация?

Спенсър я погледна без да мига. Изминаха няколко напрегнати секунди. Отвън се разнесе някакво бибипкане. По коридора мина болнична количка със скърцащи колелца.

Емили тихичко изписка. Бузите й бяха придобили ярко розов цвят. Тя се обърна към Хана и Ариа.

— Вие смятате, че Али беше истинска, нали?

— Би могло да е тя — отвърна Ариа и се отпусна в резервния инвалиден стол, който стоеше до вратата на малката баня. — Но, Ем, докторът ми каза, че това е било халюцинация заради вдишания пушек. И в това има смисъл. Защо иначе ще изчезва след угасяването на пожара?