Sara Shepard - Мис Безсърдечна

Докато слабото зимно слънце изчезваше зад хоризонта, Спенсър стоеше в задния двор на семейното имение и оглеждаше опустошенията, причинени от пожара. До нея стоеше майка й; гримът й беше размазан, дрехите изцапани, косата увиснала — още не беше ходила при фризьора си Юри за ежедневния сешоар. Бащата на Спенсър също беше тук и за пръв път от ухото му не стърчеше блутуута на телефона му. Устата му леко се изкриви, сякаш се опитваше да потисне стон.

Всичко наоколо беше съсипано. Високите стари дървета бяха почернели и очукани, а над короните им се носеше миризлива сивкава мъгла. От вятърната мелница беше останало само скелето, перките бяха овъглени, решетъчната им конструкция беше начупена и изкривена. Моравата на семейство Хейстингс беше нашарена от гумите на всички превозни средства, които се бяха втурнали към пожара. Угарки от цигари, празни чаши от кафе и дори пресушена кутийка от бира се въргаляха по тревата, свидетелство за многобройните зяпачи, които се бяха събрали в двора и продължиха да стоят дори след като Спенсър и останалите бяха откарани в спешното отделение.

Но най-ужасният, най-сърцераздирателен резултат от пожара беше състоянието на превърнатия в апартамент семеен хамбар, който съществуваше още от 1756-та година. Половината от сградата все още беше непокътната, макар че черешовочервените някога дървени стени сега имаха овъглен, отровно сив цвят. Голяма част от покрива липсваше, стъклата на прозорците се бяха пръснали, а входната врата представляваше купчина пепел. През празната обвивка погледът на Спенсър стигаше чак до голямата дневна на хамбара. На пода от бразилско черешово дърво блестеше голяма локва, останала от галоните вода, които пожарникарите бяха излели върху горящата сграда. Леглото с балдахин, плюшено-коженият диван и махагоновата масичка за кафе бяха съсипани. Както и бюрото, около което предишната вечер се бяха събрали Спенсър, Емили и Хана и разговаряха по месинджъра с Иън за това кой е убил Али.

Но като че ли Джейсън и Уайлдън не бяха убийците на Али. Което означаваше, че Спенсър отново не знаеше абсолютно нищо.

Тя обърна гръб на хамбара, очите й сълзяха от газовите изпарения. Близо до къщата се намираше мястото, където тя и приятелките й се бяха строполили на тревата, след като успяха да избягат от пламъците. Както останалата част от двора, и тук беше пълно с отпадъци и пепел, тревата беше изпотъпкана и суха. В нея не се забелязваше нищо специално, никакви вълшебни следи, които да доказват, че Али е била тук. Но пък нали тя всъщност не е била там — те я бяха изхалюцинирали. Просто страничен ефект от поемането на твърде много дим. Работниците бяха намерили разложеното й тяло в някогашния заден двор на семейство Дилорентис още преди месеци.

— Толкова съжалявам — прошепна Спенсър, когато парче от червения покрив се откъсна и тупна тежко на земята.

Госпожа Хейстингс се приближи бавно до Спенсър и я сграбчи за ръката. Господин Хейстингс я докосна по рамото. Преди Спенсър да се осъзнае, и двамата й родители я бяха прегърнали здраво.

— Не знам какво щяхме да правим, ако нещо се беше случило с теб — проплака госпожа Хейстингс.

— Когато забелязахме огъня и разбрахме, че може да си ранена… — започна господин Хейстингс.

— Това, което виждаме сега, е без значение — продължи госпожа Хейстингс; плътният й глас беше натежал от сълзи. — Всичко можеше да изгори. Но поне ти ни остана.

Спенсър се вкопчи в родителите си, като едва си поемаше дъх през раздразненото си гърло.

През последните двайсет и четири часа родителите й се държаха повече от мило с нея. Седяха край болничното й легло цяла нощ и следяха как с всяко накъсано вдишване гръдният кош на Спенсър се вдига и спуска. Досаждаха на сестрите да й носят вода в мига, когато я поискаше, болкоуспокоителни в мига, когато имаше нужда от тях и топли одеяла, щом почувстваше студ. Когато следобед лекарят я изписа, те я заведоха в „Млекарницата“, любимото й заведение за сладоледени изделия в Стария Холис, и й купиха двойна доза курабийки с кленов сироп. Промяната беше огромна — в продължение на години се бяха отнасяли с нея като с нежелано дете, което по милост са допуснали да живее в дома им. И когато наскоро си беше признала, че е изплагиатствала от идеалната си сестра Мелиса есето, с което спечели „Златната орхидея“, те практически я обезнаследиха.

Само че сега наистина имаше причина да я мразят и в мига, когато Спенсър си признаеше, тяхната загриженост и рядка проява на любов щяха да изчезнат. Спенсър ги прегърна здраво, съхранявайки в паметта си последния миг, в който щяха да й проговорят. Беше отлагала колкото може, но все някога трябваше да им каже.

Тя отстъпи назад и раменете й се напрегнаха.

— Трябва да ви кажа нещо — призна тя с прегракнал от пушека глас.

— За Алисън ли става въпрос? — попита рязко госпожа Хейстингс. — Защото, Спенс…

Спенсър я прекъсна с поклащане на глава.

— Не. Нещо друго.

Тя погледна към почернелите клони, които се протягаха към небето. След това започна бързо да им разказва. Как, след като бабата на Спенсър не й беше оставила никакви пари в завещанието си, Мелиса беше предположила, че Спенсър може да е осиновена. Как Спенсър се беше регистрирала в сайта за намиране на биологични родители и само няколко дни по-късно беше получила съобщение, че майка й е била открита. Как посещението й при Оливия Колдуел в Ню Йорк е било толкова прекрасно, че Спенсър решила да се премести завинаги там. Тя продължи да говори, опасявайки се, че спре ли веднъж, ще избухне в сълзи. Не посмя да погледне родителите си, защото се страхуваше, че опустошените им лица ще разбият сърцето й.

— Тя беше оставила в папката визитната картичка на агента по недвижимите имоти, така че аз му се обадих и му дадох номера на сметката със спестяванията за колежа, за да покрия депозита и наема за първия месец — продължи Спенсър, размърдвайки пръсти в сивите си велурени ботуши. Едва намери сили да произнесе думите.

По мръсната земя пробяга катерица. Баща й изстена. Майка й затвори очи и притисна длан към челото си. Сърцето на Спенсър се сви. Ето, започва се. Начало на операция „Вече не си ни дъщеря“.

— Можете да предположите какво се случи после. — Тя въздъхна, загледана във високата къщичка за птици на верандата. Откакто бяха излезли навън, там не беше кацнала нито една птица. — Брокерът явно е бил в комбина с Оливия, двамата са опразнили сметката и са изчезнали. — Тя преглътна тежко. Дворът беше безмълвен и спокоен. След като слънцето почти се беше скрило, хамбарът приличаше на призрачна реликва, тъмните му прозорци наподобяваха празни очни кухини на череп. Спенсър се осмели да хвърли един бърз поглед към родителите си. Баща й беше пребледнял. Майка й беше всмукала бузите си навътре, сякаш е изяла нещо кисело. Те се спогледаха нервно, след което огледаха предния двор, вероятно проверявайки за микробуси на пресата. Репортерите се бяха въртели цял ден около къщата и непрекъснато разпитваха Спенсър за това дали наистина е видяла Али.

Баща й си пое дълбоко дъх.

— Спенсър, парите нямат никакво значение.

Спенсър примигна изненадана.

— Лесно можем да проследим какво се е случило с тях — обясни баща й, мърдайки с пръсти. — Дори може би ще успеем да си ги върнем. — Той погледна към ветропоказателя на покрива на къщата. — Но… е, трябваше да го предвидим.

Спенсър се намръщи, зачудена дали мозъка й не се е побъркал от твърде голямото количество остатъчни изпарения от пожара.

— К-какво?

Баща й се размърда и погледна към съпругата си.

— Знаех си, че отдавна трябваше да й кажем, Вероника — промърмори той.

— Не предполагах, че точно така ще стане — изписука майката на Спенсър и вдигна отбранително ръце. Въздухът беше толкова студен, че дъхът й излизаше на облачета.

— Да ми кажете какво? — попита настоятелно Спенсър. Сърцето й биеше като полудяло. Когато си пое дълбоко дъх, единственото, което усети, беше мирисът на пепел.

— Да влезем вътре — предложи разсеяно госпожа Хейстингс. — Тук е ужасно студено.

— Да ми кажете какво? — повтори Спенсър, забивайки упорито крака в пръстта. Нямаше да мръдне оттук.

Майка й остана смълчана дълго време. Откъм хамбара се разнесе скърцащ звук. Най-накрая госпожа Хейстингс седна на един от огромните камъни, с които беше пълен задният двор.

— Скъпа, Оливия наистина те е родила.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Какво?

— В известен смисъл — поправи я господин Хейстингс.

Спенсър отстъпи назад, една съчка изпука под ботуша й.

— Значи наистина съм осиновена? Оливия е казала истината? — Затова ли се чувствам толкова различна от вас? Затова ли винаги сте предпочитали Мелиса — защото не съм ви дъщеря?

Госпожа Хейстингс завъртя пръстена с трикаратов диамант на пръста си. Някъде навътре в гората някакъв клон се стовари на земята със силен трясък.

— Това определено не е нещо, което смятах, че ще разискваме точно днес. — Тя си пое дълбоко дъх, разкърши китките си и вдигна глава. Господин Хейстингс бързо разтърка облечените си в ръкавици ръце. За миг и двамата изглеждаха абсолютно безпомощни. Не като винаги знаещите, контролиращи всичко родители, които Спенсър познаваше толкова добре.

— Раждането на Мелиса протече с усложнения. — Госпожа Хейстингс удари с ръце по хлъзгавия, тежък камък. За миг очите й се отклониха към къщата и очуканата хонда, която забави при навлизането в тяхната алея. Любопитните съседи цял следобед обикаляха край къщата им.

— Лекарите ми казаха, че раждането на второ дете може да застраши здравето ми. Но ние искахме още едно бебе, затова решихме да използваме сурогатна майка. В общи линии… използвахме моя яйцеклетка и бащината ти… нали знаеш. — Тя наведе поглед, твърде скромна и порядъчна, за да произнесе сперма на глас. — Но се нуждаехме от жена, която да износи бебето — теб — заради нас. Така намерихме Оливия.

— Направихме всички изследвания, за да се убедим, че е напълно здрава. — Господин Хейстингс седна на камъка до жена си, без да го е грижа, че скъпите му половинки „Армандо Тестони“ са затънали в калта. — Стори ни се, че е точно това, от което имахме нужда, а и като че ли искаше да ни помогне. Само че към края на бременността си започна… да ни изнудва. Искаше повече пари. Заплаши ни, че ще избяга в Канада и ще те задържи за себе си.

— Платихме й още пари — обади се госпожа Хейстингс и отпусна русата си глава в ръцете си. — И накрая тя те даде, което е очевидно. Просто… след всичко, което ни причини, ние не искахме да имаш никакви контакти с нея. Решихме, че е най-добре да скрием истината от теб — защото всъщност си наше дете.

— Но някои хора не го приеха по този начин — каза господин Хейстингс и прокара пръсти през прошарената си коса. Мобилният му телефон иззвъня в джоба му с първите няколко такта от Петата симфония на Бетовен. Той не му обърна внимание. — Като баба ти, например. Тя гледаше на това като на неестествено и никога не ни прости, че постъпихме така. Когато прочетоха в завещанието й, че оставя средства само на законните си внуци, трябваше да ти обясним всичко. Като че ли Оливия през цялото време е чакала този момент.