Иън се облегна на рампата.

— Правилно ли те чух да казваш, че знаеш къде е скрито парче от знамето за Капсулата на времето?

Бузите на Али порозовяха.

— Защо, да не би някой да завижда? — Тя му се ухили дръзко.

Иън поклати глава.

— На твое място щях да си мълча. Някой може да се опита да ти открадне парчето. Нали знаеш, това е част от играта.

Али се засмя, сякаш подобна идея е немислима, но между очите й се образува бръчка. Иън беше прав — кражбата на някое от парчетата плат беше абсолютно законно, отбелязано в Официалната книга с правила, която директорът Епълтън държеше заключена в чекмеджето на бюрото си. Предишната година един деветокласник беше откраднал парченцето плат, което висеше от раницата на един гимназист от по-горните класове. Две години по-рано някаква осмокласничка се беше промъкнала в училищното студио по танци и беше отмъкнала две парчета от две красиви, слабички балерини. Клаузата за кражби, както беше известна, изравняваше шансовете още повече — ако не си достатъчно умен, за да разгадаеш уликите към парчетата от знамето, то тогава може би си достатъчно ловък, за да отмъкнеш някое от тях от нечие шкафче.

Спенсър погледна към разтревоженото лице на Али и в главата й постепенно започна да се заформя една мисъл. „Трябва да открадна парчето на Али“. Твърде вероятно беше всички шестокласници да оставят Али да намери по абсолютно нечестен начин късчето от знамето и после никой нямаше да се осмели да й го отнеме. На Спенсър й беше писнало Али да получава абсолютно всичко по толкова лесен начин.

Същата мисъл се завъртя и в главата на Емили. „Ами ако успея да го открадна от Али?“ — помисли си тя и потрепери от залялото я необяснимо усещане. Какво би казала на Али, ако успее да я измами?

„Дали няма да успея да го открадна от Али?“ — Хана захапа и без това изгризания си нокът. Само че… тя никога не беше крала през живота си. Ако го направи, дали Али ще приеме Хана в своето обкръжение?

„Би било страхотно, ако успея да го открадна от Али!“ — помисли си и Ариа, без ръката й да спира да шари по скицника. Представяте ли си типичната роузуудчанка — детронирана… от някой като Ариа? Горката Али ще трябва да търси друго парче от знамето, като всъщност прочете уликите и поне веднъж използва мозъка си.

— Това не ме притеснява — наруши Али мълчанието. — Никой няма да посмее да краде от мен. Щом се сдобия с парчето, то ще си остане в мен завинаги. — Тя намигна подканящо на Иън, врътна полата си и добави: — Единственият начин някой да се сдобие с него е като ме убие.

Иън се наведе напред.

— Е, щом е необходимо…

Един мускул под окото на Али трепна, кожата й побледня.

Усмивката на Наоми Циглър увехна. Лицето на Иън беше сковано в ледена гримаса, но само след миг тя се разчупи от неустоимата му усмивка тип „шегувам се“.

Някой се изкашля, привличайки погледите на Иън и Али. Братът на Али, Джейсън, слезе по стълбите и се отправи директно към Иън. Устните му бяха стиснати, а раменете прегърбени, като че го беше чул.

— Какво каза току-що? — Джейсън спря само на няколко фута от Иън. Лекият вятър отметна няколко златисти кичура от челото му.

Иън се залюля напред-назад е черните си кецове.

— Нищо. Просто се майтапехме.

Очите на Джейсън потъмняха.

— Сигурен ли си?

— Джейсън! — изсъска Али с възмущение. Тя пристъпи напред и застана между двамата. — Какво ти става?

Джейсън я погледна, сведе поглед към обявата в ръката й, след което отново погледна Иън. Останалите се спогледаха объркано, без да са сигурни дали двамата се преструваха, или това беше нещо по-сериозно. Иън и Джейсън бяха на една възраст, и двамата играеха футбол. Може би причината беше вчерашният мач срещу училище „Причард“, когато Иън беше попречил на Джейсън да вкара гол.

След като Иън не отвърна нищо, Джейсън го потупа с ръка по бузата.

— Хубаво. Щом казваш. — Той се завъртя на пети, приближи се до черния седан от края на шейсетте, който беше спрял в автобусната алея, и се плъзна на пасажерското място. — Тръгвай — каза той на шофьора, затръшвайки вратата. Двигателят на колата се съживи, изкашля облак от смрадливи газове и пое по алеята. Иън сви рамене и бавно се отдалечи с победоносна усмивка.

Али прокара ръце през косата си. За части от секундата лицето й придоби отнесено изражение, сякаш нещо се беше изплъзнало от контрола й. Но то бързо отмина.

— Гореща вана у дома? — изчурулика тя на бандата си и хвана Наоми под ръка. Приятелките й я последваха към горичката зад училището, откъдето минаваше прекият път към къщата й. От жълтата й ученическа чанта стърчеше познатото парче хартия. „Утре започва Капсулата на времето — пишеше там. — Пригответе се!“

Пригответе се, наистина.

* * *

Няколко кратки седмици по-късно, след като повечето парчета от знамето бяха намерени и заровени, членовете на вътрешния кръг на Али вече бяха други. Изведнъж редовните й спътнички бяха отхвърлени и други заеха местата им. Али си беше намерила четири нови НДП (най-добри приятелки) — Спенсър, Хана, Емили и Ариа.

Никоя от новите приятелки на Али не я попита защо беше избрала точно тях от всички шестокласнички — те не искаха да развалят работата. От време на време се сещаха за времето преди Али — колко нещастни бяха те, колко изгубени се бяха чувствали, колко бяха сигурни, че никога няма да бъдат „някой“ в „Роузууд дей“. Сещаха се за определени моменти, като онзи ден, когато бяха обявили началото на „Капсулата на времето“. Веднъж или два пъти си спомниха онова, което Иън беше казал на Али и колко нетипично обезпокоена изглеждаше тя. Все пак много малко неща можеха да я извадят от релси.

В повечето случаи те просто махваха с ръка и отпъждаха подобни мисли — по-забавно беше да се мисли за бъдещето, отколкото да си спомнят миналото. Сега те бяха момичетата на „Роузууд дей“ и това вървеше в комплект с множество вълнуващи отговорности. Очакваха ги прекрасни времена.

Но може би не трябваше да забравят толкова бързо онзи ден. И може би Джейсън трябваше да се погрижи малко по-сериозно за безопасността на Али. Защото все пак всички знаем какво се случи. Само след някаква си една година и половина Иън изпълни обещанието си.

Наистина уби Али.

1.

Мъртва и погребана

Емили Фийлдс се облегна назад в жълтеникавокафявия кожен диван, взирайки се в изсушената от хлора кожа на палеца й. Старите й дружки Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс и Хана Мерин седяха до нея, сръбвайки горещ шоколад от раирани керамични чаши. Всички се намираха в хола на Спенсър, който беше пълен с последен модел електроники, седемфутов екран и съраунд система с високоговорители. На масата се мъдреше голяма кутия с чипс, но никой не я беше докоснал.

Една жена на име Мериън Грейвс седеше на карираното канапе срещу тях, стиснала сгъната торба за отпадъци в скута си. Докато момичетата носеха овехтели дънки, кашмирени пуловери или, както беше в случая на Ариа, изтъркана дънкова минипола и доматено червени чорапи над коляното, Мериън беше облечена със скъпо изглеждащ тъмносин блейзер и плисирана пола в тон с него. Тъмнокестенявата й коса блестеше, а кожата й ухаеше на лавандулов овлажнител.

— Така. — Мериън се усмихна на Емили и останалите. — Последния път, когато се видяхме, ви помолих да донесете някои неща. Нека ги сложим на масата.

Емили остави розова кожена чантичка с избродирано завъртяно „Е“ на джобчето. Ариа бръкна в голямата си чанта и измъкна омачкана, пожълтяла рисунка. Хана хвърли смачкано парче хартия, което приличаше на бележка. А Спенсър внимателно остави черно-бяла фотография заедно с протрита синя конопена гривна. Очите на Емили се напълниха със сълзи — тя веднага позна гривната. Али беше направила по една за всички през лятото, когато се случи „онова с Джена“. Гривните трябваше да ги обвържат с приятелство, да им напомнят никога да не издават, че те по случайност са ослепили Джена Кавана. Но те не подозираха, че истинското „онова с Джена“ беше тайна, която Али криеше от тях, а не тайната, което те криеха от света. Оказа се, че Джена беше помолила Али да запали фойерверките и да обвини за това доведения й брат Тоби. Това бе само един от множеството сърцераздирателни факти, които бяха научили за Али след смъртта й.

Емили преглътна тежко. Оловната топка, която тежеше в гърдите й още от септември, започна да пулсира.

Беше първият ден след новогодишните празници. На следващия ден започваше училището и Емили се молеше този семестър да не бъде толкова напрегнат, колкото предишния. Буквално минутки след като тя и старите й дружки бяха преминали през каменната арка на „Роузууд дей“, за да започнат единайсети клас, всяка беше получила по една загадъчна бележка от някой, подписващ се просто с инициала А. В началото си мислеха — а Емили дори се надяваше, — че А. може би е Алисън, отдавна изгубената им най-добра приятелка, но след това работници намериха трупа на Али в една циментирана дупка в задния двор на старата й къща. Бележките не спираха, дълбаеха все по-дълбоко и в най-мрачните им тайни, а след два зашеметяващи месеца те разбраха, че А. е Мона Вандерваал. В основното училище Мона беше Фактор страх — вманиачена смотанячка, която дебнеше Емили, Али и приятелките им по време на редовните гостувания с преспиване в петък вечер, но щом Али изчезна, Мона се превърна в кралицата пчела и стана най-добрата приятелка на Хана. През есента Мона беше откраднала дневника на Алисън, беше прочела всички тайни на приятелките си, които Али беше записала в него, и се беше захванала да съсипе живота им така, както според нея Емили, Али и останалите бяха съсипали нейния. Не само й се бяха подигравали, но искрите от фойерверките, които бяха ослепили Джена, бяха изгорили ужасно и Мона. В нощта, когато Мона се хвърли от „Плаващия човек“, като едва не повлече и Спенсър със себе си, полицията арестува и Иън Томас, тайното по-голямо гадже на Али, за нейното убийство. Процесът срещу Иън трябваше да започне в края на тази седмица. Емили и останалите трябваше да свидетелстват срещу него, и въпреки че заставането на свидетелското място щеше да е милион пъти по-страшно от соловата партия, която Емили трябваше да изпее на празничния концерт в „Роузууд дей“, то поне на мъченията им наистина щеше да се сложи край.

И тъй като всичко това беше дошло в повече за четирите тийнейджърки, родителите им бяха решили да потърсят професионална помощ. Запознайте се с Мериън, най-добрия психиатър в района на Филаделфия. Това беше третата поредна неделя, в която Емили и приятелките й се срещаха с нея. Тази сесия беше посветена на освобождаването от всички ужасни неща, които им се бяха случили.

Мериън приглади полата на коленете си и погледна към предметите, които момичетата бяха оставили на масата.

— Всички тези неща ви напомнят за Алисън, нали?

Те кимнаха утвърдително. Мериън отвори черния плик за отпадъци.

— Нека сложим всичко тук. След като си тръгна, искам да я изгорите в задния двор на Спенсър. Този ритуал ще символизира освобождаването от Алисън. Заедно с нея вие ще изгорите и всички негативни влияния, обграждащи приятелството ви с нея.

Мериън непрекъснато изпъстряше речта си с разни модерни фрази от рода на негативни влияния и духовна нужда от близост, и конфронтиране с процеса на тъгуване. В предишната сесия трябваше да припяват „Аз не съм виновна за смъртта на Али“ и да пият смрадлив зелен чай, който трябваше да „прочисти“ виновните им чакри. Мериън ги караше да пеят и разни неща пред огледалото, като например „А. е мъртъв и няма да се върне“ и „Вече никой няма да ме нарани“. Емили се надяваше, че мантрите ще помогнат — повече от всичко на света искаше животът й да се върне в нормалното си русло.

— Така, сега станете — каза Мериън и протегна напред отворената торба. — Да го направим.

Всички се изправиха. Горната устна на Емили потрепери, когато посегна към розовата чантичка, подарък от Али, когато бяха станали приятелки в шести клас. Може би трябваше да донесе нещо друго за тази пречистваща сесия, някои от старите училищни снимки на Али — имаше хиляди от тях. Мериън спря погледа си върху Емили и кимна с брадичка към торбата. Емили изхлипа и пусна чантичката вътре.