Карън Мари Монинг

Мистерията на изчезналия амулет

(книга  втора от поредицата "Треска")

Аз зърнах своя най-върховен миг да тлее със последни сили,

аз зърнах Вечния Вратар да ми държи балтона и да ми се хили

и, казано накратко, ме е страх.

Томас Стърнс Елиът – „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“

Тази книга е за Джеси и за това, че наред с другите неща, броди из цяла Ирландия в дъжда и направи красиви снимки. Толкова се гордея с теб!

И за Лия, която с усмивка поддържа машината смазана и се грижи колелата да се въртят и пред която Чеширският котарак изглежда нацупен. Благодаря, че прекосихте страната заради мен!

И за Нийл, който разбира душата на артиста, защото той също има такава душа. Благодаря за музиката и за месеците в Кий Уест! Беше райско.


Скъпи читатели,

В края на Мистерията на изчезналия амулет ще откриете подробен речник с имена, предмети и произношение.

Някои понятия съдържат важна информация. Четете на свой риск!


Пролог


Всички си имаме малки проблеми и доза неувереност. Аз не съм по-различна. В гимназията, когато се чувствах несигурна за нещо, се утешавах с две неща: че съм красива и че родителите ми ме обичат. С тях можех да преживея всичко.

Впоследствие осъзнах колко малко значи първото и колко горчив може да е вкусът на второто. Какво ни остава тогава? Не са важни нито външният ни вид, нито това кой ни обича или мрази, нито силата на ума ни – която, също като красотата, е незаслужен дар на генетиката, нито дори това, което казваме.

Всъщност ни определят нашите действия, изборът, който правим, нещата, на които устояваме, и онова, за което сме готови да умрем.

Името ми е МакКайла Лейн. Или поне така мисля. Някои казват, че фамилията ми всъщност е О’Конър. Поредното нещо, в което не съм сигурна в момента, е коя съм аз. Въпреки че точно сега не бързам да открия отговора на този въпрос. Знанието за това какво съм е достатъчно тревожно.

Аз съм от Ашфорд, Джорджия. Или поне така мисля. Напоследък осъзнах, че имам някои измамни спомени, които не мога съвсем да подредя.

Намирам се в Ирландия. Когато сестра ми Алина бе открита мъртва в пълна с боклуци уличка в северната част на Дъблин, местната полиция приключи случая за рекордно кратко време. И аз пристигнах тук, за да направя каквото мога и да получа справедливост.

Е, добре, може би не съм толкова безкористна.

Това, за което наистина дойдох, е да си отмъстя. И сега, след всичко, което видях, го искам два пъти по-силно.

Мислех, че със сестра ми сме просто две приятни южняшки момичета, които ще се омъжат след няколко години, ще имат деца и ще се наслаждават на живота с чаша чай в ръка на люлката на верандата, под сянката на магнолиите. Щяхме да отглеждаме децата си заедно, близо до мама и тате и близо една до друга.

После открих, че с Алина произлизаме не от добро южняшко семейство, а от древна келтска кръвна линия на могъщи Шийте зрящи – хора, които могат да виждат Фае. Фае са ужасяващи същества, дошли от друг свят, които живеят сред нас от хиляди години, обвити в илюзии и лъжи. Ръководени свободно от кралица и дори още по-свободно от Спогодба, която някои подкрепят, а мнозина пренебрегват, те ловуват хората от векове.

По общо мнение аз съм една от най-могъщите Шийте зрящи, раждани някога. Не само че мога да видя Фае, но мога да усетя и техните свещени реликви, които съдържат най-смъртоносната и най-могъщата от магиите им.

Аз мога да ги намирам.

Аз мога да ги използвам.

Вече намерих митичното Копие на Люин – едно от двете оръжия, с които може да бъде убито безсмъртно Фае. Аз съм също и Нул – личност, която може временно да замрази Фае и да отхвърли силата му с просто докосване на ръцете. Това ми помага да сритвам задници, когато се налага, а напоследък се налага всеки път, щом се обърна.

Моят свят започна да се разпада след смъртта на сестра ми и оттогава е все така. Ала не само моят свят е в опасност. Вашият също.

Стените между световете на хора и Фае се сриват.

Не знам защо или как. Знам само, че падат. Знам го с кръвта си на Шийте зрящ. В мрачния вятър на Фае вкусвам металния дъх на кървава и ужасна война, която се задава. В хладния въздух чувам тропота на наострени подкови, докато жребците на Фае обикалят нетърпеливо, готови да ни нападнат в древния забранен Див лов.

Знам кой е убил сестра ми. Взирах се в убийствените очи на този, който я бе прелъстил, използвал и унищожил. Не съвсем Фае, не съвсем човек, той се нарича лорд Господар и отваря портали между своя и нашия свят, през които води Ънсийли на Земята.

Фае са съставени от два противникови двора със собствени кралски династии и уникални касти: Светлият, или Сийли двор, и Мрачният, или Ънсийли двор. Не се оставяйте думите „светъл“ и „мрачен“ да ви подведат! Представителите и на двата двора са смъртоносни. Страшното е, че Сийли сметнали техните мрачни братя – Ънсийли, за толкова противни, че самите те ги затворили преди няколкостотин еона. Щом едно Фае се страхува от друго Фае, значи има проблем.

Сега лорд Господар освобождава най-мрачните и най-опасните от нашите врагове, пуска ги на свобода в нашия свят и ги обучава как да проникнат в обществото ни. Когато тези чудовища вървят по улиците, вие виждате единствено Обаянието, което хвърлят – илюзия за красив човек – жена, мъж или дете.

А аз виждам какво са в действителност.

Не се съмнявам, че също щях да бъда мъртва скоро след като пристигнах в Дъблин, ако не се бях натъкнала на книжарницата, собственост на енигматичния Джерико Баронс. Нямам представа кой или какво е той, нито пък какво преследва, но Баронс знае повече за това, което съм аз, и за това, което става навън, отколкото всеки, когото познавам, а това знание ми е необходимо.

Когато нямаше къде да отида, Джерико Баронс ме приюти, обучи ме, отвори очите ми и ми помогна да оцелея. Разбира се, не го направи мило, но вече не съм толкова претенциозна как ще оцелея, стига да оцелея.

Преместих се в книжарницата му, защото беше по-безопасна от евтината ми стая в хотела. Магазинът е добре защитен срещу повечето от враговете ми чрез стражи и чрез различни гадни номера. Той се изправя като бастион на ръба на това, което аз наричам Мрачна зона – квартал, превзет от Сенки. Това са безформени Ънсийли, които процъфтяват в мрака и се хранят с хора.

С Баронс направихме несигурен съюз, основан на взаимна нужда. И двамата искаме да се сдобием с Шинсар Дъб – книга на милион години с най-черната магия, която можем да си представим. За нея се твърди, че е написана от краля на Ънсийли и че съдържа ключ към властта над света на Фае и на хората.

Аз я искам, защото предсмъртната молба на Алина беше да я намеря. А и подозирам, че в нея е ключът за спасението на нашия свят.

Той я иска, защото казва, че колекционира книги. Да бе!

Всички останали, които съм срещала, също я искат. Ловът е опасен, залозите са огромни.

Тъй като Шинсар Дъб е реликва на Фае, аз мога да я усетя, когато е близо. Баронс не може. Той обаче знае къде да я търсим, а аз не. Затова сега сме съдружници, които не се доверяват един на друг ни най-малко.

Нищо в моя спокоен, разглезен живот не ме бе подготвило за последните няколко седмици. Простих се с дългата си руса коса, която беше накълцана късо и боядисана тъмна в името на анонимността. Красивите ми пастелни тоалети бяха заменени от дрехи в цветове, по които не личат петна от кръв. Научих се да ругая, да крада, да лъжа и да убивам. Бях нападната от Секс-до-смърт-Фае и бях принудена да се съблека два пъти – на обществено място. Открих, че съм осиновена. Едва не умрях.

Преструвайки се на празноглава любовница на Баронс, обрах един мафиот и отведох него и гангстерите му до смъртта им. Убих в бой десетки Ънсийли. Бих се до кръв с вампира Малуш, който служи на самия лорд Господар.

Само за месец успях да вбеся всяко същество с магическа сила в града. Половината от тези, с които се запознах, искат смъртта ми. Другата половина предпочита да ме използва, за да намеря смъртоносната и желана от всички Шинсар Дъб.

Понякога мисля, че бих могла да избягам у дома. Да се опитам да забравя. Да се опитам да се скрия.

Тогава обаче си спомням за Алина и за начина, по който е умряла.

Лицето ù изплува в ума ми. Лице, което познавам, колкото и своето. Тя ми беше повече от сестра – бе най-добрият ми приятел. И мога почти да я чуя как казва: „Да, Джуниър, нима ще рискуваш да отведеш чудовища като Малуш, като Секс-до-смърт-Фае или някое друго Ънсийли в Ашфорд? Ще рискуваш някоя от Сенките да се вмъкне в багажа ти и да погълне очарователните, идилични улици от нашето детство лампа по лампа? Когато видиш Мрачната зона, която някога беше наш дом, как ще се почувстваш, Мак?“.

Преди гласът ù да заглъхне, разбирам, че ще остана тук, докато това свърши.

Докато те умрат. Или пък аз.

Смъртта на Алина ще бъде отмъстена.


Едно


–Трудно е да ви открием, госпожице Лейн – каза инспектор О’Дъфи, когато отворих остъклената врата на „Книги и дреболии „Баронс“.

Внушителната и живописна книжарница бе като мой дом, независимо дали го исках, или не. И въпреки разточителното обзавеждане, безценните килими и прекрасния подбор на безброй първокласни материали за четене, не ми харесваше. Дори и най-удобната клетка все пак си остава клетка.

Когато пристъпих напред, той ме изгледа пронизващо, огледа шинираните ми ръка и пръсти, шевовете на устната ми и избледняващите виолетови и жълти натъртвания, които започваха около дясното ми око и стигаха чак до челюстта ми. Вдигна вежда, но не направи коментар.

Времето беше ужасно. Аз стоях до рамката на отворената врата и бях твърде близо до него. Валеше от дни – неумолим, тягостен потоп. Носените от вятъра капки ме пробождаха дори под заслона на подпрения на колони свод над главния вход на книжарницата. В единайсет часа в неделя сутрин бе толкова облачно и мрачно, че уличните лампи все още светеха. Въпреки мътния им жълтеникав блясък, едва виждах очертанията на магазините по отсрещната страна на улицата през гъстата мъгла.

Отстъпих и пуснах инспектора да влезе. Пориви леден въздух нахлуха по петите му.

Затворих вратата и се върнах в зоната за четене към дивана, разположен близо до огъня, където бях прекарала утрото, увита в плетено одеяло и с книга в ръка. Спалнята ми беше на последния етаж, но когато книжарницата беше затворена през уикендите, слизах на първия, където имаше удобни кътчета за четене и емайлирани камини, и го превръщах в моя лична приемна. Вкусът ми към четивата бе станал малко ексцентричен напоследък. Бях наясно, че О’Дъфи ме изучава, затова незабелязано избутах някои от най-странните заглавия, които четях, под едно красиво старинно шкафче. „Дребният народ – приказка или факт?“ беше последван от „Вампири за глупаци“ и „Божествена сила – история на свещените реликви“.

– Ужасно време – отбеляза инспекторът, като пристъпи до камината и протегна ръце към меко съскащите пламъци.

Съгласих се може би с повече ентусиазъм при този безкраен потоп навън, който наистина ми се отразяваше зле. Още няколко такива дни и щях да започна да правя Ноев ковчег. Бях чувала, че в Ирландия вали много, но „постоянно“ беше доста повече от „много“ по моите сметки. Принудена от обстоятелствата да остана в тази страна и тъгуваща за дома си, бях турист по неволя. Направих грешката да проверя времето в Ашфорд. В Джорджия беше знойно. Синьо небе и трийсет и шест градуса – просто още един чудесен, напоен с цветове слънчев ден в дълбокия Юг. След няколко часа приятелките ми щяха да се отправят към някое от любимите ни езера, където щяха да поглъщат слънце, да оглеждат годни за срещи момчета и да прелистват последните модни списания.

В Дъблин беше десет градуса и толкова ужасно мокро, че човек оставаше с усещането, че е най-много пет.

Без слънце. Без годни за срещи момчета. А единствената ми модна грижа бе да се постарая дрехите ми да са достатъчно торбести, за да подслонят скритите под тях оръжия. Дори в относителната сигурност на книжарницата носех две фенерчета, чифт ножици и смъртоносно копие, дълго една стъпка, чийто връх бе увит със станиол. Освен това пръснах десетки фенерчета и различни предмети, които можеха да послужат като арсенал, из целия четириетажен магазин. Също така скрих няколко кръста и бутилки светена вода на различни места. Баронс щеше да ми се смее, ако знаеше.