Може би се чудите дали очаквам армия от ада.

Очаквам.

– Как ме намерихте? – попитах инспектора. Когато за последен път бях говорила с Гарда преди седмица, О’Дъфи ме бе притиснал да му кажа как да се свърже с мен. Дадох му стария си адрес в „Кларин“, където се бях подслонила за кратко, след като пристигнах. Не знам защо. Предполагам, защото просто вече не се доверявах на никого. Дори на полицията. Тук добрите и лошите изглеждаха еднакво. Попитайте мъртвата ми сестра Алина! Тя стана жертва на един от най-красивите мъже, които съм виждала – лорд Господар. Оказа се, че той е и един от най-злите.

– Аз съм детектив, госпожице Лейн – отвърна О’Дъфи със суха усмивка и аз разбрах, че няма намерение да ми каже. Усмивката изчезна и очите му се свиха с едва доловимо предупреждение: „Не ме лъжи! Ще разбера“.

Не се притесних. Веднъж Баронс ми каза същото, а той имаше завидни свръхестествени сетива. Ако той не можеше да види през мен, О’Дъфи също нямаше да може. Изчаках, чудейки се какво го е довело тук. Беше ми дал ясно да разбера, че смята случая на сестра ми за нерешим и приключен. Завинаги.

Той се отдалечи от огъня и пусна чантата, която висеше на рамото му, върху масата между нас.

По блестящия плот се пръснаха карти.

Не се издадох, но усетих студена тръпка по гърба. Вече не бих могла да гледам на картите както някога – безвредни пътеводители за заблудени пътешественици или объркани туристи. Сега, щом разгъна някоя, почти очаквам да намеря прогорени дупки там, където са Мрачните зони – онези парчета от нашите градове, които са изпаднали от картите, загубени заради смъртоносните Сенки. Вече не ме тревожеше това, което показваха картите, а това, което не показваха.

Преди седмица настоях О’Дъфи да ми каже всичко, което знае за следата, която сестра ми бе оставила на мястото на убийството ù – думите, които бе надраскала по калдъръма на уличката, докато е лежала и е умирала. ЛаРу 1247.

Каза ми, че не са успели да открият такъв адрес.

Аз успях.

Просто проявих нестандартно мислене – нещо, в което ставам все по-добра, въпреки че не мога да си припиша много заслуги за напредъка. Лесно е да мислиш нестандартно, когато животът спусне двутонен слон върху теб. И какъв все пак е този стандарт, ако не вярванията, които избираме да поддържаме за света и които ни карат да се чувстваме в безопасност? Моите стандарти в този момент бяха сплескани и толкова полезни, колкото и хартиен чадър във всичкия този дъжд.

О’Дъфи седна до мен на дивана – твърде внимателно за толкова едър човек.

– Знам какво мислите за мен – каза. Тъкмо да запротестирам учтиво – добрите южняшки обноски умират трудно, ако изобщо умират, но той ме накара да замълча с поглед, който майка ми нарича „шъткаща вълна“.

– Работя тази работа от двайсет и две години, госпожице Лейн. Знам какво изпитват семействата на жертвите на убийство, чиито случаи са приключени, когато ме погледнат. Болка. Гняв – той се изсмя сухо. – Убеждение, че аз сигурно съм пухтящ идиот, който прекарва твърде много време в кръчмите и недостатъчно на работа, в противен случай любимите им хора ще почиват отмъстени, докато извършителите гният в затвора.

Гниенето в затвора бе доста мила съдба за убиеца на сестра ми. Освен това не бях сигурна, че килията би могла да го удържи. Този Ънсийли с червената роба би могъл да надраска символи на пода, да удари с жезъла си и да изчезне през удобен портал. Баронс ме бе предупредил да не се поддавам на предположения, но не виждах причина да се съмнявам, че лорд Господар е отговорен за смъртта на сестра ми.

О’Дъфи замълча, може би ми даваше възможност да отрека. Не отрекох. Той беше прав. Изпитвах всичко това, че и още, но след като претеглих петната от желе по вратовръзката и по ризата му на корема, който висеше над колана, като косвени улики, и отсъдих, че се мотае в пекарни и кафенета, а не в кръчми.

Той взе две карти на Дъблин от масата и ми ги подаде.

Изгледах го въпросително.

– Горната карта е от миналата година. Тази отдолу е издадена седем години по-рано.

Свих рамене.

– И? – попитах. Преди няколко седмици щях да съм доволна на всякаква помощ от Гарда. Сега, след като знаех за Мрачната зона в съседство на „Книги и дреболии „Баронс“ (ужасната пустош, сред която открих ЛаРу 1247, мястото, на което имах яростен сблъсък с лорд Господар и той едва не ме уби), исках полицията да остане възможно по-далеч от живота ми. Не исках повече мъртъвци да тежат на съвестта ми. И без това Гарда нямаше с какво да ми помогне. Само Шийте зрящ можеше да види чудовищата, които превзеха изоставения квартал и го превърнаха в смъртоносен капан. Средностатистическият човек би разбрал, че е в опасност едва след като е затънал до колене в смъртта.

– Открих вашата ЛаРу 1247, госпожице Лейн. Съществува на картата, издадена преди седем години. Странно, но не съществува на картата, издадена миналата година. Гранд Уок, една пряка след тази книжарница, също не е на картата. Нито пък Конъли Стрийт – следващата пряка. Знам. Отидох дотам, преди да дойда при вас.

О, Боже! Той е вървял из Мрачната зона тази сутрин? Денят едва ли беше достатъчно светъл, за да държи Сенките сврени там, където се криеха. Ако бурята бе довяла дори само още един плътен, заличаващ небето облак, най-дръзкият от тези изсмукващи живота паразити можеше да се осмели да излезе през деня за едно хапване. О’Дъфи беше танцувал със смъртта и дори не бе разбрал.

Нищо неподозиращият инспектор махна с ръка към купчината карти. Изглеждаха добре проучени. Една от тях вероятно бе смачкана на топка в момент на шок или може би на яростно неверие, после отново изгладена. Не ми бяха чужди тези чувства.

– Всъщност, госпожице Лейн – продължи О’Дъфи, – нито една от улиците, които споменах, не присъства на някоя от наскоро издадените карти.

Дадох му най-добрия си празен поглед.

– Какво се опитвате да кажете, инспекторе? Да не би да са преименували улиците в тази част на Дъблин? Затова ли ги няма на новите карти?

Лицето му се изопна, а погледът му режеше.

– Никой не е преименувал улиците – изръмжа той. – Освен ако не са го направили, без да уведомят съответните органи на властта – той погледна отново към мен твърдо. – Мислех, че е възможно да има нещо друго, което искате да ми кажете, госпожице Лейн. Нещо, което може да звучи... малко... необичайно.

Тогава го видях в очите му. Нещо се бе случило напоследък с инспектора, което рязко бе променило начина му на мислене. Нямах представа какво бе разтърсило прагматичния поглед към света на закоравелия, преуморен, търсещ факти детектив, но сега той също мислеше извън рамката.

Трябваше да го върна обратно в рамката му веднага. Извън рамката в този град беше опасно.

Мислех бързо. Нямах много материал, с който да работя.

– Инспекторе – казах, подслаждайки и смекчавайки провлачения си говор от Джорджия. „Да го караме по южняшки“, както го наричахме у дома. Нещо като словесно масло с мед, което да прикрие неприятния вкус на това, върху което го мажехме. – Знам, че сигурно ме мислите за пълен идиот, задето поставям под съмнение техниките ви на разследване, когато всеки може да види, че сте експерт в областта, а аз нямам и грам представа за детективските въпроси. Оценявам колко търпелив бяхте с мен, но вече нямам съмнения относно разследването ви на смъртта на сестра ми. Сега знам, че сте направил всичко по силите си, за да решите случая. Мислех да се отбия и да говоря с вас, преди да замина, но... истината е, че се чувствах малко засрамена от предишната ни среща. Онзи ден се върнах на уличката и огледах добре наоколо, без да плача и без да позволявам на чувствата да ме завладеят. Осъзнах, че сестра ми не ми е оставила никакви следи. Бях обзета от скръб и гняв; явно съм се залъгвала. Каквото и да е било надраскано на онази уличка, е било направено преди години.

– Каквото и да е било надраскано на онази уличка? – повтори О’Дъфи внимателно, а аз знаех, че си припомня колко непреклонна бях миналата седмица за това какво точно бе надраскано на уличката.

– Наистина, едва успях да го видя. Може да е било всичко.

– Така ли, госпожице Лейн?

– Да. И имах намерение да ви кажа, че и козметичната чантичка не беше нейната. И нея съм объркала. Мама каза, че е дала на Алина сребристата, а не златистата. Тя искаше да си ги различаваме. Вечно се карахме кое на кого е. Факт е, че се хващах за сламки, и съжалявам, че ви изгубих времето. Бяхте прав, когато ми казахте, че трябва да си събера багажа, да си ида у дома и да помогна на семейството си да преживее тези трудни времена.

– Разбирам – каза той бавно, а аз се боях, че наистина може да види през мен.

Не се ли опитваше преумореният, зле платен държавен служител само да смаже скърцащи колела? Аз вече не скърцах, така че защо той не разбираше намека и не прибираше масльонката си? Случаят на Алина бе приключен преди да дойда тук, той отказа да го поднови и проклета да съм, ако го стореше и сега. Просто щеше да бъде убит.

Изоставих подсладения провлачен говор.

– Вижте, инспекторе, опитвам се да ви кажа, че се отказах. Не моля вас или някого другиго да продължи разследването. Знам, че отделът ви е претоварен. Знам, че няма улики. Знам, че случаят на сестра ми е нерешен и приемам, че е приключен.

– Колко... неочаквано зряло от ваша страна, госпожице Лейн!

– Смъртта на сестра може да накара едно момиче да порасне много бързо.

Това беше истина.

– Предполагам, това значи, че скоро ще летите за дома.

– Утре – излъгах.

– С коя авиокомпания?

– „Континентал“.

– С кой полет?

– Никога не ги помня. Имам го записан някъде. Горе.

– По кое време?

– Единайсет и трийсет и пет.

– Кой ви би?

Примигнах, търсейки непохватно отговор. Едва ли можех да му кажа, че съм намушкала вампир и той се е опитал да ме убие.

– Паднах. По стълбите.

– Трябва да внимавате. Стълбите може да крият опасности – той огледа стаята. – Кои стълби?

– Те са отзад.

– Как си ударихте лицето? Улучихте парапета?

– Аха.

– Кой е Баронс?

– Какво?

– Този магазин се казва „Книги и дреболии „Баронс“. Не можах да открия нищо в публичния архив за собственик, дата на продажба на сградата или дори разрешително за търговия. Всъщност, въпреки че този адрес се появява на картите ми, сградата не съществува. Така че, кой е Баронс?

– Аз съм собственикът на книжарницата. Защо?

Обърнах рязко глава, задушавайки ахване. Как се промъкваше! Той стоеше точно зад нас, образец на спокойствие, с едната ръка на гърба на дивана; тъмната му коса бе зализана назад, изражението му бе арогантно и студено. Тук нямаше изненада. Баронс бе арогантен и студен. Той също така беше богат, силен и много надарен. Една ходеща загадка. Освен това повечето жени, изглежда, го смятаха за ужасно секси. Слава Богу, аз не съм от тях. Не си падам по опасности. Падам си по мъже със силни нравствени фибри. Най-голямата близост, която Баронс някога можеше да постигне с фибри, щеше да бъде, ако мине покрай рафт със зърнени закуски в супермаркета.

Чудех се от колко време е там. С него никога не се знае.

Инспекторът стана. Изглеждаше леко смутен. Отчете ръста на Баронс, ботушите му със стоманени върхове и подовете от твърдо дърво. Джерико Баронс бе висок мъж със силно телосложение. Знаех, че О’Дъфи се чуди как е пропуснал да чуе приближаването му. Аз вече не губех време да се чудя на такива неща. Всъщност, докато продължава да ми пази гърба, няма да обръщам внимание на обстоятелството, че Баронс сякаш не се ръководи от естествените закони на физиката.

– Бих искал да видя някакви документи – изръмжа инспекторът.

Очаквах Баронс да изхвърли О’Дъфи от магазина за ухото. Нямаше законова принуда да се подчини, а Баронс не търпеше глупаци, освен мен, а това е само защото има нужда от мен да му помогна да намери Шинсар Дъб. Не че аз съм глупачка. Ако изобщо бях виновна за нещо, то това беше безгрижният ми слънчев нрав на човек, който се е наслаждавал на щастливо детство, на любещи родители, дълги лета с лениво въртящи се вентилатори на тавана и на драмите на малкия град в дълбокия Юг. Което, въпреки че е страхотно, изобщо не те подготвя за живота след това.

Баронс се озъби на инспектора с вълча усмивка.

– Разбира се – отвърна и извади портфейл от вътрешния джоб на костюма си. Протегна го напред, но не го пусна. – И вашите, инспекторе!

О’Дъфи стисна челюст, но отстъпи.

Когато мъжете размениха документите си, аз се плъзнах по-близо до О’Дъфи, за да мога да надзърна в портфейла на Баронс.